Асен Г. Христофоров
Иманяри (18)

III

Те потеглиха рано на другото утро след една обща закуска с ловеца и неговия странен приятел и денят обещаваше да бъде хубав. Тръгнаха по стария коларски път към Грековица, прекосиха реката, преминаха и през тъмна смърчова гора, някога много гъста и с дълги брадати лишеи по извитите дъги на клоните, но сега поразредена от брадвите на секачите, и стигнаха до моста над Юрушка река. Оттук пред очите им се откри хубава гледка към двата Мечита, но дорде да й се нарадват, гъста мъгла пролази по каменните плещи на тия два гиганта и цялото небе потъмня отвъд билото. Решиха да избързат и тръгнаха нагоре по течението на реката, изоставяйки коларския път. Тук силите на Арангел му изневериха и трябваше често да почиват.

Арангел бе прекарал една неспокойна нощ. Беше мислил за Костадин, преди да заспи, и сънищата му бяха лоши, а и настроението му още от утрото никак не беше добро. Двамината му млади другари отдаваха това на дългия преход, който ги очакваше, и на неприятното лутане между Мальовишкия и Урдиния поток. Защото там някъде се намираше поляната, която бяха тръгнали да издирят. Струваше им се, че Арангел се бои да не би Костадин да ги е изпреварил, и че лошите му предчувствия го правят тъй мълчалив. Те не можеха да знаят, че ведно със спомените за Гюргена колибата край Преслапа бе събудила в него цяла верига от възпоминания за други лица и случки, които и днес, както някога, хвърляха душата му в смут от ревност. Между тези лица и свързаните с тях случки беше и Костадин. Затова мълчеше Арангел и слушаше само с едно ухо брътвежите на Васко или кратките, винаги смислени отговори на планинския спасител. Той мислено си преповтаряше тези случки, анализираше ги и се мъчеше да прозре истината.

При една от поредните им почивки по горното течение на Юрушка река — там, гдето тя се спуска надолу под едрата преспа в снагата на по-малкия от двата върха, до ушите им долетя далечен вик. Ехото поде вика и го разнесе по сипеите на двата съседни ръта, а Борис и Васко отвърнаха в един глас на далечния зов. За тях двамата тия срещи в планината бяха винаги интересни. Пътечката водеше към овчарската кошара под самия връх и Борис знаеше, че туристи много нарядко минават по нея. Затова повтори и потрети своя зов. Скоро по стръмната пътечка се зададе човек с тежка раница на гръб и друг багаж в ръка. Като ги видя, непознатият тръгна право към тях. Мъглите сякаш се спускаха подир него. Изведнъж захладня.

— Художник! — възкликна Васко, когато човекът дойде наблизо.

Той дойде премръзнал, със зачервени уши и посинял нос, и още с първите си думи поиска цигара от Арангел, за да посгрее дробовете си. Излишно бе да обяснява с какво се занимава, тъй като това личеше не само по голямата плоска кутия и още по-голямата папка до нея, но и от сгъваемата стойка и столчето, прикрепени към раницата му. Ръцете му бяха изпоцапани с различни бои. Изглежда, че често бе изтривал пръсти в голфа си, защото и той пъстрееше с цветовете на дъгата. Малко зеленикаво петно се мъдреше и на самия му нос. Беше небръснат и лицето му изглеждаше по-окаяно и от дрехите му.

— Нямам късмет! — подзе художникът. — Трета заран се катеря до върха, за да уловя изгрева, и все напразно…

— Да уловиш изгрева?!

Васко неволно бе повторил думите на художника и приклекна до папката, сякаш готов да я разтвори.

— Да! Изгревът ми трябва… Мога да рисувам само двайсетина минути, докато изгрява слънцето и челата на двата Мечита аленеят, а пътечката под тях още тъне в сянка. Чудна картина ще стане, но на̀, нали си нямам късмет!

— И все с тоя товар ли излизаш нагоре? — запита момчето.

— Че накъде без него? — отвърна художникът и сам поклати глава, гледайки и раницата с нейните дървени украшения, и плоската кутия с папката до нея. — И градски хамалин ще се откаже от такъв товар…

Той пушеше стръвно и духаше дима в ръцете си. Нощувал в близката хижа, тръгнал още по тъмно и в бързината забравил цигарите си. Нали мислите му били все в изгрева! Четвърта година идвал в тая хижа през първите дни на юли, заран подир заран се изкачвал към върха още с първата виделина и само на два пъти му се удало да улови изгрева, но слънцето все бързало, а той рисувал с маслени бои, бавно и много внимателно. Чак от столицата идвал за тоя юлски изгрев и все не могъл да довърши картината…

— А тя ще бъде грандиозна картина! — продължи той с въодушевление. — От национален, ако щете и от европейски мащаб! — И измъчените му очи заискриха от възторг. — Виждам я пред очите си и зная, че тя ще бъде картината на моя живот. С нея лягам и с нея ставам… Но да вървя, че още треперя. Горе беше тъй студено!

