Асен Г. Христофоров
Иманяри (17)

II

Над седловината на Преслапа бавно припадаше вечерният здрач. Последните лъчи на залязлото слънце позлатяваха едрите самотни смърчове по голото било на Тънкия рид. Отсамната част на поляната вече тънеше в мрак и хлад се спускаше от върховете с едва доловимия повей на ветреца. С него долетя и тих, сподавен звън на хлопатари и Арангел се досети, че яловиците се прибират в говедарника. Колко дълги и спокойни са тия летни рилски дни!

Той се бе изтегнал досам палатката, Васко дялкаше някаква пръчка край загасващото огнище, а Борис пресилваше очи, за да впише още нещо в бележника. Беше изписал няколко странички от утрото на тоя ден, след като бяха излезли от двора на параклисчето. Все вписваше нещо през кратките им почивки из пътя. И нито Васко му досаждаше с въпроси, нито Арангел, но сега, след леката вечеря и в омаята на синия час, когато и птичките се бяха смълчали и гората също се готвеше за сън, бившият горски надзирател искаше да прокуди дрямката и пожела да узнае какво вписва момъкът в тефтерчето си.

— Взимам си бележки за особеностите на отделните участъци от пътя! — някак важно отговори планинският спасител.

— Че какво особено има по пътя до Преслапа? — полюбопитствува Арангел.

— Нищо, с изключение на трите моста над Грековица, на една доста голяма дупка в скалата отвъд третия мост, гдето биха могли да се подслонят до трима души по време на буря, виелица или градушка, на една естествена хралупа в голямата скала вдясно от пътя, на триста крачки от третия мост, и други такива на вид дребни подробности.

— Не си ли правиш излишен труд? — пак запита Арангел:

— Не! Трябва да запомня всяко кътче. И да го запомня така, че да мога да го позная и денем, и нощем, и в хубаво време, и в мъгла. Знам ли кога ще ни се наложи да спасяваме някого по тия места?

И момъкът им разправи за трагичната кончина на един млад архитект, загинал прежната пролет по време на снежна буря само на половина час път над Преслапа. Другарите му, все добри планинари, се били объркали дотолкова, че заслизали към долината на Леви Искър, мислейки, че се спускат към Искровец. Вървели на юг, а мислили, че отиват в северна посока! И за малко не загинали от падаща лавина.

— В такива тежки мигове е достатъчно да си припомниш контурите на някоя скала по пътя, за да се оправиш и без компас — добави планинският спасител.

— Но нали с компас е по-лесно, пък и по-точно? — запита Васко.

— Да, стига фъртуната да не е много силна… А като те събаря на всеки две-три крачки и когато всичко наоколо тъмнее, къде ще поспреш, за да се взираш в компаса? Затова трябва отлично да познаваш всяко кътче от пътя!

Той говореше с гордост за участието си в групата на планинските спасители и призна с какво любопитство всички негови другари са го изпратили на тоя преход към Урдините езера, тъй като нито един от тях не могъл да се сети къде се намира поляната с двата едри, обли камъка, полегнали в тревата като два бели вола.

— Затова ли тръгна с мене? — запита го Арангел.

— И да, и не… Обичам да скитам из планината, но все гледам да науча нещо. То може да се окаже полезно някой ден. Вярвайте, истинско щастие е да помогнеш на пострадал турист.

Борис се смълча. Погледът му се рейна към тъмния силует на Средонос, плъзна се по билото на Тънкия рид и потъна в гъстата гора под Мечитите. Там някъде бе загинал младият архитект.

Други мисли се въртяха в главата на момчето. Борис бе споменал личната поляна по пътя към Урдините езера и Васко за лишен път се питаше дали ще намерят плочата, над която гърбавото моме е било принесено в жертва. И плочата с пепел от костите на изгорялото девойче, и заровеното имане под нея. Затова запита Арангел денем ли ще търсят жълтиците, или и през нощта, когато парите играят със странна светлина, както го бе чувал да казва.

