Асен Г. Христофоров
Иманяри (4)

IV

Неспокойно бе тая нощ в усамотената колиба край Милчиница. И не защото бухалът се обаждаше навремени от гората. Той плашеше само Истилян. Но разговорът на тримата иманяри около общата им цел беше неискрен, прикрит, и всеки сякаш дебнеше друг смисъл зад думите на останалите двама. На края те долавяха, че дружбата им е била случайна и сега се руши и догаря, както догарят дръвцата в огнището — тихо, безпомощно, с глух съсък. Призори в огнището останаха да тлеят няколко въглена, спотаени и черни като самата ненавист.

Първата виделина вдигна Арангел от сламенната постеля и той отиде да се измие на потока, а другите двама пак подеха прекъснатия от съня разговор. Говореха за чудната багета на евреина. Той бе слязъл в Искровец откъм езерата и тъкмо това не даваше мира на Влаха. Дали не бе открил заровените пари към Урдините езера! И не лъжеше ли Костадин? Сигурно лъжеше!… Инак отгде тая веселост у него и как да си обясни пълното му нежелание да спори? Човек като него променя нрава си само от изгода. И за да заблуди другите!

Когато Арангел се връщаше от потока, той дочу съскащия глас на Влаха и неволно поспря край колибата.

— Какво прави твоя евреин в Самоков? — питаше Истилян.

— Отиде в музея… Искаше да види старите пари, антиките.

— И ти отиде с него, нали? И той ти продаде багетата!

— Не ми я даде… Само ми каза, че с такава багета съм щял лесно да намеря… ония седем парчета в двора.

— Седем, без подарената — додаде Влаха. — Кому я подари?

— На едно дете — смутолеви Костадин. — Заради майка му…

Арангел влезе в колибата сив като мухъл и без да продума. Смълча се и Костадин, тъй като нямаше човек в Искровец, който да не знае защо бившият горски бе останал ерген до тоя ден. Мълчеше и Истилян.

Мълчанието тежеше и на тримата и ги накара да тръгнат нагоре, без да се нахранят. Арангел отбягваше да върви до Костадин. Крачеше подир Влаха, последен в колоната, и мислено превърташе в главата си дочутите думи. „На едно дете… заради майка му!“ Да, тъкмо така бе казал — заради майка му. Но Костадин бе свидлив! Тогава защо? Или може би той грешеше и монетата само приличаше на изровените от Костадин… Беше застанал на моста в оня ден и изчакваше да отминат нагиздените коли от Искровец, а слънцето блестеше и в лицата на хората, и в пъстрите им дрехи, и в едрата сребърна монета под шията на детето. Монетата беше едра, по-едра от някогашните сребърни петолевки. Той не бе виждал друга такава…

— Нали си бил горски по тия места? — сепна го гласът на Истилян. — Къде ще се храним?

— Горе, при Студеното кладенче — машинално отвърна Арангел.

Някога, като горски, той винаги закусваше при това кладенче, особено през лятото и в началото на есента. Всички малинарки и боровинарки от Искровец минаваха край кладенчето. С тях понякога минаваше и Гюргена.

— А далече ли е? — пак питаше Истилян.

— Току под превала…

Пак закрачиха в мълчание по нагорнището. Въпреки болките от прежния ден Арангел не изоставаше и се стараеше да стъпва в стъпките на Влаха. Вървеше, премисляше и накрая реши, че бе сгрешил. Има толкова различни монети по света…

Слънцето вече огряваше гърбиците на двата Мечита. Когато излязоха на открито, и тримата едновременно забелязаха дим по отсамния, по-нисък връх. Там някъде личеше и егрек.

— Извели са кочовете горе — обясни Костадин. — Двамина овчари са. Няма да ни видят, ако се спуснем към Плочите, по Леви Искър.

Бившият горски се тъкмеше да каже, че пътечката към Плочите попада в забранената зона, но се смълча. Заговореше ли, за да поправи Костадин, щеше да попита и нещо друго. А се боеше да го запита.

