Асен Г. Христофоров
Иманяри (16)

I

В петъка Арангел отново тръгна на път. Пак бяха трима в това последно, решително издирване, но вместо Истилян и Костадин на седалката пред него весело бъбреха Васко и Борис. Момъкът снизходително слушаше брътвежите на хлапака, а Арангел едва надаваше ухо на приказките им. Мисълта му бе заета с Костадин. Бяха изминали осем дни и осем нощи от онова злополучно утро, когато камионетката на алпинистите бе стоварила Истилян пред болницата, а него в коптора му край Бельова църква. Само Костадин бе останал здрав. И Арангел си мислеше, че след отказа му да продаде своята третинка от плана, Костадин навярно, бе тръгнал сам към Урдините езера. Дори да намереше поляната с двата обли камъка, успокояваше се Арангел, той едва ли би могъл да намери и самото имане, тъй като притежаваше само третинката от плана, а и не умееше да си служи с багетата.

Арангел още се чувствуваше твърде слаб за такъв далечен преход. Рискованото му решение да тръгне тъй прибързано се дължеше донякъде на страховете му да не би Костадин да го изпревари и отчасти поради нетърпението на малчугана. Узнал историята на заровените жълтици, Васко чертаеше във въображението си една от друга по-трагични сцени, свързани с гибелта на принесеното в жертва гърбаво моме, и сякаш повече го вълнуваше мисълта да намери запазена кост от нещастното девойче, отколкото да изрови лъскавите монети. Дори и сега, докато седяха в автобуса, момчето пак разправяше на Борис за гърбавото моме. Уверяваше го, че то положително е било много красиво в лицето — толкова красиво, че старият влах на три пъти вдигал и свалял ножа, като гледал разплаканите му очи. А то навярно е стояло приклекнало с вързани отзад ръце и пристегнати крака! И се е молило на всички до последния миг…

— Говориш тъй, като че ли си бил там! — подкачи го Борис.

— Толкова пъти сънувам все същото! — бе отговорът на Васко.

Арангел ги гледаше и им се радваше. Но когато Васко бе довел за пръв път своя приятел при него, Арангел не бе останал много очарован от Борис, пък и силната привързаност на момчето към своя самоуверен планински спасител го караше да се чувствува донякъде пренебрегнат. Тежеше му и нещо друго, към което неволно го насочваха и погледите, и намеците на момчето: то очевидно се отнасяше по-почтително към Борис! А това вече не можеше да се обясни с по-малката разлика в годините на момчето и момъка. Борис бе израснал в едно по-ново време, не бе стоял настрана от живота, като самия Арангел, и изглеждаше пропит от една непонятна за него вяра в бъдещето. Арангел също бе мечтал, но само за своето лично щастие. На него му правеше впечатление, че станеше ли дума за работата на Борис, който бе помощник-счетоводител в едно държавно търговско предприятие, момъкът винаги говореше в множествено число, просто от името на целия колектив. И беше готов да поеме своя дял и от успехите, и от несполуките на предприятието.

При второто си идване в коптора на Арангел, когато трябваше да уточнят подробностите на маршрута, Борис бе дошъл с цялото великолепие на признат участник в местната планинска спасителна група — с туристически гащета от еленова кожа, придържани от кожени презрамки с голям кръгъл еделвайс от еленов рог, с къси алпинки на краката и с непромокаемо яке от винтяжно сукно на гърба. Така бе облечен и сега и погледът на Арангел често се спираше върху плетеницата на ръкава му, красиво съчетала началните букви на планинарите спасители и тяхната доброволна служба. Момъкът бе височък, с източени бедра, здрави ръце и достатъчно як гръб, за да носи тежката раница с прикрепен към нея пикел. Колкото и да се взираше към нея на тръгване, Арангел не можеше да проумее къде се е вместила палатката, без която Борис изобщо отказваше да предприеме този преход. Три нощи щяха да прекарат в планината и щяха да спят винаги на открито или в палатката!

