Асен Г. Христофоров
Иманяри (12)

VII

Арангел се усмихва при спомена за този нов светъл лъч на надежда. Всичко е отминало тъй отдавна и Гюргена не се бе върнала при него след сполетялото я нещастие. В онези дни той дори не знаеше, че тя не е в селото. Седеше в горския дом от сутрин до вечер и все поглеждаше към пътя, очаквайки да чуе тихите й стъпки или да зърне аления й бръчник иззад завоя. Секачите го притесняваха, а делачите отпращаше нагоре, към поляните пред Овнарско. Искаше да бъде сам и сам да я посрещне. Времето бе омекнало, снеговете бързо се топяха по високите върхове и те двамата щяха лесно да превалят билото и да слязат в Рилския манастир. Там щеше да се намери работа и за него, и за нея…

Тъй измина цяла седмица. Гергьовден дойде и отмина, а Гюргена не идваше. Беше си втълпил, че тя ще дойде тъкмо на Гергьовден, та заедно да отпразнуват именния й ден! И когато празникът отмина, той реши, че тя трябва да е болна. Родилките в селото прохождаха още на третия ден и сами се справяха с детето и къщната работа. Но дали бе така и с ония, които раждаха преждевременно? Той не знаеше и нито имаше кого да пита, нито искаше да издаде мислите си пред чужд човек. Затова седеше и чакаше. На десетия ден не издържа и тръгна пеша към селото, защото камиони почти не идваха по това време в Гьолечица. Отиде и се върна, без да я види или да научи нещо за нея.

От това страшно неведение го бе извадила Елена. Тя беше почти връстница на Велика, втората от двете по-големи сестри на Гюргена, нейна съседка и близка приятелка. Буйна още като момиче и с весел нрав, Елена не можеше да мине за хубава, но не беше и грозна и само уродливият й брат й пречеше да се омъжи. За нея разправяха, че се е любила с подофицерите от щаба на войската през време на войната, може би с надеждата, че като не познават брат й, някой все би могъл да я вземе и да я отведе в родния си край. Този неин брат говореше трудно, с мъчително гъгнене, беше останал ерген и още от малък ходеше с овцете от ранна пролет до късна есен.

Елена дойде неканена в Гьолечица. Тя просто блъсна вратата и влезе усмихната при него, сякаш бе забравила нещо в жилището му на прежния ден. Не тъй постъпваха невестите и особено момите в селото. Сама жена не би влязла в дома на чужд мъж! Но Елена се държеше някак свойски, весело се разбъбри, подкачи го и за немитите съдове, и за неоправеното легло, дори се ужаси от отдавна неизмитите дъски на пода и изведнъж рече, че му носи новини от Гюргена. Той настръхна, а тя приседна на столчето пред масичката. И не спря да говори. Минавала насам, за да отнесе храна на брат си, който се бил залежал с овцете в кошарата под Надарица, та рекла да се отбие и при него. Едва тогава Арангел видя торбата до краката й, обути в копринени чорапи и плоски градски обувки.

— Гюргена е на бани в Кюстендил — подзе тя. — Иван я отведе още на третия ден и си е при нея… С такси я отведе до Самоков, зер у Гулийови пари, колкото щеш, макар да им взеха кръчмата. Имат си хората, но за тях си! — И Елена свали шамията, уж да оправи косите си. — Но защо ли ти разправям тия работи?!

— Разправяй! — подкани я Арангел.

— Не й е толкова до бани и Иван комай насила я качил в таксито. Тъй ми рече Велика: надумали го да я махне от селото!

— Защо?

— Да не вземе пак да дотърчи при тебе…

Ако беше по-прозорлив, Арангел щеше да забележи колко изпитателно го гледа Елена и може би щеше да се досети, че тя не е дошла при него само по свой почин. Но тогава беше твърде смутен, за да обръща внимание на такива подробности. Слушаше я, посивял от мъка, и само сумтеше и мълчеше.

— Виждам, че още държиш на нея! — подкачи го Елена.

— Тя си има мъж — уклончиво отговори Арангел.

— А ти няма ли да се жениш? Време ти е, пък и служба си имаш, и никакъв кусур си нямаш… Не идва ли някоя тук, при тебе?