Застануваха при Студеното кладенче. Арангел накладе огън, Костадин наниза на пръчка тънки късове сланина и почна да ги препича, Истилян се суетеше наоколо, търсейки див чесън. Така постъпваше винаги, когато биваше в планината с тях двамата — искаше да им покаже колко добре познава гората и затова береше див чесън и киселец, лапад и коприва, с която подпържваше тлъстата овча саздърма, когато в торбите им нямаше лук. Береше и най-различни гъби, които те не смееха и да близнат. Сега пое резен препечена сланина и още след първата хапка лакомо загриза стръкче див чесън. И тримата се хранеха в мълчание, като повечето селски хора. Арангел си припомваше миналите дни.

Ветрецът идеше откъм долината и за миг-два до ушите им стигна далечен звън на клопатари. Навярно селските говеда възлизаха нагоре, покрай Милчиница. Но те бяха в долината и не се виждаха оттук. Не се виждаше и селото. За него напомняше само тънък пласт от синкав дим, застинал във въздуха нейде по средата на долината, току под стръмните насрещни скатове на Лакатишка Рила, цялата огряна от слънцето в тоя ранен утринен час. На Арангел му се стори, че долавя мириса на горящи дърва в огнищата на селските къщи и в миг го налегна отколешната тъга по селото, което бе напуснал по своя воля. Там беше Гюргена, там бяха протекли и най-щастливите му дни. И той неволно се вгледа в Костадин.

По едно време Костадин забеляза, че бившият горски бе спрял да се храни и го гледа замислено, някак изпитателно. Стана му неприятно от тия хладни, бледосини очи.

— Ти откога не си идвал в Искровец? — запита го Костадин, за да се освободи от неприятното чувство.

— Кажи ми, Костадине — бавно подзе Арангел вместо отговор, — кажи ми изневерявал ли си на невестата?

— Аз какво те питам, ти какво ме задяваш…

— Кажи ми, Костадине!

— Да си женен, да ме питаш, но на ерген не приляга! — троснато отвърна Костадин. — Ето, че се и опарих…

Истилян сякаш не ги слушаше. „Млади са, млади са и двамата — мислеше си той, изкривил брадичката в презрителна гримаса. — И не мислят като мене все за жълтиците…“

Арангел вече не хапна и съжаляваше, че бе продумал.

Решиха да се спуснат към Плочите. Загасиха огъня и пак поеха нагоре, вече по едва забележима пътечка сред гъстия клек. Овчарите нямаше да ги видят, пък и да ги видеха, едва ли щяха да ги познаят от жълтия прашец, който се лепеше по лицата им от цъфналите клекови клони. Понякога прашецът ги обгръщаше като в облак и по-задният виждаше само силуета на вървящия пред него. Клекът свърши при превала. Сега свиха косо към Плочите — тия гладки като огледало падове по Леви Искър. Ветрецът идваше отгоре, откъм Кобилино бранище, и можеше да отнесе думите им надолу по реката, чак до бента и къщата на милиционерите, които охраняват вододайната зона. Затова вървяха в мълчание, пък и красотата на падовете не предразполагаше към разговор. Бяха слезли далече под билото и сега отново им предстоеше изкачване по стръмна пътечка сред буки и други широколистни дървета. Боровете и смърчовете бяха по-нагоре, в подножието на стръмните, аленеещи от слънцето скали, които се възправяха като огромна стена вдясно от тях, с тъмни дупки по нея и островърхи грамадаци по гребена. В дупките открай време виеха гнезда черни орли. Няколко от тия птици и сега кръжаха високо над главите на тримата иманяри, дръзнали да нарушат покоя на заглъхналата пътечка, по която десетилетия наред бяха вървели поклонници от Самоков за Рилския манастир. Неведнъж по същата пътечка се бяха спускали и пастирите куцовласи, щом ранен сняг подгони стадата им от седловината на Кобилино бранище. По нея бяха преминали и бягащите деди на Истилян, преследвани от кърджалиите.