Тъй като Арангел решително отказваше да минат през Искровец, бяха се уговорили да слязат от автобуса на предпоследната спирка и като тръгнат по Дълбокото дере, да се доберат до параклисчето над селото. В този кратък откъс от пътя Арангел трябвало да изпробва силите си, та когато стигнат до параклиса, двамата с Борис да решат дали е нужно да променят първоначално набелязания маршрут. Момъкът държеше за тези дребни подробности, понеже бе обещал на своя малък приятел да върне Арангел здрав и читав в Самоков, пък и по стар планинарски навик обичаше да се движи по разписание. Така го бяха научили по-старите планинари и той искаше да предаде опита си на Васко. А и Арангел беше болнав и те трябваше да държат сметка за това!

Щом слязоха на предпоследната спирка, Васко и Борис се отделиха от него и нарочно поизбързаха към Дълбокия дол, за да могат да разговарят по-свободно. Арангел се досещаше, че говорят за него, защото и Васко честичко попоглеждаше назад. Момчето носеше голяма еднодневка през рамо и тя не му тежеше. В нея бяха поставени някои хранителни продукти, извара и бурканче с мед за Арангел, както и любимите му сухари. Термусът с топлото прясно мляко се подаваше из един от страничните джобове на раницата връз гърба на Борис — голяма, много широка, с кожена подплатка отгоре и отдолу. И млякото бе предназначено за Арангел, който не носеше нищо, освен един бастун, и затова се чувствуваше като гост между двамината си млади другари.

След малко те поспряха, за да го доизчакат, и момчето го загледа някак особено.

— Чичо Арангеле — подзе Васко, — двамата с бате Борис решихме да се откажем от нашия дял! Колкото жълтици да намерим, всичките са за тебе.

— Не може така! — възрази Арангел. — Редно е да делим по равно, стига да намерим нещо, но първо ще оставим една третинка за Истилян…

— То си е ваша работа! — обади се и Борис. — Ние не искаме нищо от имането.

— Само по една жълтица за спомен — додаде Васко.

— Разбирам! — усмихна се Арангел. — И двамата се страхувате от заклети пари!

— Не се страхуваме! — отекна момчето. — На тебе ти трябват тия пари, за да се върнеш в Искровец…

Арангел се почувствува неловко от думите на малчугана, защото те му подсказваха, че и Борис знае някои подробности около личния му живот.

— Всеки търси щастието по своему — рече той, сякаш да се оправдае.

— Но не всеки го намира, щом го търси само за себе си — замислено добави Борис…

Васко нямаше свое мнение по въпроса и всички потеглиха нагоре, към параклисчето. Като възлязоха на равното, леко наклонено поле, селото се ширна пред очите им вдясно от тях и те пак поспряха за минутка, колкото да отдъхнат, пък и да позволят на Арангел да се нарадва на гледката.

— Къде е къщата ви? — запита го Васко.

— Ей там, отвъд камбанарията, но само плевнята личи оттук?

— Имаш ли дял в нея? — запита Борис.

— Не, остана на брат ми… И тя, и селището, и всичко!

— А могла е да бъде наполовина твоя! — рече Борис и косо го изгледа. — И в нея си могъл да намериш спокойствие, а може би и малко щастие.

— Щастието не е до къщата! — с горчивина продума Арангел. — Има време, сам ще разбереш това. Пък и половинчатите работи никак не водят до щастие…

Не му харесваха наставническите забележки на тоя самоуверен младеж и Арангел реши повечко да мълчи занапред. Достатъчно бе, че Борис носи целия багаж и се грижи добре за малкия.

Наближиха параклисчето и Васко пръв забеляза дим сред високите смърчове край зиданата ограда. Това зачуди Арангел, понеже никой никога не бе живял там. На дворната порта винаги висеше заключен катанец. Сега тя не беше заключена.

Почукаха и зачакаха. Бяха се смълчали и до ушите им стигна монотонно носово четене. Васко се понадигна на пръсти, вкопчи се за един по-едър камък в зида и надникна през пролуката между вратата и самия зид. Другите двама го гледаха някак очаквателно.

— Калугер! — прошъпна момчето. — Стои прав в дъното на двора и чете нещо от дебела книга. Трябва да е библията…

Пак зачукаха и отново се смълчаха. Напевното четене секна изведнъж. Подир малко те доловиха тихи, колебливи стъпки, сетне едното крило на вратата едва се отвори и през цепнатината надникна лице на постник, обрасло в рядка възруса брада. Главата му бе открита, без калимявка.

— Какво има? — запита постникът през пролуката.

— Пътници сме и искаме да влезем — спокойно подзе Арангел. — А ти какъв си и какво правиш тук?