— През деня! — отвърна Арангел. — Ако речем да останем там и през нощта, огненото кълбо може да те изплаши…

— Какво огнено кълбо?

— Понякога се явява само пламък и той не е страшен — обясни иманярът. — Но друг път се вижда голямо огнено кълбо и то лази насам-натам, върти се около заровеното имане и не допуска никой да дойде наблизо. Това е духът пазител на имането…

— Но ако някой се престраши? — запита Васко.

— Тогава огненото кълбо пролазва към краката му и избухва с трясък или пък подпалва дрехите му…

Васко беше сигурен, че духът на гърбавото моме няма да му напакости, и вече си представяше как ще тръгне към него с тихи стъпки, без тояга или копач в ръцете, за да не го разсърди, но из гърдите му неочаквано се изтръгна сподавен вик и той цял се вдърви от ужас.

— Ето го! — прошъпна момчето, сочейки с глава към гората зад палатката. — И се движи, наистина се движи!

Далече навътре в гората се движеше тайнствено огнено кълбо и то блестеше с ослепителна светлина през тъмните клони на смърчовете. Мравки пролазиха по снагата на Арангел, а и Борис бе стаил дъх и не помръдваше. Огненото кълбо престана да се движи, но сякаш заблестя още по-силно. И докато двамата гледаха в изума нататък, падаща звезда прекоси лилавото небе и остави светла диря под звездите.

— Не съм виждал такава силна светлина в гората! — промълви Арангел.

— Не е като огън, защото блести и жълтее — добави момъкът.

— Какво ще правим? — тревожно запита Васко.

И Арангел, и Борис се бяха смълчали и никой не продумваше. Тримата продължаваха да се взират в това светло петно сред гората, очаквайки то пак да се раздвижи или с друг знак да им разкрие странната загадка. Но то не помръдваше! Колкото и да напрягаха слух, никакъв звук не долиташе до ушите им. Самата тишина вече почваше да ги дразни. И тъкмо тогава Васко скочи на крака.

— Не го ли чувате? — тихо запита момчето.

— Какво?

— На два пъти извика! Викна нещо като „хоп, хоп!“

— Ще отида да видя! — каза Борис и дръпна пикела изпод палатката. — А вие стойте тук!

— И аз ще дойда! — заяви Арангел и грабна копача.

— И аз!

Гласът на момчето бе прозвучал тъй решително и в него прозираше такова горещо желание да не остане сам край палатката, че другите двама мълком му позволиха да тръгне подир тях. Върху колана на Борис бе закачено електрическо фенерче, ала той нарочно не посегна към него. Само опита туристическия си нож и тръгна напред с пикела в ръка. Вървеше през тревата, но поспря след двадесетина крачки и се извърна към Арангел, сочейки му следите на мек коларски път, който едва жълтееше в тъмата.

— Извива, но върви нагоре — прошъпна Арангел. — Там има малка поляна…

Той се опита да си припомни дали поляната беше папратова, с някое засукано дърво сред нея или друг някакъв белег, който можеше да послужи за иманярски нишан, но беше твърде развълнуван от странното огнено кълбо, за да се съсредоточи. Случвало му се бе да види слаб пламък в гората при издирванията му с Истилян, но не и огнено кълбо. И сега вървеше с трепет подир момъка и съжаляваше, че не бе измъкнал и багетата от раницата. Щеше да изпрати момчето за нея, щом стигнат до мястото. Тъй се вълнуваше, че усети слаба болка в стомаха. Тя бе първата от седмица насам. И го обезпокои.