— Жена не е влизала тук! — някак против волята си рече Арангел. — Ти си първата…

— Така ли? Тогава ще повторя и потретя! — И тя се засмя. — Или не ме искаш? Искаш ме, искаш ме и не заради мене, а за ония в Кюстендил… Пак ще дофтасам, щом дойде друга картичка от Гюргена! Нека ти позамирише малко на жена, та белким…

Тя не се доизказа. Грабна торбата и си отиде. Отиде си, както бе дошла — неочаквано, без друга дума, все тъй весела, засмяна и насмешлива. И с думите си вля нова горчилка в душата на Арангел. Сега той знаеше, че ненапразно бе очаквал Гюргена през тези дни, но разбираше, че и Иван Гулията се бе привързал към жена си, може би тъкмо понеже тя бе толкова различна от другите жени, които бе познавал. И в непорочността си Арангел се досещаше с каква наслада кръчмарският син се е заел да развращава собствената си жена. Нима внезапното заминаване за Кюстендил не бе само един благовиден повод да се отърве от опекунството на нейните родители и там, в чуждата за нея градска среда, да я превъзпита по свой вкус чрез чести намеци от негова страна и с примера на по-изтънчените градски жени пред очите й? Един бог знае какви вонливи приказки ще има да слуша Гюргена от голите жени, надошли от всички градове на страната да лекуват безплодието си в прочутите минерални бани! „Не селска мома е за него!“ — бе изхлипала Гюргена пред прага на горския му дом още на третия ден подир сватбата си. Сега Иван Гулията щеше да направи от нея това, което тя не искаше да бъде!

Противна, отвратителна мисъл, която хвърляше Арангел в погнуса и отчаяние. Сам не знаеше дали изпитва ревност или се поддава на някакво диво, животинско озлобление към кръчмарския син и към самия ред на нещата, който позволяваше на Иван Гулията да прегазва като с валяк и волята, и чувствата на една невинна селска девойка и като пръска пари наоколо, безнаказано да опошлява чистотата на нейната душа. Бракът му с Гюргена бе по-скоро една прищявка, но тя просто убиваше и нея, и Арангел.

През следващите седмици Елена зачести с посещенията си в Гьолечица, макар нарядко да носеше новини на Арангел. Тя дори свикна да оставя торбата с храна за брат си в горския дом и овчарят я прибираше на минаване с овцете, обикновено привечер, а понякога и в ранно утро, преди да изкара шилетата от заградката. От гъгнивите му приказки и глупави подхилвания Арангел разбра, че Елена би била доволна да свърже живота си с него и колкото и неприемлива да беше тази мисъл, той започна да я наблюдава по-внимателно. Държанието й се беше променило след първите няколко свиждания. Тя вече не го закачаше за Гюргена и с нищо не го предизвикваше, но Арангел долавяше желанието й да му се хареса. Това пролича съвсем ясно, когато му донесе вестта за намерението на Иван Гулията да преседи с Гюргена втори месец в Кюстендил, а подир това двамата да отидат за още толкова седмици в Банкя край София и дори да отскочат до Варна към края на лятото. Арангел не можа да скрие мъката си, понеже виждаше друг смисъл в това протакане. Мисълта му като че ли се предаде на Елена и тя пламна.

— Толкова ли държиш на нея? — запита го с огорчение. — И те е страх да не се върне бременна, нали?

— То си е тяхна работа! — смутолеви Арангел.

— И аз бих искала някой така да ме тачи…

Тези прости слова на лекомислената Елена му подсказаха колко дълбоко е стаено чувството на завист дори у безразсъдната в любовта си жена към друга нейна посестрима, трайно и искрено обикната от някой мъж. Елена бе пропиляла първите чисти пориви на любовта с някогашните подофицери и навярно осъзнаваше загубата си едва сега чрез допира си с Арангел. Доскоро готова да го осмива, той вече израстваше в очите й именно поради силната си привързаност към Гюргена. И завистта на Елена бързо прерастваше в самосъжаление.

Пак бяха настанали дни на коситба и Арангел почти бездействуваше в Гьолечица. Горските работници денуваха и нощуваха в ливадите по Лакатица. Сега Елена влизаше незабелязана от никого в горския дом. И един ден, когато Арангел бе отишъл да оглежда едно старо сечище и да види дали има достатъчно боринисти пънове за терпентинената фабрика във Велинград, тя влезе в незаключеното му жилище, помая се малко и изведнъж реши да измие дъските на пода. Арангел я завари боса, със запретнати поли и голи ръце. На немия му въпрос тя отвърна с усмивка. Той се навъси.

— Жал ми е за тебе — рече му тя и продължи да търка дъските.

