Асен Г. Христофоров
Иманяри (11)

VI

Вали тих гъбарски дъждец, но прозоречното стъкло е сухо и Арангел вяло гледа през него, заслушан в камбаната на митрополитската църква. Тя бие на разпус и ударите отекват в миньорна гама, тихо и приглушено, като зов към примирение. Върху масата е разгъната голяма карта на Рила. Васко му бе донесъл картата рано в предобеда на тоя неделен ден с надеждата да открият лична поляна между реките Мальовица и Урдина, но Арангел знае, че даже в подробните лесничейски карти за отделни горски участъци не са отбелязани скали и по-едри камъни. Затова гледа навън с пълно безразличие. Тялото му е извито като питанка върху трикракото столче и от него лъха немощ и запустение, а и брадясалото му лице само подсилва общата немара. Неделя е, но той е свикнал да се бръсне само в понеделничните дни. Още е слаб и едва се държи на крака.

Главата му клюмва, очите за миг се плъзгат върху картата и той уморено ги затваря. Пътят към Урдините езера, личната поляна, имането… Всичко това лежи отвъд, в бъдещето. Той е твърде уморен сега, за да мисли за бъдещето, пък и за него миналото винаги е било много по-реално, отколкото сивото настояще и мъглявото бъдеще. И все пак картата е пред него, а тя сякаш олицетворява волята му за действие. Тази воля е вродена у всеки човек, но е дваж по-силно у хора с една страст и ясна цел в живота, упорито преследвана години наред. Беше бездействувал в дните, когато още можеше да действува, сетне обстоятелствата го бяха оставили с вързани ръце и той можеше само да чака. Така чакаше и понеделниците и чезнеше от мъка. После се бе заловил с иманярството и тази нова страст бе отприщила волята му за действие, внасяйки един светъл лъч на надежда в непрогледното бъдеще. Блянът на живота му лежеше в бъдещето, но отсам този предел се разгъваше целият му действителен, истински живот.

Пък и защо да надценява бъдещето? Беше му омръзнало да мечтае и нито можеше да гледа с надежда на идните дни, нито вярваше в призрачното щастие, изградено върху студения блясък на още неоткрито имане. Миналото е много по-действителна и осезаема съставка на живота от бъдещето и затова натежава повече при всяка оценка. Бъдещето е по начало под съмнение, защото може изобщо да не се осъществи. Ето той можеше да умре там, на Кобилино бранище, само преди четири дни! Не бе умрял, миналото живее в него и никой не може да изтръгне спомените му — те са налице, и носят печата на истината, и оставят живи изображения на лица, случки, мисли. Как да затрие миналото с един замах и да се откъсне от спомените си, когато връзката му с живота е толкова слаба? Нима е без значение, че бе живял, че бе имал щастливи дни и дни, изпълнени с тежки горчивини, върху чийто фон щастливите мигове изпъкваха триж по-ярко? Тъкмо тези щастливи мигове бяха утехата и едничката му опора, за да дочака бъдещето. Бъдещето се възправя пред него като огромна непробиваема стена или като гъста мъгла, която скрива всичко от погледа, докато миналото е живо, пълно с лица, събития и местности — едни светли, другите мрачни, ала всички запазили неувяхващ интерес за него, тъй като представляват частица от собствения му живот. Не, бъдещето няма никакви предимства пред миналото, дори ако го разглежда отделно или като повод за мечтателно съзерцание! То натежава в оценката само като възможен простор на волята за действие. Ала болният не мечтае за действие. Нито умореният и обезвереният човек. Той търси спокойствие и го намира в уединението — не за да мисли, а да изчаква часовете в тъпо вцепенение, като болен звяр в хралупа.