След друга извивка на пътя ярката светлина изчезна от погледите им, но дори и сега нейното светло сияние озаряваше върхарите на отсрещните смърчове, проникваше и през клоните на дърветата, насищайки ги с тъмни, тайнствени сенки. Тя им помагаше да вървят все по коловоза, който се губеше на места в тревата. Подир малко възлязоха на по-равен терен и Арангел се досети, че се намират близо до върха, гдето беше и поляната. Сиянието ставаше все по-силно, а ведно с него растеше и увереността му, че ще намерят голямо имане. Още от малък бе слушал странни легенди за подвизите на Чакър войвода по тия места в далечното турско време и за кюповете с пари, заравяни от хайдутите по близките чалове и в доловете под тях. Цели поколения от иманяри бяха ровили и разравяли бреговете на Карагьол над Самоков в напразни опити да открият съкровищата на Чакъра. Едни от тях бяха източили и водите на езерото, за да проверят неговото дъно. Ала и те не бяха намерили съкровището! То навярно бе тук, връз тая баирчинка северно от Преслапа, защото такава ослепителна светлина можеше да се яви само при чутовно имане, пролежало в земята повече от сто години. И в нетърпението си Арангел изпревари и Борис и забърза към превала.

— Спри! — И момъкът го дръпна за куртката. — Не чуваш ли говор?

Тримата се струпаха един до друг и затаиха дъх. Онова тайнствено „хоп-хоп“, за което бе споменал Васко, ясно долетя в ушите им, но след миг-два те чуха и отчетлива човешка реч: „Още една, и още една, и пак от същия вид!“

— Вадят жълтиците! — промълви Арангел.

Болката в стомаха пак го промуши и той неволно се присви, после нарочно приклекна, придържа и Васко към себе си, накара и Борис да опре колене в тревата и тримата бавно пролазиха към едрия хвойнов храст на десетина крачки пред тях, който затуляше ярката светлина. Момчето първо стигна до храста, просто се прилепи към земята и предпазливо надникна към отвъдната поляна.

— Двама са! — пошушна то в ушите на Борис. — Единият има пушка…

— А другият? Какво прави другият? — припряно го запита Арангел.

— Подскача с мрежа около една лампа. Тя свети така…

— Каква лампа? — някак недоверчиво го запита Борис.

— Една от ония, петромаксовите, дето ги имате и вие в туристическия клуб — все тъй тихо обясни момчето.

Борис излезе напред, а с него и Васко. Само Арангел поостана още малко зад хвойната, посърнал и неподвижен, изцяло в плен на разочарованието си. Той видя как се сепна човекът с мрежата, забеляза и ловеца, надигнал се в миг с пушка в ръка, чу и бодрите приветствени думи на Борис, ала все не откъсваше поглед от ярката светлина на петромаксовата лампа. Мислеше си за Истилян, припомняше си приказките му за пламнали огньове над заровени съкровища и бе готов да се разколебае в иманярската си страст. Ала нещо в него бързо прокуди това измамно чувство. Инстинктът му за самосъхранение го подтикваше да не загубва вярата си в иманярството. Тази вяра бе едничката му надежда в живота. Загубеше ли я, той нямаше с какво да я замени и пред него се разстилаше мрак, черен и непрогледен като самото отчаяние, предвестник на смъртта.

„Случайност! — реши той на края. — Една най-обикновена случайност. Всеки може да се излъже…“

Васко го бе извикал по име. Арангел раздвижи подсечените си колене и влезе в яркия кръг на светлината. Избелялата му униформа изведнъж накара ловеца да се разбъбри.

— Горски! — възкликна той. — Много се радвам… То сега не е ловен сезон, пък и дивечът е забранен в тоя участък, но аз само тъй с пушката, колкото за сигурност…

Беше пълничък мъж, отдавна прехвърлил петдесетте години и с подпухнало лице, присъщо на всеки служител, който прекарва деня пред бюрото си в душния град, а част от нощите — пред масата в някоя любима кръчма. Другият беше малко по-млад, пък и по-стегнат в тялото, но и той навярно обичаше да се заседява в кръчмите, защото имаше същия уморен вид. И двамата бяха облечени в модни туристически якета и клинове от скъп вълнен плат.

Арангел и двамината му млади приятели се бяха отдръпнали към ловеца и разговаряха с него, докато другият се навърташе край ослепителната лампа.

