Асен Г. Христофоров
Иманяри (13)

VIII

Арангел е станал призори, за да разтреби и подреди коптора. Вратата е разтворена, прозорецът също и слънчевите лъчи свободно проникват в жилището му. Усилието го е изморило и сега той седи на пейката пред прага. До него е Васко. Момчето вече се чувствува сътрудник на своя по-възрастен приятел иманяр и двамата за лишен път разглеждат малък неправилен къс хартия с нечетлив текст, изписан с молив, и два кръга под тях, свързани с точки. Това е третинката от плана на нещастния Истилян.

— Но ти си бил горски в Гьолечица и трябва да се сетиш къде е тази поляна! — сърдито казва момчето. — И карта ти донесох, и исках да ти доведа и моя приятел…

— Друг път! — казва Арангел. — Днес е понеделник и аз чакам един човек…

Васко стиска устни, за да не каже нещо неуместно. Момчето наистина недоумява пред упоритите хитрувания на Арангел и дори се чувствува малко докачено, понеже знае, че иманярът не очаква какъв да е човек, а жена. Тази жена е селянка от Искровец и стъпва някак гордо. Тя идва само в понеделничните дни.

— Моят приятел от днес е в отпуск и е в отпуск до Петровден. Кога ще тръгнем? — пита Васко.

— Още съм слаб в краката от дългото лежане.

— Нека да го доведа довечера, късно довечера — упорствува Васко, — след като замине последният рейс!

— Какъв рейс? — И Арангел строго го поглежда право в очите.

— Знам кого чакаш! — пресрамва се Васко. — Тя няма да дойде… Сега мъжете косят, а жените пластят сеното. Толкова работа имат, че и в селото не ги пускат, а камо ли в града! Затова ти казвам, че няма да дойде…

Арангел въздиша. Хлапакът знае неговата тайна. Навярно знае и колко отдавна не бе идвала Гюргена. И си мисли, че тя няма да дойде!

— Остави ме сега! — мърмори Арангел. — Ето ти пари за още едно бурканче мед.

— Помага ли?

— Помага. Вече нямам болки… Но да го донесеш късно довечера, когато да залязва слънцето!

— Добре де, добре! — И Васко се усмихна. — Аз пак ти казвам, че тя няма да дойде.

Арангел го изпраща с поглед, сетне затваря очи и отпуска тяло върху пейката, но в ушите му още отекват последните думи на момчето. Имало е и дни, и седмици в ония години, когато и той бе допускал, че тя никога няма да дойде. Но Гюргена бе дошла! Дошла бе веднъж и сетне не можеше да не идва. Идваше и в Искровец, идваше и после, когато той се бе преместил в градското лесничейство, идваше и след това, когато напусна службата си, за да бъде свободен от сутрин до вечер в тия понеделнични дни. Тя не можеше да не идва и занапред, защото милувките му бяха като комка за нея. Винаги бе знаял това! Долавяше го по хиляди дребни неща и беше доволен.

… Тя бе дошла сама, без той да я кани. Беше към средата на февруари, когато я срещна в една слънчева заран с детето в ръце. Не бяха се виждали от дните на първата й бременност и се спряха смутени един срещу друг. Гледаха се и не знаеха какво да си кажат. Тя отви лицето на детето.

— Ето го! — рече му, сетне се намръщи и някак недоволно добави: — На него прилича… Същата глава, пък и брадичката, и неговите стиснати устни.

— Още ли го кърмиш? — запита Арангел.

— Не. Завчера го отбих. Тогава навърши единайсет месеца…

Тя се оглеждаше неспокойно, докато разговаряха сред улицата. Вече бе научила, че той се е преместил в селото от първия ден на годината и сега бе отговорник на лесничейския склад за хранителни и други продукти. Живееше сам в една стаичка до самия склад, беше привикнал със самотата още от дните в Гьолечица и не общуваше много с хората. Затова не знаеше, че Иван се е пропил.

Смълчаха се пред тези първи думи и се гледаха някак изпитателно. Тя се взираше в измъченото му лице и се опитваше да се усмихне, но очите й бързо овлажняха, а той се силеше да познае някогашното девойче в чертите на сегашната Гюргена, тъй омекотени от майчинството. Усетила сълзите си, тя тръсна глава.

— Като да ни беше проклел някой, Арангеле! — рече му — И мене, пък и тебе.