— Към хижата ли? — запита Борис.

— Да! Имам още два свободни дни и утре пак ще бягам нагоре…

— Пак за изгрева, нали? — запита Васко.

Художникът не отговори. Изглеждаше още отсега погълнат от гледката към двата Мечита с плъзналата по тях огнена лава, която се стича като в някаква преизподня към тъмнеещата пътечка между тия рилски гиганти и със сиянието си озарява още сънните отвъдни върхове. Ето, заревото близва и тях по челата, стрелва се над тъмното струмско поле и опира в нежнолилавия хребет на далечната Осоговска планина! Той се взира с примижали очи, трескаво разбърква две-три бои и слага още едно петно върху платното. Пак примижва, въздиша от възторг и слага друго петно. Петно след петно, а слънцето изведнъж изскача нагоре. Лавата изстива, пътечката светлее! И картината пак остава недовършена, но той не губи надежда да пресъздаде чрез безброй петна и петънца онази чудна красота, която природата ражда само в няколко мига.

Нещастният художник! Докато нарамваше тежкия си товар, той навярно мислеше, че самото слънце гледа със завист на тая чудна картина и затова или изгрява през облаци и тънки пари, или събужда мъглите в долината на манастирската река…

— А вие накъде? — обърна се той към тримата, преди да потегли към хижата.

— За горчив корен и други билки — рече Арангел, за да предвари някоя необмислена дума на Васко.

Художникът махна с ръка, прегази потока и тръгна нататък, превивайки се под обемистата раница, която щеше да натежи и на Борис. А не беше млад човек, защото косите му сребрееха зад ушите.

— Чудак! — промълви Арангел, изпращайки го с поглед.

— Направо му хлопа дъската! — отсече Васко.

И Арангел, и Борис бяха свикнали с тия забележки на хлапака и нито възразиха, нито го смъмриха, сякаш и за тях вече бе в реда на нещата да срещат все чудати хора в планината.

След малко и те тръгнаха натам. Арангел се безпокоеше, понеже мъглата се спускаше още по-ниско и из въздуха вече се носеше ситен ръмежляк. Изстинеха ли краката му от влагата, нямаше да закъснеят и болките в стомаха. На превала поспряха за отдих. Решиха да заобиколят хижата, за да не будят подозрения у пазача, който беше местен човек, познаваше Арангел и знаеше какво го кара да броди из планината. Затова се спуснаха към коритото на Лопушница с намерението да се прехвърлят на отвъдния бряг и да се доберат до Овнарско. Оттам до Мальовишкия поток нямаше повече от час път.

Арангел нарочно поизостана по надолнището, за да събере мислите си. В това вечно дирене на заровеното имане той виждаше известна прилика между себе си и художника, който се мъчеше да улови неуловимото. В земята безспорно имаше заровени съкровища. Безброй поколения бяха живели по тия места и в ония несигурни времена хората не са познавали друг начин да скрият спестяванията си. Сам Истилян бе помогнал на един селянин от Радуил да намери жълтиците, заровени от дядо му в наследствения им двор. Той бе открил и други по-дребни съкровища пред очите на самия Арангел. Ала всеки път бе копал на много места! Не бе ли това случайност? А нещо му казваше, че случайността е сламката, за която се хваща удавникът.

„Похабих живота си!“ — мина му през ума, но мисълта му се стори тъй противна, че той тръсна глава и я отпъди като досадна муха. Не биваше да се разколебава! Беше обикнал една жена още на младини и животът му не бе преминал напразно. Какво от това, че тази любов му бе донесла повече мъки, отколкото радости или че щастието се бе оказало тъй краткотрайно. Не биваше да роптае! Само той ли бе живял с копнежа да задържи и пресъздава тия кратки мигове на щастие? Всеки живееше с някакъв непостижим копнеж. Такъв беше и художникът. Той бе видял Мечитите окъпани в първите зари на изгрева и в тия няколко мига бе почувствувал неутолима потребност да пресъздаде прекрасното видение, рожба на мислите и чувствата му. Опитваше се, ала не успяваше и страдаше поради неосъществения си блян. Самата случайност го бе отвела към Мечитите в един от ония мигове, когато жаждата за красота и съвършенство напира отвътре и търси подходящ отдушник; но той навярно би могъл да се трогне еднакво силно и от нещо друго. Например от усмивката на една хубава жена! И щеше да се влюби в нея и да я рисува отново и отново, винаги недоволен от постигнатото върху платното. Ако това бе така, трябваше ли Арангел да приеме, че истинското щастие е съвсем краткотрайно, почти като някакво мигновено видение, и че копнежът по него се гради върху самоизмамата?! И той пак се връщаше към отколешната си мисъл, че щастието се крие във възпоминанията. Истинското богатство лежи в скъпите спомени…