След време пред очите им се откри просторът на небето, а с него и обширната седловина. Тук пътечката почти не личеше. Сега стъпките им отекваха глухо връз жълтата ланска острица, сплъстена от снеговете и прошарена тук-там от млада трева. Струваше им се, че земята е куха под тях и затова кънти тъй глухо, сякаш навред има покрити ями. В някоя такава яма лежаха заровени жълтиците.

Спряха за отмора в подножието на Мечитите, край пътечката, която се спуска от върха. По тая пътечка бе подирил спасение прародителят на слепия влах. Истилян измъкна дървена вилка от раницата си.

— Търсили сме и друг път — подзе той, — ще опитаме и сега, макар багетата по-трудно да показва на видело.

Багетата на Истилян представляваше разсоха от тънка лескова пръчка с гладка, вече изсушена кора по двете разклонения и надолу, по късата пета, дълга колкото човешки пръст, и с перпендикулярно извити връзки на разклоненията. Общата дължина на тая вилка не достигаше повече от две педи. Такива багети имаха и другите двама.

Доволен от прегледа на своя странен уред, Истилян извади ножа от пояса си, пъхна го в раницата и я посбута към Костадин.

— Ще вземеш и нея на гръб, та да няма никакво желязо по мене!

— Бива! — съгласи се Костадин.

— И раницата, и фенера — добави Влаха. — Вземи и часовника ми.

Той се вгледа в циферблата, преди да го подаде на Костадин, и бързо се надигна.

— Време е! — каза им. — Навлизаме в чифт часове…

Защото иманярското време, както ги бе учил, се дели на цикли от по два часа и най-активни са тъкмо първите четиридесет минути. Тая първа третина на цикъла е активна, втората е неутрална, а третата, тегли назад — я кирка ще се счупи, я духовете ще ги нападнат, я казмата ще изхвръкне и удари някого. Сега беше точно осем часът. Истилян можеше да поработи през тия първи четиридесет минути все покрай пътечката, дорде стигнат до другия край на седловината. В тоя откъс от пътя лежеше вторият куп от заровените жълтици. Ще подирят, ще опитат тук-там, после ще седнат за по-дълга почивка и ще размислят. Имат достатъчно време. Циклите от по два часа вървят през целия ден, чак до полунощ, когато разумният иманяр спира да работи, защото излезлите ведно с тъмата духове-пазители на заровените съкровища, имат най-голяма сила тъкмо към полунощ. Трябваше да се пазят от духовете, а те изчезват едва към разсвет…

Лицето на Влаха беше напрегнато, очите му не примигваха и дори искряха от странна възбуда. Той им припомни със строг глас някои от правилата: да го следват отдалеч, поне на тридесетина крачки, тъй като Костадин носеше железните инструменти, пък и обувките му бяха подковани с налчета; да говорят тихо, само при нужда, и в никой случай да не псуват, за да не би псувните им да събудят дремещите духове. И докато ги наставляваше, Истилян извади от пояса си свилен конец, дълъг не повече от две педи, с кехлибарено зърно в долния край. Беше платил скъпо за това зърно, донесено чак от Божи гроб.

— Ще пробвам и с отвеса — поясни той, обглеждайки седловината. — Какво има тук? Само тая барака за туристите… Няма ни търнак нива, ни кьорави кладенци, ни някое засукано дърво, нито дори папратива поляна…

— Само равна, жълта острица — съгласи се Костадин. — Няма ни по-едър камък, нито някакъв друг нишан!

— Не виждам и трибратово дърво — сякаш на подбив добави Арангел, доловил с каква надпревара другите двама изреждат обичайните белези.

Истилян се тъкмеше да тръгне, но Костадин го поспря и с укор го запита защо не му е показал отвеса до тоя ден.