Той мълчеше. Бе свел поглед към спящото детенце и се мъчеше да си припомни образа на Иван Гулията. Не беше го виждал отблизо вече трета година.

— Тежи ми, Арангеле, още ми тежи — все тъй тихо продължи Гюргена. — Покрай него намразих и детето си! Вярвай, бях го намразила още преди да се роди…

— Майка си и не бива да говориш така!

— Детето е негово. Той ми е мъж само пред закона и пред хората. И ти знаеш защо…

Старица някаква минаваше наблизо и Гюргена се смълча, сетне се усети, че той бе отронил едва няколко думи.

— А ти? — запита го.

— Нищо. Седях и те чаках.

— Зная! — възкликна тя. — И ще дойда, Арангеле, още довечера ще дойда, там, в склада. Сега поне мога да излизам и да се връщам, когато си искам — и очите й стрелнаха повитото детенце.

— Не преди шест часа! — едва успя да продума той подир нея, защото тя вече ситнеше нагоре по улицата.

Беше очаквал тоя час още от деня, когато кръстникът му се бе върнал посрамен от дома на Гюргена. Тя бе дошла веднъж, подир отказа си да се омъжи за Костадин, бе дошла и втори път на третия ден от сватбата си и той винаги бе знаял, че рано или късно тя пак ще дойде при него. С тази вяра бе живял цели две години и седем месеца — най-дългите месеци и години в живота му! Но сега дори те изглеждаха да са отминали като кратък сън в сравнение с тягостните, страшно мъчителни часове до свечеряване. Никога до тоя ден не бе изпитвал такава трескава възбуда. В следобеда само няколко жени на горски работници го посетиха и той се мъчеше да убива времето с писмена работа, но беше напълно неспособен да се съсредоточи — трудно намираше списъците, взимаше едни вместо други, попълваше погрешни графи, пък и самите числа сякаш не бяха устойчиви и коварно се въртяха пред очите му. И макар да бе разтребил стаичката си, непрестанно минаваше от едната врата в другата и все оставаше с чувството, че нещо не е в ред. Късно се сети да запали печката и това го хвърли в тревога, защото Гюргена не биваше да зъзне. Печката се разгоря и той влезе успокоен в склада, но се върна за шишето и изтърча до чешмата за прясна вода, сетне взе да прибира списъците от работната си маса и пак се втурна в стаята за немитата чаша. Често поглеждаше часовника, взираше се и навън през мътния прозорец и сърцето му се свиваше от това мъчително очакване. Тогава още не знаеше, че занапред животът му ще премине все в същото безкрайно чакане.

Гюргена най-сетне бе дошла нея вечер. Дошла бе с открит поглед, без никакво стеснение или колебание, без нито сянка от онова тревожно безпокойство, което го бе обзело. Разплакала се бе още след първите си думи и той не знаеше дали тя плаче от радост или от мъка. Говореше му за живота си с Иван и го милваше през сълзи. Понякога му се усмихваше, но след първите по-силни прегръдки усмивката изчезна от лицето й, секнаха и сълзите, пресуши се и мътният поток на възпоминания, а лицето й се изопна и очите й го гледаха втренчено, с някакъв тъмен блясък. Толкова рязка бе тая промяна, че Арангел се бе смутил и дори се бе опитал да се отдръпне от нея в последния миг. Но тя го притискаше здраво към гърдите си и му се отдаде с поразяваща целеустременост.

Арангел не можеше да се освободи от смущението си и през следващите минути, докато лежеше неподвижен до нея. Той бе искал да вложи нежност в ласките си, а тя бе отвърнала с дива, гореща страст! Навярно в нея намираше отдушник за натрапения й брак с Иван. По-късно той се досети, че животът на тях двамата бе протекъл много различно след раздялата им — за него в самота и копнеж по нея, за Гюргена в близост с един противен мъж, алчен за ласките й. Този мъж бе превил волята й както ездачът обяздва непокорно жребче, но сега тя се бе намерила на свобода и сякаш бързаше не само да даде воля на всеки доскоро потискан нагон, но и да търси отплата за нанесеното й оскръбление. И бе сторила това без никакъв срам или угризение на съвестта, като че отдавна бе жадувала за тази възможност. Дошла бе да получи онова, което по право й принадлежеше!

— Кога да дойда пак? — го бе запитала тя на прощаване, преди последната целувка. — Подир ден, подир два?…

— Още утре! — бе отвърнал той, понеже му се струваше чудовищно тя да си отиде тъй бърже, преди да се наприказват или да се нарадва на присъствието й, само̀ в състояние да го направи щастлив.