Неусетно бе слязъл до коритото на реката. Там го чакаха Борис и Васко, прегърнати под тънка найлонова пелерина, и едва тогава Арангел забеляза колко напоени с влага са дрехите му. Тя се носеше с мъглата, идеше и с ръмежляка, който поспираше навремени и пак бръснеше лицата им. А тревите и билките бяха полегнали от ситните капчици, нанизани по тях като в бисерна огърлица. Тъкмо те мокреха чорапите им. И пръстите на Арангел вече леденееха в гумените цървули.

Намериха брод и минаха отвъд. След третия завой на пътечката пред тях се разкри малка полянка и до ушите им долетя глъч от хора. Подир малко видяха и изопната палатка. Тая полянка се намираше близо до Овнарско, отсам стария Вакарелски път, по който през турско време жителите на това далечно село са смъквали ангарийните дървени въглища за Самоковските мадани. А палатката можеше да бъде само на граждани и тримата иманяри нямаше защо да се крият от тях. Обадиха се отдалече и бързо прекосиха полянката.

Трима души в поизносени якета и клинове се грееха на малък огън пред палатката, нехайни към ръмежляка, и любопитно огледаха новодошлите. Лицата им бяха обгорели, ведри и спокойни. Двамата по-млади изглеждаха връстници на Арангел, а другият наближаваше шестдесетте години. Приклекнал до огъня, той печеше наденици в жаравата и като взе Арангел за горски служител, веднага покани и него, и двамината му млади приятели да се посгреят на огъня.

— Ще има по една наденица и за вас — рече той към тримата, — защото вече се прибираме в София.

Разговорът потръгна непринудено, както често става в планината. И докато разговаряха, и Васко, и Борис попоглеждаха към палатката и струпаните в нея раници, из които стърчаха странни инструменти.

„Иманяри!“ — помисли Арангел, спомняйки си за чудната багета, която Костадин бе видял в ръцете на покръстения евреин.

Оказа се, че тримата столичани били инженери, тръгнали да проучват водите на Рила. През последната седмица прекосили цялата планина от юг на север. Огледали и Джумайска Бистрица, и Илийна, и Манастирската река. На прежния ден слезли откъм Урдините езера и по пътя проучвали течението и дебита на Урдина река, на Мальовишкия поток и на трите Преки реки. Тъй стигнали до тая полянка. И не случайно издигнали палатката си в нея, защото на това място някой ден щяла да бъде построена голяма водноелектрическа централа.

— Но тук няма вода и Преките реки са далече! — обади се Борис.

— Ще хванем водите и на Джумайска Бистрица, и на Илийна, и на Манастирската река и с тунели ще ги доведем дотук — обясни възрастният инженер.

— С тунели през планината! — възкликна Васко.

Възклицанието на момчето сякаш въодушеви възрастния инженер и той се впусна в дълги обяснения. Личеше, че влага и чувства, и амбиция в този грандиозен проект. Идеята беше негова, както обясни един от другарите му, а другият добави, че той бил взел дейно участие в изграждането на първия наш високопланински язовир край Бели Искър. Още оттогава си бил наумил да отведе водите на споменатите реки чак в Лакатишка Рила.

— Защото там ще се ширне голям язовир — поясни първият.

— А как ще мине водата натам? — запита Васко.

— Пак през тунели, момчето ми! — рече старейшината. — Ще си жив да видиш това езеро. — И той чевръсто измъкна няколко наденички от жаравата.

— Кога ще стане това? — запита Арангел, който си мислеше за обширните пасища в Лакатишка Рила и за горите над тях.

— Проектите ще бъдат готови подир три години…

— А тунелите, юзината, язовирът? — полюбопитствува Васко.

— Не знам! — И старият инженер въздъхна. — Сега се строи бързо — продължи той, — но и утре да започнат, аз пак няма да съм жив, когато ще пуснат юзината…

Другарите му не възразиха, сякаш недочули последните му думи, и се заеха да разтварят раниците си за предстоящия обед.