— Швейцарска марка! — обясни ловецът, забелязал с какво внимание и тримата разглеждат лампата отдалече. — От петстотин свещи, специално за пещерни проучвания. Такива не са внасяни в България!

— Имаме две в Самоков, в клуба на туристите! — обади се Васко.

— Може, но те са по-слаби…

Рояци дребни мушици жужеха край лампата, поставена върху равния пън на наскоро отсечен бор гигант. Към нея навремени долитаха и други насекоми, а също и всякакви пеперуди — едри и дребни, бели и шарени — и тогава другарят на ловеца се кривеше наляво и надясно, подскачаше и замахваше със странния си уред: къс прът с елипсовиден завършек и торбеста мрежа, прикрепена към него. При всяко замахване той извикваше своето „хоп“, сетне повдигаше уреда към светлината и се взираше през тъмните си очила в мрежата. Понякога в нея попадаше шарена пеперуда и човекът я изваждаше и се мръщеше.

— Пак от същия вид! — казваше той, обръщайки се към ловеца, сетне отново подемаше странната си игра.

Васко не можеше да се начуди на този възрастен, добре облечен мъж, дошъл чак в дебрите на Рила, за да си поиграе като дете далече от погледите на близки и познати.

— Защо лови пеперуди този чичко? — запита той ловеца. — Продава ли ги?

— Да ги продава? — И ловецът прихна в смях. — Той е лекар, и не какъв да е лекар, а хирург ортопед!

— Ортопед! — недоумяваше момчето.

— Лекува счупени ръце и крака — обясни Борис.

— И затова ли му трябват пеперудите? — най-наивно попита Васко.

— Глупчо, за удоволствие ги събира — обади се Арангел.

— Колекционер е — добави ловецът. — Има над три хиляди екземпляра, по три от всеки вид, всички надлежно забучени с карфици в кутийки със стъклени похлупаци, все по три пеперуди в кутийка и всяка с надпис на латински…

И понеже новодошлите го слушаха в захлас, той продължаваше да им разправя как били подредени тия кутийки в дома на хирурга, гдето покрай всички стени и в работната му стая, и в чакалнята, и в гостната имало стъклени шкафове, високи колкото човешки ръст и пълни с тия еднакви по големина кутийки. Техният брой ежемесечно нараствал.

— Еврика! — отекна гласът на хирурга. — Най-после, най-после! Знаех си, че тоя път ще те пипна!

Сега и ловецът скочи и изтърча към лампата, закривайки очи с длан. Хирургът предпазливо пъхна ръка в торбестата мрежа, поразтвори я донякъде, за да пипа по-внимателно, и с безкрайна нежност затвори пръстите си около дребното насекомо. Когато измъкна ръката си, в пръстите на другата държеше карфица, готов да прободе малката пеперуда. Ала вместо да стори това, той гневно изруга и смачка насекомото в пръстите си.

— Пак не е тоя! Пак ме подведе неговият двойник!…

След тия думи той захвърли дръжката с мрежата и седна в тревата с гръб към лампата, сетне смъкна и очилата си и ги запрати надалече с още по-звучна ругатня. Изглеждаше тъй отчаян, че ловецът не намери думи, за да го утеши. Стоеше прав до него и само поклащаше глава.

— Хайде, Бояне! — взе да го придумва той подир малко. — Имай търпение, опитай още няколко пъти… Пък не го ли намериш, ще дойдем и другата неделя.

— Сега или чак догодина! — изръмжа хирургът. — Тези са последните дни за тоя проклет молец…

— Молец! — промълви Васко, но Арангел го стисна за врата и момчето се смълча.

Хирургът отказваше да поднови играта. Седеше си в тревата и ако не бе запалил цигара, щеше да прилича на сърдито дете и може би тъкмо това подтикна Васко да отиде при него. След момчето край лампата надойдоха и Борис, и Арангел. Прочел съчувствие в любопитните им погледи, хирургът най-сетне се надигна, взе очилата от ръката на момчето, грабна и уреда си и пак застана край лампата.