— Защото няма смисъл — рязко отвърна Влаха. — Такъв отвес помага само на много надарен човек…

— Как? — упорствуваше Костадин.

— Разиграва се от силата на предмета и от магнетизма в тялото на надарения — самодоволно обясни Истилян, повтаряйки заучената фраза. — А сега да вървя!

„Върви по дяволите, но първо намери жълтиците!“ — помисли Костадин, загледан в своя учител, който пак го бе накарал да носи целия товар.

Скоро и Костадин, и Арангел се увлякоха в играта. Защото Истилян не вървеше спокойно, в права линия, а криволичеше ту от едната страна на пътечката, ту от другата, вдигнал багетата високо над главата си — с късата пета право нагоре и ръце свити около извитите дръжки. Влаха поспираше на места по за миг-два и примижваше като в транс, сякаш се мъчи да долови трептенето на разсохата, но пак тръгваше със ситни стъпки по тревата, леко попрегърбен и с тръпнещо тяло. Изцяло се бе отдал на своя странен танец. Все ситнеше, все поспираше и се ослушваше, сетне отново продължаваше нататък. По едно време спря и изтегли отвеса. Спряха и другите двама. Истилян стоеше като закован, стиснал единия край на конеца между палеца и показалеца си, в очакване да се разиграе махалото. Постоя тъй, отмести се, бързо тръгна встрани, спря на десетина крачки и пак пусна отвеса. Сега се побави повечко. Беше застанал с гръб към помощниците си и те не можеха да виждат израза на лицето му, но напрегнатостта на Влаха се предаваше и на самите тях. Все още с чувала на гръб, Костадин стискаше мишци от болка. Арангел също бе затаил дъх. Ето, още един-два мига и щастието може да им се усмихне.

Истилян бавно отпусна ръка и седна в тревата. Когато дойдоха при него, Костадин забеляза ситни капчици пот по лицето му. Това го накара да стовари чувала крайно внимателно.

— Да копая ли? — почтително запита Костадин.

— Не знам! — уморено отвърна Влаха. — Едва трепна, но и отвесът се разигра. Разигра се като при желязо…

С няколко удара на късата кирка Костадин отмахна горния тревист пласт. Още при следващия удар кирката удари в желязо. Той се наведе и изпсува. Защото кирката бе пречупила на две стара ръждива подкова.

— Що ще тая подкова под земята! — викна той.

— Не знам! — отвърна Истилян, видимо въодушевен.

Арангел се досети, че билкари може да са прихлупили подковата с някой чим, когато са копали горчив корен по тия места, гдето и дивите свини понякога разравяха тревата със зурлите си. Досети се, ала не се обади. Влаха бе предугадил железния предмет и подковата бе налице! Всички други съображения отпадаха. Силното желание на Арангел да открият заровеното имане подведе здравия разум и той пренебрегна случайността, забрави и истината, че десетилетия наред по тая обширна седловина бяха пасли безброй волни коне, от чиито копита са могли да изпадат стотици и стотици подкови. Важното бе, че на Истилян му върви тоя ден. Търсенето трябваше да продължи.

Влаха продължи да ситни насам-натам с вдигната багета, ала нито веднъж не накара другарите си да разравят тревистите туфи. Бяха наближили западния край на седловината, когато на пътечката откъм Сухото езеро се зададоха четирима туристи. Влаха бързо скри багетата, но друго привлече вниманието на излетниците.

— Гледайте колко говеда слизат от Мечита! — викна един от тях.

— Вярно! — обади се втори. — Трябва да има към триста! Плъзнали са като въшки надолу…

Те поспряха, за да се полюбуват на говедата, които се спускаха в привидно безредие надолу по стръмния скат, примамени от петната свежозелена трева в подстъпите към върха. И се вглеждаха със затрогващо умиление и в говедата, и в самия връх, и в синевата над него. Приличаха на деца, заслушани в чудна приказка.