Тя бе дошла и на следния ден и при раздялата отново сама го бе запитала кога да дойде пак. Идваше през ден, през два, понякога през три, в зависимост от задълженията на Арангел и собствените си възможности — всеки път по-смела на влизане при него и по-спокойна на излизане след бурните им прегръдки. И не виждаше как расте безпокойството му със зачестилите й посещения!

Тормозеше го не толкова мисълта за Иван, колкото отношението й към него самия. Странно наистина, но имаше моменти, когато се чувствуваше пренебрегнат. Странното чувство го обземаше дори в разгара на ласките им. За да го успокоява, Гюргена неведнъж бе повтаряла между две дълги целувки, че кръчмарският син й е мъж само пред закона и пред хората, ала тя нито веднъж не му бе казвала, че тъкмо той е истинският й мъж пред бога или в сърцето й! Отначало си мислеше, че това се подразбира, че би било излишно от нейна страна да облича в думи тъй ярко проявените си чувства към него. Какво повече можеше да стори една жена, отдаваща се с чувство, без никакви задръжки? Но твърде скоро това вече не го задоволяваше. Още след първите им свиждания той започна да дебне всяко нейно изказване и да търси скрит смисъл зад словата й. Понякога му се струваше, че тя не говори с безразличие за Иван. Особено на прощаване, когато бързаше да си върви. Тръгваше си усмихната и навярно пак усмихната се прибираше в своя дом — неин по право, защото принадлежеше на родителите й, но нали в него живееше и натрапеният й съпруг! Тя си отиваше и го оставяше зашеметен от милувки, сам в стаичката си, за да приповтаря и премисля всяка нейна дума!

Тежеше му и нещо друго, за което изпървом се срамуваше дори да мисли. Тя бе много по-опитна от него в любовта и нито се опитваше да крие ловкостта си, нито щадеше вродената му свенливост, която го хвърляше в някаква непреодолима плахост тъкмо сред най-разгорещените й прегръдки. Противно му бе да я сравнява с младата жена от Винци и особено с циганката край Марица, ала съпоставката бе неизбежна поради ограничения му опит. Винаги си бе спомнял с погнуса за циганката, но едва сега разбираше колко сдържана е била тя! Може би невъздържаността на Гюргена извираше от силните й чувства към него? Той искаше да повярва в това, но не успяваше и се тровеше от мъка. Защото допускаше, че Гюргена е същата и в прегръдките на Иван. Нали тъкмо той я бе направил такава? Отчаян от това безплодно лутане на мислите му все в същия затворен кръг, Арангел неволно си припомняше нощта във Винци и младата жена, която му се бе отдала с кротко смирение и с някаква почти майчинска нежност в ласките. Как би искал и Гюргена да бъде такава — поне в началото, при първите им свиждания! Една по-голяма вглъбеност тъй би прилягала на тихия му копнеж по нея през годините на уединение в Гьолечица…

С приближаването на късната рилска пролет дните ставаха все по-дълги и Гюргена вече не можеше тъй незабелязано да идва в жилището му. Тя не разреди посещенията си, ала все по-често се случваше да дойде с детенцето в ръце. Така поне нямаше да буди подозрения в случайно срещналите я хора. Предпазливостта беше неизбежна, но и тя тежеше на Арангел. Тежеше му и присъствието на детето. Гюргена го оставяше повито в другия край на стаята и то или спеше, или си гугукаше, но понякога се разплакваше и тя бързо рипваше от леглото, за да го умири. Някакво непознато дотогава чувство на вина изпълваше Арангел, като я гледаше да милва детето със същите пръсти, с които бе милвала и него допреди минута, и дори да го целува по страните с устни, още влажни от неговите целувки. Той се мръщеше, ставаше от постелята и бързаше да запали цигара. Гюргена сякаш не долавяше притеснението му. Щом смогваше да умири разплаканото детенце, тя пак го повличаше към одъра и вършеше това с неподправена игривост, наричайки го кръстник на нейната Веселка. Сега незнайният кръстник бе станал любовник на майката!