— Стойте настрана! — подкани ги той. — От седем години търся тоя проклет молец и търпението ми вече се изчерпва…

— Какъв молец? — кротко го запита Васко.

— И да ти кажа латинското му име, нито ще го разбереш, нито ще го запомниш… На английски го викат молец император.

— Император! — възкликна момчето. — Затова го няма никакъв… Трябва да е един на сто хиляди! И е много голям, нали?

— Никак! Истински дребосък… Но разваля цялата ми колекция и просто не мога да гледам шкафа с неговите първи, втори и трети братовчеди. От яд ще почна и в стаята да не влизам! — И хирургът пак заподскача край чудната си лампа.

Задоволили любопитството си, тримата иманяри се готвеха да си вървят. Преди да тръгнат, Арангел запита ловеца къде ще нощува със своя приятел и дори му загатна да се настанят в колибата на Преслапа, ала той отхвърли предложението. И двамата разполагали със спални чували, времето било ясно и щели да спят на открито. Сетне го запита дали наблизо има диви свини.

— Само глиган не съм убивал — призна той. — Трябва ми един, за да препарирам главата му и да я сложа до тая на елена в гостната стая. — И като се позамисли, добави: — Между главата на елена и тая на дивия пръч.

— Диви свине има към Прекорека… А докторът трябва от дълги години да лови пеперуди — полюбопитствува Арангел.

— От четвърт век. С тая страст живее и нищо друго не го трогва. А хирургията му е нужна само за хляба…

Тъй се и разделиха. И когато тръгнаха надолу пак по същия мек коларски път, Васко не се стърпя и прихна в смях.

— Стига! — смъмри го Борис. — Ще те чуят…

— И какво има толкова смешно в цялата работа? — обади се и Арангел.

— Как да няма! — рече момчето. — Четирима души срещнахме днес, а поне трима от тях са ненормални: калугерът, писателят и тоя пеперудар…

„Пък и ловецът!“ — мислено добави Арангел, представяйки си как изглежда гостната му стая.

Борис мълчеше. Нещо глождеше ума му след тая случайна среща. И когато се прибраха в стана, той дълго седя умислен, загледан в звездното небе. Арангел бе решил да спи сам в колибата, за да не притеснява другите двама. Пожела им лека нощ и се оттегли. Сега Васко взе да скучае.

— Какво се умисли толкова, бате Борко?

— Умувам върху твоите думи — отвърна младежът. — Искам да разбера защо почти всички възрастни хора изглеждат ненормални в твоите очи.

— Защото са такива! — простичко отвърна момчето. — Всеки си има по един бръмбар в главата…

— И чичо ти Арангел?

— И той… Сега няма да заспи. Ще си мисли за онази жена и няма скоро да заспи!

— А ти?

— Веднага ще заспя. И пак ще сънувам гърбавото моме…

Момчето се пъхна в палатката и Борис остана сам под звездното небе на Преслапа, изтегнат по гръб в росната трева. Странни мисли нахлуваха в главата му. Той бе склонен да приеме, че за много хора от по-старото поколение животът протичаше като една велика илюзия, понякога неосъзната от тях, ала драговолно приемана и винаги ревностно подхранвана с еликсира на вечната надежда. Но можеше ли да включи и любовта в обсега на тази велика, всеобхватна илюзия? Какво всъщност представляваше животът на Арангел?!

Борис не намираше отговор. Беше се влюбил на два пъти през тия шест години, откак бе завършил гимназията, и след всяка раздяла бе оставал с чувството, че още не познава истинската любов. Тъй ли щеше да мисли и след една нова, трета любов? Наскоро се бе запознал с друга девойка и нещо му подсказваше, че тъкмо тя ще бъде третата. Той се питаше защо мисли така и пак не намираше отговор. Но му беше приятно да мисли за нея в тоя тих час.

И мислите му литваха към чудните звезди на лятното рилско небе.