В живота на Арангел има един мъчителен период от седмици и месеци, прекарани в тъпо вцепенение. Това бе през есента подир сватбата на Гюргена, та дори и през самата зима. Апатията му стигаше до пълно безволие. С есенните дъждове работата по извозването на трупите се бе прехвърлила към временните горски складове високо в планината, гдето пътищата бяха лоши и в сухо време, а снеговете и поледицата щяха да ги направят съвсем невъзможни. Извозвачи почти не идваха в Гьолечица и само нарядко при него се обаждаше някой закъснял секач. Арангел не го разпитваше, а и секачът обикновено мълчеше. Идваше да се посгрее в горския дом и сварваше Арангел да седи на студено въпреки огромните камари от дърва за огрев край малката постройка. Секачът поседяваше две-три минути, колкото да изпуши една цигара, и бързаше да си върви. А огнището все чернееше. Опрял лакти върху масичката под прозореца, Арангел стоеше по цели часове напълно неподвижен, загледан към влажните стволи на съседните смърчове. Дните с тих дъждец бяха най-тежките. Гората се разстилаше като мъртва пред погледа му, стеблата на смърчовете чернееха от влага, нито един клон не помръдваше, не прелитаха и птички, катеричките се криеха в хралупите си, сивите облаци почти опираха във върхарите на дърветата. Всичко го потискаше и нищо не нарушаваше страшното мъртвило. Само навремени някоя ланска шишарка ще се откъсне под тежестта на полепналите по нея дъждовни капки и глухо ще тупне в жълтата сплъстена трева. Тревата гниеше, гниеха и закъснелите есенни гъби, гниеха и ръждивите лански иглици на боровете и гнилотата проникваше ведно с влагата в малкия горски дом, а той седеше все тъй замислен пред прозореца, потръпваше от студ и не ставаше да накладе огън, преглъщаше от жажда и търпеше, макар стомната да беше наблизо, не мислеше и за храна, сякаш и тя бе излишна в тези тъжни есенни дни, когато цялата природа край него се готвеше за зимен сън.

Тези черни дни възкръсват в неговите спомени и с едно друго зло, трайно и неотменимо като мъката му по Гюргена. Тогава се бяха появили първите болки в занемарения му стомах. Той се хранеше нередовно, по никое време и най-често със сухоежбина, и се хранеше по-скоро по принуда и навик, понякога седнал, понякога прав, разхождайки се напред-назад из стаичката. Секачи го бяха сварвали прав насред жилището му, със сключени отзад ръце и сух залък в устата, застинал между венците и бузата му. Някои се плашеха от разсеяния му поглед и едносричните, недомълвени отговори. Случваше се и той самият да се уплаши от себе си. Седеше с часове на столчето пред прозореца и уж не мислеше за нищо, доволен ненаситно да наблюдава мъртвата природа, докато почувствува, че се слива с нея и е част от нея, ако кръвта неусетно нахлуваше в главата му, биеше в слепоочията и тъй напираше там, сякаш подир още два-три мига самото му чело ще се пръсне от напрежение. Тогава той скачаше, грабваше шинела и пушката, изхвръкваше навън и не спираше да върви без път и пътека, докато не опираше в непроходимата стена на гъстия клек по Прекорека. Спираше на някоя височинка, открил лицето си за топлия югозападен вятър, който гонеше тъмни облаци над Купените и ги блъскаше в гигантските скали, преди да ги понесе отново нататък, към странно притихналите съседни върхове. Тоя топъл вятър идеше да докара и първия зимен сняг с натежалите от влага тъмнопепеляви облаци, щом те се сблъскат в небето с горняка. Пристъпите на вятъра шибаха лицето на Арангел и сякаш уталожваха терзанията му. После той се връщаше потен и пребит от умора, но поуспокоен от бързия ход. И бързаше да си легне, ала не заспиваше. Защото стомахът го глождеше.

Веднъж, малко преди Никулден, когато сух студ бе сковал земята и той се връщаше привечер след едно подобно бягство към дивите джунгли на Прекорека, пред вратата на горския дом го чакаше брат му. Не се бяха виждали от деня на раздялата им и срещата беше мъчителна и за двамата. Брат му пръв преодоля смущението си.

— По работа дойдох — подзе той. — За овцете искат наряд и от тебе… Дадох от вълната, дадох и млякото. Сега искат месо!

— Ще дадеш! — отвърна Арангел.

— От това по-лесно няма: ще отведа две брави и толкоз! Но има и друго…

— Какво? — примирено запита Арангел.

— Хак ще ми платиш за овцете, дето ти ги пасах до Димитровден, а още от Кръстовден твоите четири брави са по-малко на паша и повече на готово сено. Ако направим сметка, то комай ще излезе…

— Вземи ги! — прекъсна го Арангел. — Едни вземи за сеното, други дай наряд и нека парите да отидат за хака.

— Та за това дойдох — рече брат му и веднага се надигна да си върви. — То добре стана, че сам реши въпроса, защото жената…

— Не ми приказвай за нея! — пак го прекъсна Арангел.

— А ти какво? — подкачи го брат му от прага. — Няма довека да седиш сам! Ако си намислил да се жениш, казвай навреме, та и аз с време да вдигна друга плевня.

— Няма да се женя!