— Не сте ли виждали калугер? Живея тук от два месеца… Та искате да влезете? — И той премести мишите си очи от Арангел към Борис и от него към малчугана. — А свещи ще запалите ли?

— Нямаме пари за свещи! — отсече Борис.

Калугерът в миг затвори вратата и тримата чуха как щракна резето отвътре. Докато се гледаха в недоумение, Арангел си припомни, че бе виждал същия монах преди време пред портите на женския метох в Самоков. Припомни си и един разговор с една от калугерките и неволно се усмихна.

— Наистина ли четеше одеве? — обърна се той към Васко.

— Четеше — отвърна момчето. — И книгата бе сложил на нещо като стойка за ноти.

— Чудно, защото той е неграмотен! — добави Арангел. — Познавам го и зная това…

— Тогава защо се преструва, че чете? — недоумяваше Васко.

— Всеки се залъгва с нещо, за да бъде щастлив! — важно отсече Борис и пак погледна някак косо към Арангел.

На стотина крачки встрани от параклисчето, досам гората, личеше малка варосана къщичка със сини капаци и вече порутена дворна ограда, освен в горния край, гдето имаше няколко едри смърча. Малък поток минаваше през двора, провирайки се между смърчовете. Там и тревата бе чиста и много свежа. Арангел предложи да отидат натам и да се послонят на сянка. Васко неодобрително поклати глава. Беше си наумил да влезе в двора на параклиса и пак затропа по вратата. Монотонното четене пак секна.

— Отвори! — провикна се малчуганът. — Ще запаля една свещ…

Подир малко едното крило на вратата отново се отвори и през пролуката пак се показа носът, брадата и част от челото на монаха. Той очевидно се бе досетил по гласа кой от тримата е кающия се и се взря в момчето.

— Имаш ли пари за свещ? — запита го с присвити очи.

— Имам си свещ — подзе момчето. — Прадядо ми е клисар на Бельова църква в Самоков и ми даде три свещи на тръгване… Даде ми ги да ни светят в тъмното, но аз ще запаля една!

Калугерът видимо се колебаеше дали да ги пусне в двора. И да запалеха свещ, те нямаше да я купят от него и само светията от някоя икона щеше да спечели от това. Но за да не разсърди някой важен светец, той бавно открехна цялото крило на портата.

— А ти не знаеш да четеш! — обърна се Васко към него след като влезе в дворчето. — Само се преструваш!…

Калугерът се сепна, смирено скръсти ръце отпред и се загледа в земята. В момента наистина изглеждаше съкрушен.

Седнаха на сянка под навеса в долния край на двора, гдето беше и лятната кухня на постника. Жилището му бе в отвъдния край и приличаше на голям кокошарник. Отсам него бе и малкото параклисче. Докато другите двама се оглеждаха наоколо, Васко извади тънка свещ от еднодневката и тръгна с нея към параклисчето. Калугерът го последва на разстояние. И не влезе с него, а зачака навън, до малкото преддверие. След минута, когато момчето излизаше от параклиса, монахът го посрещна с укор в очите.

— Ти не се прекръсти! — смъмри го той. — Не се прекръсти нито на влизане, нито на излизане…

— Ще се прекръстя, ако ми кажеш защо четеш прав — дръзко отвърна хлапето.

— Библията не е каква да е книга — обясни калугерът. — Трябва прав да я четеш от уважение към светите отци!

— Дори ако не знаеш азбуката? — с престорена наивност запита Васко, ала Борис го дръпна за ръкава и момчето млъкна.

Арангел се чувствуваше добре. След кратко съвещание двамата с Борис решиха, че ще бъде най-добре да съкратят маршрута тоя ден и да нощуват на Преслапа. Така бе пожелал сам Арангел още когато уточняваха подробностите на прехода. Искаше му се пак да види малката колиба, от която започваха всичките му спомени, запълнили почти изцяло последните две десетилетия от живота му.

В това време Васко бе измъкнал три дребни ябълки петровки от раницата и мълчаливо ги подаде на божия служител с явното намерение да се сдобри с него. Калугерът прие дара с лек поклон, без да продума. И веднага загриза едната.

— Кой живее в оная къщурка? — запита го Васко.

— Един писател. Книги пише — зафъфли калугерът, дъвчейки ябълката. — Вече е написал към десетина.