Присъствието на детето го измъчваше повече от мисълта за Иван Гулията. Арангел нямаше угризения на съвестта и не изпитваше ревност, защото вярваше, че Гюргена не е привързана към мъжа си, който я бе взел насила за жена, изтръгвайки я от собствените му ръце. Гнетеше го безперспективността на връзката му с Гюргена. А тя като че ли бе доволна от положението. Беше се разхубавила през последните два-три месеца, винаги идваше засмяна при него и се чудеше защо тъй често го заварва замислен и посърнал. И за да го разсейва, тя удвояваше ласките си и вече лягаше дори без риза до него, присмиваше се на свенливостта му и нарочно го разголваше, а той се криеше, притискаше се като дете в нея и й казваше с детинска наивност, че тялото й лъха на кора от кленово дърво. За нея нямаше нищо непозволено в любовната игра. Арангел постепенно привикваше и с голотата й, и с волностите, които сама си позволяваше, и с другите прищевки, към които тъй умело го насочваше. Но в самотата подир любовното опияние той си даваше сметка, че тя го въвлича в тънкостите на любовта, както Иван Гулията бе приучвал нея през първите им брачни месеци. И вместо наслада от пресния спомен за ласките й Арангел изпитваше омерзение. Не за тялото й бе мечтал той, а за самата нея. Приел би и детето й като свое, стига тя да бъде само негова и завинаги да остане при него. Бяха тръгнали по път, който щеше да окаля любовта им с лепкава тиня. Трябваше някак да придума Гюргена, да стори нещо с думи или дела, да се изтръгне от пасивността, която винаги го бе държала като окован в железни вериги…

Решен да действува, Арангел зачака сгоден случай.

 

 

Поводът дойде неканен. И дойде чрез една на пръв поглед незначителна случка. В предобеда на първия неделен ден подир Гергьовден, след други горещи прегръдки, когато Арангел увещаваше Гюргена да поседи още малко в стаичката му и да не излиза, преди да изветрее руменината от пламналото й лице, тя усмихнато му довери, че те двамата с Иван били канени на обед у неговите родители и трябвало да бърза, тъй като мъжът й щял да я чака или в кръчмата, или на мегдана. А на излизане добави, че няма да го навести на следния ден, понеже щяла да помага на Иван да изоре някогашната нива на Арангел досам гората и да я засади с картофи. И си отиде, без да забележи огорчението му.

Арангел се помая малко, преди да излезе. Смутила го беше вестта за възстановените добри отношения между Гюргена и родителите на нейния съпруг, взели недостойно участие в насилствената й женитба, но още по-силно го смущаваше мисълта, че едва-що станала от леглото му, тя вече се чувствува готова да седне на тяхната софра редом до своя мъж. И с каква лекота му бе казала, че те двамата с Иван се готвят да изорат неговата нива! Иван Гулията ще изоре неговата нива! Неговата дълга и тясна нивичка, която се бе сторила тъй смешно малка на нейните родители преди време…

Въпреки тия мисли той заслиза надолу по уличката, строен и спретнат в новата си униформа и с празничното чувство на мъж, току-що станал от легло с хубава, обична жена. Макар да бяха изминали три месеца от първите му прегръдки с Гюргена, това чувство бе още ново за него. То го изпълваше и го караше да гледа на хората някак отвисоко. И сега дори, докато слизаше към мегдана, той още чувствуваше по тялото си топлината на меките й пръсти, а набъбналите му устни сякаш го пареха от нейните целувки. Вървеше надолу и се усмихваше като дете, получило хубав дар.

И изведнъж пред очите му се мярна аленият бръчник на Гюргена. И самата Гюргена до Иван Гулията. Като никоя друга жена в селото, тя бе хванала мъжа си подръка, ситнеше до него и кършеше снага, за да догонва едрите му крачки, а той се бе понавел към нея и сякаш й се усмихваше, та всички наоколо да завидят на щастието му. Арангел изтръпна и вече не помръдна. Такова смирение лъхаше от леко приведената фигура на Гюргена, както чинно бе прибрала лявата си ръка и с глава едва наклонена към рамото на нейния тромав съпруг, че той я гледаше в изума, сякаш не тя, а друга, непозната жена бе станала от леглото му само преди няколко минути. Обърна се и тръгна с бавни крачки назад, за да се затвори в стаичката си.