Брат му само повдигна рамене и си тръгна нито доволен, нито разочарован. С овцете бе свършено, ала оставаше плевнята! И плевнята, и двете ниви край гората, и ливадата досам училищния двор, която лекомисленият Арангел бе предоставил за игрище на децата. Жена му не го оставяше на спокойствие заради тях и все го подтикваше да измисли нещо. В края на краищата бащиният му имот не биваше да се разпилява от лудост по една никаквица…

Подир Никулден падна първият сняг и снежната постеля не се вдигна до края на зимата. Край Гьолечица зачестиха товарните камиони. Едни откарваха минни подпори, други товареха трупи за дъскорезницата, трети извозваха дърва за огрев. Арангел можеше често да отскача до селото, ала нито празниците го блазнеха, нито го тревожеха местните политически сплетни. Отчиташе се в лесничейството веднъж на месеца и в същия ден получаваше и заплатата си. Понякога лесничеят идваше да го навести с шейната. Той му донасяше и хляб, и други хранителни продукти и от него Арангел научаваше по някоя оскъдна новина. Единствен между всички посетители в Гьолечица лесничеят дръзваше да го заговори за Гюргена.

— Иван Гулията май скоро ще става горски работник! — подзе той веднъж, ден-два подир новата година. — Взеха кръчмата на баща му и я превърнаха в Хоремаг…

— В какво? — запита недоумяващият Арангел.

— В Хоремаг, или в общинско питейно заведение. Сега старият ходи като муха без глава и все дрънка, все бръмчи, та наистина може и без глава да остане! Зер малко ли поеше немците…

От тоя ден Арангел все по-често надаваше ухо към приказките на товарачите и секачите. В селото вече пристъпвали към изграждането на кооперативна овцевъдна ферма и за членове основатели се тъкмели самите общинари и всички общински служители. Подир фермата щели да основат и кооперативно полевъдно стопанство.

— Ще запишат и тебе, Арангеле — каза му един от товарачите.

— Ще те запишат, щом си на заплата — додаде друг, — и вече няма да видиш нивичките си…

Не му трябваха тия ниви! Той ги бе намразил още от дните, когато родителите на Гюргена бяха отказали да му дадат щерка си за жена, отпращайки стария му кръстник с насмешливи забележки за делбата между двамата братя. Сам би ги дал при първо поискване.

След залисията с товарачите през дневните часове настъпиха дълги самотни нощи, светли дори в безлуние поради белотата на снега и ясни почти като бял ден, когато пълният месец светеше над върхарите и снопове лъчи се провираха през отрупаните със сняг клони, за да чертаят светли кръгове в дебелата снежна постеля. Арангел беше привикнал със самотата и тя не му тежеше. Беше свикнал и с мъката си, но тя продължаваше да гложди неспокойното му сърце и през часовете, отредени от самата природа за успокоителен сън. Спеше неспокойно, на пресекулки, събуждан от неприятни сънища или от болките в стомаха. Често се стряскаше, дочул насън нейния вик за помощ. Тогава ставаше, наклаждаше огън в огнището и вече не лягаше до зори. Тъй живо си представяше брачната стая на Гюргена в нейния бащин дом с едрото, разгърдено тяло на Иван Гулията в леглото, че просто виждаше как е прихлупил глава връз възглавката, как похърква с полуотворена уста, усмихвайки се и насън някак глуповато, и как тъмнее дълбокият белег, врязан в челото му от подковата на недоволната кобила. И все му се струваше, че Гюргена не спи в тоя миг, че и тя като него се взира с изцъклени очи в тавана, потънала в спомени за минали дни и в мисли по онова, което би могло да бъде.

— Нещастната Гюргена! — прошъпваше той в мъката си.

За него нямаше никакво съмнение, че тя е по-нещастна, бидейки принудена да дели легло с противен мъж, докато той бе запазил свободата си и можеше да стане посред нощ, да излезе с лопата навън и да рине сняг до премаляване или да тръгне по шосето с пушка в ръка и да дебне вълци по дирите им в снега. Понякога виждаше тъмните им сенки да прелитат край ниските хвойнови храсти и вдигаше пушката, ала не стреляше — хищниците вървяха в глутници към края на февруари, когато започваше краткият им любовен период. Защо да стреля и с гърмежа да осуети това природно тайнство?!