Арангел застана навън, на разкрач от прага, и мълком я наблюдаваше. Тя беше пълничка, с малко понадебелели прасци на краката, но с още тънки глезени за яките заоблени бедра, които се провиждаха изпод запретнатия сукман, докато тя кривеше снага насам-натам, жулейки дъските с яките си ръце. От усърдието й лъхаше доброта, но не тя грабна очите му, а женствеността на привидно грубото й тяло. В миг я пожела и на следния миг вече бе намразил себе си. Отдръпна се смутен и запали цигара. Елена скоро се показа на вратата с леген и мокър парцал в зачервените си ръце.

— Свърших! — подзе тя с усмивка. — А сега да ми полееш, та да се измия. И да не влизаш, дорде не изсъхнат дъските!

Докато й поливаше с лейката, Арангел се стараеше да не гледа голата й шия и не винаги насочваше струята в ръцете й, а тя го мъмреше на присмех, шегуваше се с непохватността му, нарочно го поопръскваше и всячески се стараеше да му покаже колко щастлива се чувствува. Неприкрита радост излъчваше и лицето й, зачервено от студената вода и грубата кърпа, с която се бе изтрила. Навярно си бе представяла, че е негова невяста и шъта в общото им жилище.

— Доволен ли си? — запита го тя на края с грейнали очи.

— За дъските да, но за другото не! — сухо отвърна Арангел. — И вече не искам да идваш тук!

Тя се стъписа пред грубите му думи, тъй се стресна и отдръпна назад, сякаш бе замахнал да я удари. Очите й го гледаха със студен блясък, лицето й се изопна и удължи. Приличаше на зла, настръхнала котка. Арангел извърна глава.

— Не ме харесваш заради оная!

Думите й го жегнаха, ала той не продума.

— Няма ерген в селото да не ме задиря!

Гласът й трептеше от мъка и накърнена гордост. Арангел бе готов да се смили над нея, но в паметта му в миг изплува образът на младата майка от Винци, седнала смутена на ръба на леглото, което той бе опразнил като ожилен подир краткото им недоразумение. Припомни си и случилото се през следващата вечер, а също и ония други вечери, когато той, вече далече от нея, си бе задавал въпроса, как тя ще погледне мъжа си в очите, ако той все пак се завърне от немски плен. Арангел нито го бе виждал, нито имаше представа как изглежда, но ако съдбата си наумеше да ги срещне някой ден? Онзи с пълно право би могъл да го нарече подлец!

— Слушай, Елено — кротко подзе той, — аз няма да се женя, но ти все ще се омъжиш или тая зима, или другата…

— Може и да е по-скоро, отколкото си мислиш! — троснато го прекъсна тя.

— Ще се омъжиш някой ден и навярно ще вземеш момък от селото.

— Е?!

— Който и да е той, аз винаги ще мога да го гледам право в очите… А сега да си вървиш и вече да не идваш тук!

Тя го изгледа някак смутено, но не и сърдито. Присви рамене и тръгна замислена към шосето, а Арангел я отпрати с облекчение. Сега вече той знаеше как би трябвало да постъпи и с гладната жена във Винци, по пътя към Скопие. И с всяка друга жена, докато Гюргена е в сърцето му. Защото любовта сама кове своите закони.

Тревата край горския дом бе изпъстрена с билки и диви цветя. Белееха се и цветчетата на горските ягоди, близките шипкови храсти се бяха раззеленили, напъпили бяха и боровете. И докато седеше на пейката пред прага, все още в мисли по Елена, Арангел се ослушваше в гугукането на гълъбите, гледаше как прелитат пойните птички от един клон на друг, наблюдаваше и чудния зигзагообразен полет на три шарени пеперуди, които се гонеха из въздуха все на педя от първата, въпреки резките й криволичения, и неусетно се поддаде на чувството, че всичко около него кипи от прилив на жизнени сили, едрее и набъбва през краткото рилско лято, за да даде плод преди първите есенни слани. С каква мъдрост природата бе подредила живота на всяка одушевена и неодушевена твар в просторния си двор! И нали пак тя насочваше и действията на хората? Беше отредила на жените да продължават човешкия род и затова ги бе направила по-дръзки от мъжете, които бяха склонни да съзират наглост и дори безсрамие в едва потуления матерински инстинкт на всяка по-млада жена. Така бе погледнал и той на дребните умилквания на Елена. За себе си тя бе права, но не и за него. Защото в живота имаше и нещо друго. Съществуваше любовта, която отличава хората от животните и онези птици, подтиквани от чуден инстинкт да образуват верни брачни двойки. Любовта е и висш дар, и върховен закон. Тя отминава по-безчувствените, други пък сами я потъпкват чрез безверието си, дошло подир първите по-силни, ала измамни увлечения, и само малцина остават докрай верни на осенилото ги чувство, което се превръща в смисъл и цел на живота им. Арангел отколе бе разбрал, че няма друг път в живота, и бе готов да носи своя кръст. Рано или късно Гюргена щеше да дойде при него, за да бъде негова, и това бъдно щастие щеше да изкупи всички сегашни и минали страдания, всички безсънни нощи и горчиви мисли, които превръщаха дори светлите дневни часове в непоносим кошмар. И той искаше да дочака тоя ден с чисти помисли и неопетнена душа.