Тази вечер Арангел заспа късно, защото не можеше да преодолее чувството си на срам и погнуса. Срамуваше се и за Гюргена, и за себе си. И погнусата му бе по-силна дори от ония моменти, когато тя скачаше гола от леглото, за да примами с няколко целувки разплаканото детенце, а той се мръщеше от нетърпение и гледаше здравите й гърди, които още дъхаха на мляко. Събуди се с убеждението, че любовта им отдавна е окаляна, и за сетен път реши да сложи край на тази срамна игра. Ще й каже истината! Нека да разбере, че след тази печална среща той вече не би могъл да приеме ласките й със същата чиста радост, с която сам бе отвръщал на тях до вчерашния ден…

Тя дойде едва на третия ден. Сама бе отворила вратата и се промъкна на пръсти в стаичката му, уж да го изненада, защото го бе видяла да седи замислен на стола пред масата. С такава весела игривост прихлупи очите му с ръце, че Арангел се почувствува неловко. Бе решил да бъде сдържан, дори сърдит.

— Какво си се замислил така? — зачурулика тя. — Човек би казал, че вече мислиш где да намериш въже, за да се обесиш!

— Няма да се беся и друго съм намислил — кротко подзе той.

— Какво? — И приклекнала на колене, с ръце опрени в неговите, тя го гледаше с чисти, засмени очи.

— Ще се женя!

Гюргена не помръдна. Само лицето й помръкна, очите й се присвиха и сякаш хлътнаха навътре и докато той наблюдаваше тези промени, ръцете й бавно се отдръпнаха от коленете му. Арангел беше доволен — изненадата й бързо бе отстъпила място на огорчение, дори на дълбока печал. В тези мигове тя приличаше на измамено дете.

— Да, ще се женя! — вече по-смело повтори Арангел.

— За кого? — запита го тя с тих глас, все още приклекнала до него.

— За тебе, Гюргено!

Тя не се засмя и не отскочи от радост, както бе очаквал. Само въздъхна, сетне задиша дълбоко, с разширени ноздри, и белият й нагръдник се издуваше от вълнението й.

— Намислил си това, което не може да стане — бавно и отчетливо подзе тя. — Не може да стане, макар и аз да го искам.

Бавно и търпеливо му заобяснява тя какво би означавал един развод и за нея, и за родителите й, и за нещастното й детенце. И где биха живели? В неговата стаичка до склада, защото старите и сега нямало да го приемат… И как би гледал той на чуждото дете? Ще го намразва от година в година, а той не знаеше, че тя вече не може да ражда! Това заявила и акушерката, и лекарката в града… И какво бъдеще би очаквало Веселка? Вярно, свекърът й вече нямал кръчмата си, взели му били и най-хубавите ниви, пък и част от парите се били стопили след недавнашната парична обмяна, но нали имал частна гора? Половината от тази гора ще остане на Иван. Колкото и да пиел, все щяло да остане нещо и за Веселка, та да се изучи!

— Аз ще я изуча, Гюргено! — едва продума Арангел, сетне повиши глас: — Давам ти дума да я гледам като свое дете, ако станеш моя жена! Инак…

— Какво? — подкачи го тя, защото не се бе доизказал.

— Инак вече няма да идваш тук!

Тя рипна на крака, сграбчи го с две ръце за куртката и тъй приближи лицето си до неговото, че той усети горещия й дъх.

— Ти казваш това! — замълви тя в изума. — Ти казваш вече да не идвам тук! Ти! Ти!…

Сълзи я задавиха и тя млъкна, а той потръпваше от странен хлад.

— Помисли, Гюргено!

— Ти вече си го намислил — изхлипа тя и тръгна с наведена глава към вратата…

… Да, така беше! Гюргена бе излязла, без да притвори вратата и без да погледне назад, към него. А в тия тежки мигове той едва се държеше на крака. И да искаше, не би могъл да изтърчи подир нея, защото изтръпналите му нозе сякаш бяха пуснали корени в земята. Вратата дълго бе стояла отворена. Той се бе надявал, че тя ще премисли и ще се върне след първите десет, двадесет, тридесет крачки, докато бе още време и вратата зееше пред него. Не искаше да превърти ключа, за да не би тя пак да заудря с юмруци по коравата дъска, както бе удряла заключената врата на горския дом в Гьолечица още на третия ден подир сватбата си. Но оттогава бяха изминали не три дни, а почти три пълни години и много неща се бяха променили. Променила се бе и тя самата, неговата Гюргена. И тя, но не и той!

Уви. Гюргена не се бе върнала по стъпките си в оня ден! Тя не бе дошла и днес при него, макар да беше понеделник. Дали ще го навести подир други седем дни?! Тя знае, че той я чака…