През март, когато почнаха да се топят снеговете, непредпазлив делач се изпусна пред него и Арангел разбра, че Гюргена е бременна. Вестта го потресе. Неизбежното най-сетне бе станало! Хиляди пъти бе премислял тази възможност и уж се бе подготвил да посрещне новината, но сега изведнъж му се стори, че с Гюргена се е случило нещо съвсем противоестествено. Остави делача при трупите край Гьолечйца и пак тръгна напосоки в снега към Прекорека. Далече над Овнарско видя орел да каца връз самотен бор. В миг се прицели и го простреля. Опомни се едва след гърмежа. Със свито сърце се запровира между гъстите клони и скоро стигна до простреляния великан. Орелът агонизираше. Бе паднал в снега с разперени крила, дълги повече от два метра, очите му гледаха право в неговите, якият му клюн бе разтворен и езикът зловещо съскаше.

— Защо го убих! — простена Арангел.

За да скъси агонията на столетника, той гръмна още няколко пъти почти от упор в него и след всеки изстрел мощните крила се надигнаха и пак се отпускаха безпомощно в снега. Едва след четвъртия куршум орелът заби човка в снега и вече не помръдна. Из клюна му бликна топла кръв и па̀ра се вдигна от нея. Арангел извърна глава. Искаше да се махне, но рязка болка го жегна в стомаха и го накара да приседне в твърдия сняг. От мъка и от болка очите му се навлажниха. Изтри ги с опакото на премръзналата си ръка и когато вдигна глава, видя друг орел да кръжи високо в синевата. Сега друга болка присви сърцето на Арангел.

„Орлицата ще е!“ — помисли той и пак се загледа в убития орел.

Нито бе имал право да стреля по тая рядка птица, покровителствувана от законите, нито можеше да се възползува от ловния трофей. Тогава защо бе убил орела? Нещо в подсъзнанието му казваше, че той всъщност бе искал да убие Иван Гулията, стреляйки по орела, и мисълта го накара да потръпне, защото в миг разбра, че някои неща са невъзвратими като самата смърт. Насилствената смърт на кръчмарския син щеше завинаги да издигне ледена стена между него и Гюргена. Тя вече нямаше да бъде негова в мислите си, пък и той нямаше да си спомня с умиление за някогашното девойче от Преслапа. Сянката на мъртвия щеше неотклонно да преследва и двамата. Тогава? Лесничеят бе прав: който таи мъст, сам посипва раните си със сол и те никога няма да заздравеят…

Арангел се завърна в горския дом без трупа на убития орел, но със силното желание да зърне Гюргена, макар и отдалече. Бяха изминали почти десет месеца откак не се бяха виждали! Десет дълги месеца… Сам остана поразен, понеже бе живял непрекъснато с нея в мислите си, приповтаряйки безброй пъти всяка нейна дума от първия до последния ден. Дошло тъй внезапно, желанието му да я види просто го хвърляше в треска. Той едва дочака утрото, метна се на първия трупчийски камион и пристигна в селото. Не се бави дълго в лесничейството. Излезе, поразтъпчи се из мегдана, отиде за продукти в кооперативния магазин и на минаване дори хвърли поглед към странната нова фирма на бившата кръчма. Хората го бяха позабравили, виждайки го тъй нарядко, и сега не един и не двама го спираха, за да разменят по някоя дума с него. Разговорите го отегчаваха, но той не се сърдеше. Отговаряше разсеяно и все се озърташе на всички страни, ала никъде не видя Гюргена. На края се пресрами и нарочно застана да чака празен камион близо до нейния дом, дори попоглеждаше нататък, към замрежените прозорци и затворената външна порта, ала напразно. В Гьолечица се прибра с чувството, че се връща от погребение.

Желанието да я види не го остави. Секачите и извозвачите скоро разбраха, че с Арангел става някаква дълбока промяна. Той се бръснеше почти всяка заран, пред жилището му винаги съхнеше някоя прана риза, а гумените цървули беше заменил с подковани туристически обуща. И през ден, през два отскачаше до селото. „От пролетта ще е!“ — мислеха горските работници и вече не се бояха да го задяват, а той грижливо обясняваше на всекиго защо се отлъчва тъй често от горския дом. Веднъж отивал за заплатата, друг път за нов кочан, трети път за продукти, а ето, че бил забравил да уреди членския си внос в дружбата и пак трябвало да се качи на първия камион… Хитруваше като дете и пламваше при мисълта, че някой може да се досети какво го влече нататък. Всеки път отиваше с чувството, че ще я види, и все оставаше излъган. Отслабна и очите му добиха нов, особен блясък.