— Печатат ли му ги?

— Веднъж ми показа няколко, готови, напечатани, с шарени картинки отвън. Сега пак пише нещо. Седи си вътре, никак не излиза и все трака на машината. Казва, че още не бил написал най-хубавата си книга.

— А ти чел ли си ги? — хитро запита момчето.

— Не съм. Аз не чета такива книги… Но тук идват граждани, летовници, и някои ми казват, че са чели книгите му.

— И за хубави ли ги намират?

— Не… Един ми казваше оня ден, че най-новата му книга била по-лоша от прежната, а пък тя била по-лоша и от оная, дето я бил написал преди нея. Хубава била само първата му книга!

— Тогава защо продължава да пише? — упорствуваше Васко.

— Нали ти казах: още не бил написал най-хубавата си книга.

— Трябва и на него да му хлопа някоя дъска! — заключи хлапакът.

— И на него?! — И калугерът го изгледа накриво. — Слушай, момче, свещта ти трябва вече да е догоряла, пък аз си имам работа!

Той тръгна със ситни стъпки към параклиса и сърдито затвори вратата, сякаш се сърдеше на всички светии от иконите, а не на момчето.

Арангел и Борис бяха дочули по-голямата част от разговора.

— Така ли ви учат в училището? — обърна се Борис към хлапака.

— Да! — откликна Васко. — Все ни внушават да казваме истината. То бива, но не с всички хора.

— Защо?

— Възрастните май винаги се сърдят.

Борис не се разсърди и му кимна да тръгва, защото и Арангел се беше надигнал. Разбрал, че посетителите му ще си вървят, монахът дотърча и застана до прага, а на прощалните им думи отвърна с мълчалив поклон. Вратата хлопна зад гърба на момчето. То искаше да надникне през процепа, но Арангел го дръпна за ухото. Той сякаш знаеше, че и постникът е долепил око към отвъдната страна на същия процеп. Щеше с часове да дебне зад портата, дорде се появят други посетители, та с време да отскочи към високата тринога поставка и пак да подеме играта с напевното четене. Арангел бе узнал тайната на монаха от калугерката в женския метох. Тя бе добавила, че постникът сам вярвал в лъжата си!

Те тръгнаха покрай гората, току отвъд дългия двор на бялата къща на писателя, но поспряха след петдесетина крачки, за да се порадват на спокойното, безлюдно поле и на самото село, сгушило се в дъното на долината. И докато Борис пристягаше вървите на алпинките си, а Васко броеше смърчовете в двора на писателя, Арангел си мислеше дали Гюргена не е някъде в отсрещната Лакатица. По пътя отвъд моста се нижеха няколко коли със сено, малки като кибритени кутийки в далечината. Пък и маранята пречеше на видимостта.

— Тоя писател трябва да се е подпалил! — неочаквано заяви Васко. — Гледайте колко дим излиза от прозореца!

— Сигурно пуши, а и масата му ще е близо до прозореца — каза Борис.

И тримата се бяха вгледали в отворения прозорец и в настъпилата тишина всеки ясно дочуваше тракането на пишещата машина. Ударите ту зачестяваха, ту поспираха и в тия кратки паузи през прозореца отново излитаха кълба цигарен дим.

— Ако пише, както пуши… — подзе Васко, но не се доизказа, защото в същия миг вратата се отвори и на прага застана писателят.

Те се стаиха, пък и той не ги забеляза. Протегна се, изви врат веднъж насам, веднъж нататък, та чак жилите му да изпукат, сетне тежко заслиза по стълбата, сякаш се боеше да не размъти мозъка си, и тръгна с плавни крачки из двора. Вървеше все в една посока, скръстил ръце отзад и с поглед към върхарите на отсрещните смърчове. Тъй стигна до края на двора, поспря за миг, рязко се извърна и тръгна назад. И Арангел, и двамината му млади приятели за пръв път виждаха жив писател и зорко следяха всяко негово движение. В това време той се изравни със стълбището, пак се извърна и отново тръгна към отвъдния край на двора с равни плавни стъпки.

— Улучи ги! — възкликна Васко подир малко.

— Какво? — сепна се Арангел.

— Пак направи точно деветдесет и седем стъпки и на отиване, и на връщане — обясни хлапакът. — Сигурно се курдисва като часовник: ще се навие и пак ще отиде да трака!