Туристите отминаха, а иманярите насядаха в тревата с клюмнали глави. Яловите селски говеда идеха да стануват в Кобилино бранище, а с тях и любопитните говедари. Трябваше да отложат търсенето до свечеряване, ако не искат да привлекат вниманието им със странните си действия и да имат излишни свидетели в случай на успех. Инак подир някой ден разни служебни лица в Самоков щяха пак да разпитват Истилян…

Отбиха се на юг, вляво от пътечката, към дългия и равен гръб на Водния чал, обрасъл донякъде с нисък клек. Там щяха да намерят и вода, и сянка, за да дремнат подир обед. И докато вървяха, на Костадин хрумна ценна мисъл.

— Уста Истиляне — подзе той, — ти казваше, че дедите ти са бягали право нагоре, към превала, нали?

— Тъй ми думаше слепецът — потвърди Влаха. — Нали кърджалиите вървели по тях!

— Тогава парите са заровени ей насам, накъдето вървим!

— Защо?

— Кой ще заравя пари по дирите си?! Оня, който го гони, ще ги открие по пресната копан. Затова тоя, който носи парите, ще кривне от пътя. И накъде? — сам се запита Костадин. — Не по тая стръмнина — и той кимна с глава към Купените, — а насам, по равното, ей към оня клек!

— Така е! — съгласи се Арангел.

Истилян мълчеше и тръгна нататък, без да продума. Бе намерил подковата и това стигаше до тоя час, а думите на Костадин сякаш оправдаваха безплодните му усилия. Не, не беше глупав тоя бакалски син!

Дорде стигнат до Водния чал и да изберат по-закътано място за стануване, слънцето вече грееше високо над главите им. Нарочно решиха да не кладят огън и да обядват със сухоежбина. Тъй се и укриха от любопитни погледи. А подир обеда дойде дрямката — мъчителна и на пресекулки; слънцето прижуряше, мравки пълзяха по телата им, дребни мушици прелитаха на рояци край тях и не им даваха покой. От такава дрямка идат лоши помисли. И като лежаха недалеч един от друг, всеки потънал в мислите си, Арангел считаше деня за загубен, но се радваше, че бе издържал дългия преход, Костадин се питаше дали роднините му в Самоков няма да се досетят какъв е оня уред, който бе оставил на съхранение у тях, след като бе наброил шест старинни сребърни монети на евреина, а Истилян, полегнал малко встрани от двамата, гледаше клюмналите им глави, взираше се ту в полуотворената уста на Костадин, ту в едва притворените клепки на Арангел, зад които се провиждаше само бялото на очите, и изпитваше все по-нарастваща ненавист към двамата. Те не бяха надарени като него, не притежаваха природен магнетизъм и верен усет, но затова пък спят спокойно и нямат страхове. Само той, надареният, се измъчваше до полуда! И защо? За да дели наравно с тях куп жълтици, заровени по тия места от дедите му. Каква бе тая зла орис, която го караше да се плаши от нощта и да съзира духове там, гдето другите виждаха само прозрачен въздух? Ето, и сега трябваше да похабят светлите дневни часове в дрямка…

Денят бавно преваляше. Други туристи прекосиха седловината, говедарите дойдоха наблизо, за да отбият няколко щукнали говеда, но и те не забелязаха иманярите. Сетне подухна ветрец откъм югозапад и той стопи задухата. Когато захладня, тримата се раздвижиха. Пръв стана Истилян.

— Набери сухи клони — каза той на Арангел, — пък аз ще ида за гъби. Можем да накладем огън, като се стъмни.

Наистина станът им беше в малка падинка, закрит от погледа на говедарите, а и ветрецът щеше да разсее дима на огъня.