Лятото отмина като избуял пламък на клада и само жаравата остана да напомня за него през първите, все още топли, есенни дни. Бе време да се вадят картофите, хората бяха в полето, селото бе почти пусто. И в един от тези дни, на излизане от лесничейството, Арангел зърна Иван Гулията. Отдалече го видя да се клатушка из мегдана с нехайно пъхнати ръце в джобовете на градските си панталони и с тъй обгоряла от слънцето лице, че дори плешивата му глава блестеше в светлия ден като моравочервена гулия. Арангел кривна по една странична уличка, за да избегне срещата, и неволно се заозърта за Гюргена. Вместо нея на завоя при чешмата срещна Елена. Поспря, за да спре и тя.

— Сърдиш ли ми се, Еленко? — кротко подзе той. — Вече не виждам брат ти край Гьолечица.

— И да го видиш, и да го не видиш, от него няма да разбереш сърдя ли се, защото и аз самата не зная — отекна тя с привично добродушие. — Пък и егрекът го вдигнаха на друго място… А пазиш ли чисти дъските, или чакаш някоя да дойде и да ги измие?

— Никого не чакам, Еленко.

— И няма да дочакаш, макар ония да си дойдоха още преди две недели: той в градски костюм, тя в тънка рокля! Горещо било във Варна, казваше ми Велика, та Иван я придумал да хвърли селския сукман. В рокля си дошла, ала още на вечерта навлякла бръчника…

— Ти всичко знаеш! — подкачи я Арангел, за да прикрие смущението си.

— И това знам, че тя няма да ти измие дъските! Тъй ми рече Велика: скоро щяла пак да издуе корем, а то под бръчника май по̀ не личи, та може и затова да е хвърлила роклята. Но ти какво се разбърза изведнъж?

Арангел кимна и отмина. И наистина се разбърза, та час по-скоро да излезе от селото и да се прибере в Гьолечица. Имаше нещо церително в самотата и в самата тишина край малкия горски дом. И в дребните ежедневни домакински грижи. Беше се приучил да се съсредоточава във всяко действие при почистването на жилището или приготовлението на простите ястия, с които се хранеше. И най-малкият предмет имаше свое определено място, и най-дребният жест бе обмислен. Така и работата му спореше, и мислите му не отскачаха в нежелана насока. От придирчивостта към дреболиите се раждаше образцов ред и веднъж установен, той трябваше да бъде поддържан ежедневно и ежечасно, а самите усилия се превръщаха от тежест в удоволствие. Минало бе времето, когато той седеше с часове пред прозореца, помръкнал от тежки мисли, които човъркаха мозъка му като със свредел и караха челото му да се пръска от напрежение. За да не подлудее, тогава той изскачаше навън и се втурваше през снега към Прекорека. Сега нямаше сняг, пък и мислите му не бяха тъй черни, понеже отдавна се бе подготвил да чуе жестоката вест. А предупреденият е силен за двама!

Есента дойде тиха и тъжна с ранния септемврийски сняг по високите върхове и с първите октомврийски слани в долината. Пак настанаха оживени дни край Гьолечица. Понякога и лесничеят идваше в делниците да наблюдава извозването на трупите и подбирането на минните подпори, тъй нужни за доскоро занемарените държавни мини. И в един от тия дни ведно с лесничея при Арангел дойдоха двамина млади хора от общината. Поискаха му да даде нивите си, тъй като от първия ден на новата година малката скотовъдна ферма щяла да прерасне в кооперативно стопанство — първото в долината на Черни Искър. И го подканиха да стане член основател.

— Само две нивички имам. На изежбина са, досам гората — подзе Арангел. — И двете ги давам, но те за нищо не стават…

— Ще свършат работа! — рече един от общинарите.