— Не бива да се подиграваш с всички хора! — смъмри го Арангел.

— Не се подигравам, чичо Арангеле, но вече вървим половин ден и още не сме срещнали нормален човек…

— Нормални са само тия, които приличат на тебе, нали? — подкачи го Борис, сетне добави: — Лошото е, че понякога и други мислят така! Всеки съди за хората по себе си…

Забележката на момъка увисна някак във въздуха, защото писателят се бе спрял насред пътя, без да стигне до края на двора, а в съзнанието и на тримата това явно противоречеше с установения ред на нещата. Той се върна с бързи крачки по стъпките си, припряно изкачи стъпалата и тръшна вратата зад себе си. Машината скоро затрака, но сега никакъв дим не струеше през отворения прозорец.

— Кой го знае дали не си мисли, че ще направи хората щастливи с тази си книга — каза Арангел.

— Това е твърде вероятно — съгласи се Борис. — Може сам да залъгва себе си с писането, както калугерът се залъгва с въображаемата си грамотност… Та само той ли дири щастието си в самоизмамата? — И момъкът пак се взря някак настойчиво в Арангел. — Така е, когато си сам, откъснат от живота…

— Защо? — запита Васко, гледайки и двамата като през мъгла.

— Защото няма кой да ти отвори очите — обясни Борис.

Отговорът не разпръсна мъглата в мозъка на хлапака и той само повдигна рамене, а сетне и шортите си, за да не се изхлузят от хълбоците му, и тръгна подир другите двама.

Арангел познаваше всяка пътечка по тия места и бе придумвал Борис да вървят по околния път, край потока Грековица, вместо да се катерят по стръмнините на Бошков дол. Някога той би стигнал за по-малко от час до Преслапа, но сега трябваше да пести силите си. На всеки четвърт час спираха за кратки почивки, нужни само на него. В това време Васко се катереше по стръмния бряг на пътя, за да търси зрели горски ягоди, а Борис вписваше нещо в малък бележник. Прохладно беше в дола от пръските на пенливия поток, но при каменния мост пътят се отделяше и сега Арангел си припомни с умиление колко пъти бе изчаквал Гюргена по тия места, когато тя възлизаше нагоре с други жени, тръгнали да берат боровинки. Всичко сякаш му напомняше за нея — и свежият въздух, и зелената трева, и мекият мъх в гъстата гора. Така се унесе в спомени, че забрави другите двама. Вървеше напред и неусетно се поддаде на чувството, че е дошъл по тия места след толкова години, за да се сбогува и с тях, и с младините си. Тук бяха протекли най-щастливите дни и месеци в живота му. И когато след един последен завой пред очите им се ширна поляната на Преслапа с колибата в горния край, постегвана не веднъж от нечия грижлива ръка и сега цялата покрита с чимове, той се отдели от младежа и момчето и приседна в тревата до нея, за да бъде сам с мислите и спомените си. И в едните, и в другите властвуваше Гюргена.

След време слънцето го напече и той вдигна глава. На тридесетина крачки източно от колибата се издигаше зеленикава палатка, пристегната с въженца и къси колове, и Васко тъкмо влизаше в нея с огромен букет от къдрави папратови листа. До ушите му долетя радостно възклицание, сетне над поляната отново легна покоят на гората. Знойно бе и хиляди мушици трептяха във въздуха.

За да се разсее, Арангел тръгна към палатката. Стъпките му заглъхнаха в гъстата трева, остригана от зъбите на безброй овце. Още не стигнал до нея, и той вече дочуваше странния разговор на — двамината си другари. И поспря, защото думите им събудиха любопитството му.

— Бате Борко, ти бил ли си влюбен?

— Да.

— А влюбен ли си сега?

— Не…

— По какво познаваш, че не си влюбен?

— Глупав въпрос!

— Пък аз съм влюбен!… Влюбен съм в гърбавото моме, за което ни разправи чичо Арангел. И всяка нощ се разговаряме на сън!

Арангел глухо изпъшка. За миг му се стори, че и той бе обичал една нереална, призрачна Гюргена. Само че тя бе жива, а не мъртва, като гърбавото влашко моме. Жива, тя не му даваше покой. А мъртва?!

В любовта си нито за миг не бе допускал възможността Гюргена да умре преди него.