Като остана сам, Костадин измъкна своята багета и тръгна към далечната пътека. Сега никой не го гледаше и той искаше да провери силите си. Вдигна разсохата и заситни като Истилян. Никакво трептене, пък и върхът на багетата не се наклоняваше! Сигурно не държи дръжките достатъчно хлабаво… Пак опита, сви край незасъхналата локва и излезе на по-твърда почва при няколко по-едри камъка. Те лежаха в тревата по на един разкрач един от друг. Мина досам тях с примижали очи и вдигната багета, но единият му крак хлътна, той се спъна и едва запази равновесие. Сега забеляза, че на това място сухата ланска острица беше израсла по-нависоко. Тъкмо тя го бе заблудила, защото теренът бе неравен. С крак усети лека вдлъбнатина, сетне друга. Поспря, пак вдигна багетата и замижа. Бе затаил дъх и долови ударите на сърцето си, но не и трептене в дръжките. Изведнъж върхът на разсохата се наклони надолу. Нима бе сполучил?!

„Глупости! — мина му през ума. — Трябва да съм отпуснал дръжките…“

Той повтори и потрети опита, но петата на разсохата вече не се килна. Разколеба се и се отдалечи от това място. Неусетно обходи доста голяма площ все с вдигната багета, като поспираше ту при някоя тревиста туфа, ту при по-личен камък, ала никъде не долови очаквания знак. Накрая изпсува и тръгна назад.

Свечеряваше се, когато Костадин се върна в привременния им стан. Другите двама седяха край огъня, готови да се хранят. Истилян печеше гъби в жаравата. Посбутваше ги ту с ръка, ту с пръчка, и накрая ги извади с нескрито задоволство. Арангел бе почнал да усеща болки в стомаха и отказа да вкуси от гъбите, а Костадин направо се боеше от тия диви горски плодове. Само Влаха яде до насита от тях.

Изведнъж захладня. Ветрецът се бе усилил. Тъмен облак затуляше небето откъм югозапад и от него идеше хладината. Арангел стана, за да се поразтъпче. Подир малко стана и Костадин. Бяха решили да дочакат последните два часа преди полунощ и едва тогава да започнат диренето. Пък и луната нямаше да изгрее преди тоя час.

Една мисъл не даваше покой на Костадин, докато се бяха хранили. Не приличаха ли на надгробни знаци ония три камъка с вдлъбнатините между тях, при които върхът на багетата му се бе наклонил? Тогава защо да не опита? Още се провиждаше, а щеше и да се посгрее…

Истилян го изпрати с гъгнив кикот, като го видя да тръгва нататък с кирка в едната ръка и фенер в другата: нека да опита, нека пак да се увери, че те двамата не могат без него. Тайни, невидими нишки привличат надарения човек към имането! Костадин не е от надарените. Нито Арангел. Взел ги е за помощници, за да носят кирките и да копаят при нужда. И за да не бъде сам!

Успокоен, Истилян запали цигара и се загледа в първите звезди по небето. Сам бе дал имена на много от тях и сега ги гледаше с плаха радост, откривайки ги една подир друга. Беше си втълпил, че две-три такива звезди му носят щастие. Откри ги, но лек облак скоро ги затули. Сетне над Водния чал глухо прогърмя. Истилян трепна. За щастие, гърмът не се повтори. Сега до ушите му долетяха глухи удари на копач в твърда земя. Скоро затрептя и светлинката на фенера. Истилян се понадигна, огледа се и видя, че и Арангел бе отишъл натам, към приведената фигура на Костадин, за да му свети с фенера. Пак полегна и затвори очи. Мислеше за утрешния ден и за пътя към Урдините езера. Нека копаят сега ония двамата! Кой ли от тях щеше да стовари кирка връз плочата с овъглените кости на гърбавото моме? Или Арангел, или упоритият Костадин… Ще стовари кирката, ще напипа плочата и ще викне от радост, без да знае, че скоро ще умре! Защото върху него ще легне проклятието…

Силен вик го извади от унеса.

— Уста Истиляне, уста Истиляне! — дереше гърло Костадин. — Идвай бързо!… Тичай!… Нишан намерих, чуваш ли?

Нов тътен разтърси небето и отзвуча като прокоба по стаената планина.