— Пък аз ще ви кажа на кого да ги дадете — видимо доволен се обади лесничеят и се усмихна под мустак.

Тогава Арангел не бе обърнал внимание на тези негови думи, но няколко седмици по-късно, когато отиде в лесничейството, за да си получи заплатата и да оправи спора на неколцина горски работници около изсечените от тях кубици, той с изненада научи, че едната му нива се бе паднала на брат му, а другата — на Иван Гулията. Първият кооперативен блок започваше от крайните къщни дворове и обхващаше най-добрите ниви, които бяха и най-често наторяваните именно поради близостта си до селото. В блока бяха попаднали и голямата нива на брат му, и всички ниви на стария кръчмар. Те двамата, както и другите засегнати стопани, които отказаха да членуват в кооперативното стопанство, бяха получили в замяна по-отдалечени орници и ливади. И ето, че сега брат му щеше да работи едната нива на Арангел, от която тъй нахално се бе отървал при делбата! А другата се бе паднала на родителите на Гюргена, сякаш да им напомня някогашните им присмехулни думи, изречени пред стария кръстник на Арангел.

„Лесничеят е свършил тая работа!“ — досети се Арангел и тъжно се усмихна.

Това бе първата му усмивка от деня, когато Елена му бе съобщила новината за новата бременност на Гюргена. Горските работници край Гьолечица бяха твърде улисани в работата си и в приказки по новооснованото кооперативно стопанство, за да забележат промененото държане на своя надзирател. Той приказваше малко, само при нужда, почти странеше от тях и все ходеше замислен. Понякога го срещаха да броди из гората подир първите зимни снегове и недоумяваха защо се застоява тъй дълго пред някоя малка фиданка, превила се под тежестта на снега, а секачите към Лопушница и Овнарско се удивляваха от майчинските му грижи към недораслите смърчета и борчета, притиснати подир сечта от някой повален гигант. Арангел отупваше снега от превитите фиданки, внимателно измъкваше притиснатите младоци и ги подпираше с отсечени чаталести клони. Тъй и едните, и другите щяха по-лесно да презимуват, а през пролетта живителна мъзга щеше отново да плъзне към връхчетата им. Горските работници гледаха съсредоточеното му лице, виждаха как мокри премръзналите си ръце и повдигаха рамене.

— Защо се престараваш? — запитаха го веднъж.

— Покълнало е, за да живее! — лаконично отговори той.

Въпреки мъката си той бе възприел като свое още нероденото дете на Гюргена и искаше то да живее, за да не посърне майка му както при първия мъртъв плод. И през тия месеци той не искаше да откъсне мислите си от нейната бременност. Затова гледаше с такава нежност всяка неукрепнала фиданка, застрашена от смърт през зимата, и дори му се струваше, че като изправя и подпира младите саморасли дръвчета, той помага на Гюргена по-лесно да носи бременността си. И тези грижи за дръвчетата му донасяха утеха в нещастието. Колкото и да страдаше Гюргена от мисълта, че в утробата си носи плод от противен, необичан съпруг, Арангел разбираше, че появата на детето ще издигне още една трайна преграда между нея и него. Съзнаваше това, но искаше детето да живее и пак продължаваше да се надява. Защото любовта сама подхранва надеждата.

На връщане от лесничейството в един дъжделив мартенски ден, когато Арангел прекосяваше разкаляна улица, за да излезе на шосето, към него изприпка поруменяло момиче. Беше същото, което го бе споходило в Гьолечица преди време по поръка на Гюргена. Някакво радостно предчувствие го обзе при спомена.

— Чичо Арангеле — започна момиченцето, — от вчера кака Гюргена си има бебе. Тази заран бях при нея и го видях.

Арангел не знаеше какво да каже и само помилва момичето по косите.

— Каза ми, че е искала да го кръсти на твоето име, но то не е момче, а момиченце…

„Момиче! Една малка дъщеричка… И може би някой ден тя щеше да заприлича на Гюргена! Едно малко мургаво девойче с тъмни очи, взели блясъка на среднощните звезди…“

— Защо мълчиш? — сепна го гласът на момичето. — Толкова ли ти е криво, че не е момче?

— Никак! Даже се радвам — окопити се Арангел. — А ти как се казваш?

— Веселка.

— Нека и нейното име да бъде Веселка! Тъй кажи на Гюргена от мене. Още сега, веднага.

Доволна, Веселка изприпка нататък, а Арангел дълго стоя насред улицата в дъждеца, слисан и печален.