— Да, няма да съм жив! — повтори старейшината.

— Болен ли си? — плахо го запита Васко.

— Стар съм, моето момче! — И той го погали по стриганата глава. — Години се лъжат, старост не може… Но ти ще видиш юзината, ще пиеш и вода от новия язовир, защото той ще подхранва столичния водопровод. И ти, и тоя момък! — И той се обърна към Борис. — И някой ден може да се сетите за мене…

— Ще запомним тази среща! — увери го Борис.

— И срещата, и това място! — добави Васко.

После седнаха да се хранят и всеки извади по нещо от раницата си. Само Арангел стоеше някак настрана и боязливо поглеждаше към наденичките. На края се престраши и изяде една, но веднага усети болки в стомаха, понеже беше отвикнал от твърда храна. Смълча се и само надаваше ухо към разговора.

Сред обичайните весели задявки старият инженер разправи и някои спомени от изграждането на язовира при Бели Искър, извършван от едно италианско строително дружество. Инженерите били веселяци, все пеели и свирели на китара, пък и никак не били строги с доставчиците. От това се възползували някои каруцари в подрилските селца. Едни докарвали едри камъни, други баластра. И печелили луди пари. Седи италианският контрольор на приемния пункт, тананика нещо и гледа рунтавия калпак на поредния каруцар, сетне пъхне бележка в ръката му за пълна каруца с пясък и улавя китарата, а шопът примигва, подсмива се под мустак и свърне нанякъде с каруцата, уж да разтовари скъпоценните песъчинки, но след час пак се нареди зад други коли и отново застане пред веселия контрольор със същия товар. И получи бележка за още една кола с пясък!

— Как да ги познае италианецът, когато всички колари ходеха небръснати по цяла неделя, пък и калпаците им еднакви, и дънестите им потури все по един калъп шити! — заключи старейшината.

— И все пак построиха язовира — обади се един от колегите му.

— Да, но дружеството фалира…

Само Васко се смя от сърце на тоя разказ. Арангел мълчеше от локален патриотизъм, защото още като момче бе слушал подобни истории от съселяните си, взели участие в изграждането на първия язовир в Рила, а Борис си мислеше за новите язовири, издигнати навред из страната без чужда помощ. И във въображението си вече чертаеше контурите и на бъдещето Лакатишко езеро, тъй като познаваше и тая предпланина на любимата му Рила.

Дъждецът се усилваше, домакините се подслониха в малката палатка, а иманярите се приготвиха за път.

— Я гледай! — възкликна старият инженер. — Разбъбрихме се, аз май повече от всички, а не ви питахме накъде сте тръгнали и какво ви гони на път.

— Билкари сме — смутолеви Арангел. — Ще копаем горчив корен към Урдина река.

— Трябва много да го има натам — замислено рече инженерът. — Вчера минахме през няколко разровени поляни…

Арангел подскочи като ужилен и пръв се сбогува. Думите на стария инженер го накараха да забрави и болките в стомаха, и влагата, която проникваше през тънката куртка чак до плещите му. Тревогата му се предаде и на Борис, и на момчето. И двамата се досетиха, че само Костадин е могъл да разрови ония поляни, и затова бързаха подир бившия горски надзирател, който познаваше всяка пътечка по тия места. Но дъждът се усилваше. Поспряха под един грамаден бор, Борис измъкна найлоновата пелерина и просто насила застави Арангел да се наметне с нея, сам навлече своя непромокаем анорак, а връз главата и плещите на Васко метна четвъртитото брезентово платно. С него затулваше входа на палатката в лошо време. Пак потеглиха подир мълчаливия Арангел и само нарядко разменяха по някоя дума.

Отчаян, Арангел бе забравил предишната си предпазливост. Стъпките му го отведоха към стария път за хижа Мальовица и той тръгна по него, следван по петите от другите двама. Вървеше с някакво странно озлобление и то личеше дори в начина, по който прехвърляше бастуна от една ръка в друга. Навярно вършеше това несъзнателно, пък и пелерината му пречеше. И при всяко замахване с бастуна поклащаше глава. В нея отново изплаваха мислите му от прежната нощ и ранните утринни часове и той пак се питаше какво бе накарало Костадин преди две години да докара дърва на Гюргена чак откъм Плевнището и защо не някой от двамината й зетьове, а тъкмо той бе пристегнал оградата на малката зеленчукова градина, оставена й за частно ползуване. Тези подробности му бяха станали известни от самата Гюргена, която сякаш се боеше да не би те да стигнат изопачени до неговите уши. И всеки път обясненията й бяха едновременно невинни и приемливи! Но Арангел добре познаваше Костадин и сега някогашните обяснения на Гюргена му се струваха престорени, несъвместими със себичния характер на бакалския син, който се бе опитал само преди десетина дни да отмъкне и неговата третинка от плана срещу няколко дребни банкноти. Този човек нямаше ни срам, ни съвест! При последното им свиждане се беше подиграл с болния Истилян, беше охулил и него самия, говорейки с долни намеци за най-чистите му чувства. Възможно ли бе Гюргена да е гледала с по-други очи на Костадин?! Отвратителна, непоносима мисъл…