Най-сетне я видя! Беше на Връбница, към края на април. На прежния ден Арангел бе възлязъл до клековете на Прекорека и там бе намерил малък храст от див люляк, цъфнал сред снеговете. Местните хора го наричаха „вълча жила“ и тъкмо това название бе събудило любопитството на лесничея. В предобеда на Връбница Арангел пристигна с храста в дома на своя началник. Клоните бяха жилести, огъваха се и не се чупеха. Двамата го посадиха в градинката, макар да знаеха, че и най-жилавият храст не се прихваща по време на цъфтежа. Лесничеят искаше да задържи своя служител на обед, но Арангел отклони поканата и тръгна безцелно към площада, решил да се върне пешком до Гьолечица. От площада свърна към една странична уличка, за да не мине край къщата на Гулийови. Тази уличка водеше към черквата и близките гробища. Беше почти пуста в тоя час. И както вървеше, насреща се зададоха две жени. Навярно отиваха към гробищата, защото и двете носеха подноси, покрити с бели кърпи. Най-напред трепна по-младата. Трепна, поспря се за миг и сякаш се олюля, но пак тръгна редом с другата. Едва тогава Арангел я позна. Позна и зълвата на Гюргена, жената на по-стария син на кръчмаря. Дъхът му замря, влага изби и по ръцете, и по тялото му и да би могъл, той би се върнал назад. Никога не бе мислил дали да се спре при срещата им, дали да й продума и какво да й каже. Сега бе твърде късно, за да мисли. Вървеше нататък с подкосени крака, взираше се ту в тялото й, наедряло от бременността, ту в лицето й, тъй различно от онова, което бе познавал и милвал, и целувал. И когато стигна на няколко разкрача от двете жени, Гюргена вдигна за миг очи към него, спря на място и смирено наведе глава. Поспря и другата жена, смутена като нея. От сведената глава на Гюргена и от цялата й фигура лъхаше такова дълбоко примирение, че Арангел едва преглъщаше от мъка. Тя бе спряла, за да го почете на разминаване, и изчакваше с наведена глава той пръв да отмине надолу!

— Добър ден! — смутолеви Арангел, когато се изравни с тях.

— Дал добро! — отвърна зълвата.

Гюргена вдигна очи към него само за миг, без да продума и без да крие сълзите си, а той тръгна вдървено надолу и отмина като чужд човек. И това бе всичко!

Когато се добра до Гьолечица, Арангел дълго стоя пред прага на горския дом, гдето тя бе раздрала пазвата си, преди да се хвърли разридана в отъпканата трева. Почти седем месеца бяха изминали от тоя злощастен ден и той за лишен път се питаше как би постъпил, ако Гюргена го бе сварила в жилището му. Понякога му се струваше, че би побягнал с нея към Прекорека и отвъд, към Рилския манастир, гдето никой не ги познаваше. Нали тъкмо с тая надежда бе избягала Гюргена от дома на жениха? Друг път се впускаше в размисъл. Любов, нравственост и чувство за дълг се преплитаха в клетата му глава като три яки върви и тъй се заплитаха, че само ножът би могъл да разсече възела. А ножът, той добре знаеше това, означаваше смъртта на един от двамата. Или Иван Гулията трябваше да умре, или той самият…

Уви, сега бе твърде късно. Гюргена бе бременна и детето щеше по неволя да я свърже още по-яко с натрапения й съпруг. Как инак да си обясни мигновения й поглед, тъй кротък и пълен със сълзи? Ням, прощален поглед, по-ясен от всички думи!

Отново се занизаха тежки, непоносими дни за Арангел. Той се хвърли с жар в работата и нито жалеше сили, нито знаеше умора, готов да помогне и на товарачите, и на извозвачите, занемарил и себе си, и тъй спретнатото доскоро жилище. И вече не отскачаше до селото, нито разпитваше горските работници за едно-друго. Така измина тази първа седмица. На връх Великден лесничеят дойде с бричката при него, понесъл и червени яйца, и козунак, и печено месо. Беше необичайно тих и замислен. Обядваха на открито, върху платнище връз тревата.

— Знаеш ли — подзе той на края, — че вчера Гюргена родила мъртво дете? Момче било, седмаче… А оня див храст, дето го посадихме в двора, май ще се прихване! Ще се прихване въпреки всичко, напук на цялата ботаника и на всички сродни науки. Ето защо човек никога не трябва да губи надежда…

— Да, човек никога не трябва да губи надежда! — машинално повтори Арангел, усетил как бие кръвта в слепоочията му.