И Арангел едва мъкнеше отмалелите си крака по нагорнището. Чорапите му бяха прогизнали, ходилата му жвакаха в широките гумени цървули, усилваха се и болките в стомаха. Ала той не поспираше за отдих и не поглеждаше назад. Озлоблението му към Костадин просто будеше нови, неподозирани сили в немощното му тяло и той се мъкнеше със сетни сили напред и все напред. При последния завой, преди пътят да се спусне право надолу към лагера на алпинистите, стъпките му го поведоха през гората към дълбокия дол на Мальовишкия поток. Борис и Васко и сега го следваха отблизо, разтревожени и от мълчанието, и от бързия ход на иманяра. Те знаеха, че силите му няма да издържат докрай, И не се излъгаха. При опита си пръв да премине реката Арангел се подхлъзна и падна до гърди в ледената вода. Сам се изправи, покатери се на отвъдния бряг и продължи нататък, без да се вслушва в съветите на Борис, който настояваше да издигнат палатката и да запалят огън. Някакъв бяс го теглеше нагоре, към полегатия хребет ма Калбура, отвъд който се разкриваше долината на Урдина река. На самото било тялото му се сгърчи от спазми и той повърна. Сега Борис му препречи пътя.

— Тук ще застануваме! — решително заяви младежът.

— Не трябваше да изям оная наденица — промълви Арангел, откъсна се от клековото дърво, о което се беше облегнал, и пак тръгна надолу.

И Борис, и Васко съзнаваха, че не могат да го спрат. Живяло дълго край Арангел, момчето познаваше пристъпите на болестта му и се надяваше, че ще му олекне, след като се бе освободил от храната. Така мислеше и Борис, но и двамата се лъжеха. В тая тъмна гора, сред която вървяха, и със сивите облаци, схлупени връз нея, те не виждаха колко бледо е лицето на Арангел, нито можеха да знаят, че дъждовните капки по челото му са примесени с ледена пот. Покорно вървяха подир него, удивени и уплашени от неговия устрем.

След време стъпките на Арангел налучкаха някакво овчо вървище и той тръгна по пътечката. Тя извиваше нагоре, към горното течение на Урдина река. Натам бяха егреците на овчарите от Искровец. Тая мисъл радваше Борис. До свечеряване оставаха още три часа и той се надяваше да стигнат отрано до кошарите, гдето можеха и да пренощуват, тъй като дъждът валеше все тъй упорито, пък и Арангел почваше да залита от умора. Неведнъж го виждаха да поспира по за няколко мига и да опира чело в ствола на близко дърво. Той се гърчеше от болки, но те не дръзваха да го заговорят. Имаше нещо неумолимо в погледа му, в стиснатите устни и в изопнатите скули на постническото му лице и то плашеше не само Васко, но дори и неговия по-възрастен приятел. Затова и двамата го следваха покорно по петите.

Гората неусетно взе да редее. Пътечката ги изведе в затревена полянка, сетне навлязоха и в друга, по-широка от първата. И двете бяха чисти. В третата явно личаха следи от копач, ту по-дълбоки, ту по-плитки, и Арангел внимателно заоглежда тревата край копките, петимен да открие следи от горчив корен или други билки, които са могли да примамят насам някой незнаен билкар. Но тревата беше чиста, без нито един бурен в нея, и той вече знаеше, че Костадин бе идвал по тия места. Тялото му се разтресе, той стисна зъби и пак повлече крака по нагорнището, без да поглежда двамината си другари. И само след няколко крачки се строполи на земята.

Борис и Васко изприпкаха и едновременно приклекнаха край него, затаили дъх от уплаха. Той беше паднал по очи и се намираше в безсъзнание. Алена кръв се изцеждаше през стиснатите му устни и се стичаше на тънка струйка към брадичката му, а оттам и в мократа трева край пътечката. И нито един мускул по лицето му не трепваше, сякаш бе мъртвец.