Асен Г. Христофоров
Иманяри (6)

I

Минава час, втори, трети, а Арангел все още лежи като мъртвец връз одъра. Той не спи, но и не мисли. Като в просъница е потънал в смътни усещания, сякаш е на синора между действителността и някакъв друг, отвъден свят. По-силно от притъпената му воля, едно чувство не го напуска: страдалческата му душа се мъчи да се отскубне от безчувственото тяло. Тя е още вътре в него и едва чуто трепти в сърцето и по-надолу, в прогнилия стомах. Свила се е там като птичка в клетка и плахо пърха. Крайниците му са ледени и той не ги усеща. Навярно така започва смъртта! Тя иде тихо и неусетно, за да сложи край на един дълъг сън за щастие. Иде тихо, за да не събуди спящия. Събуди ли го, той пак ще закопнее по своите несбъднати мечти и ще умре нещастен…

През стъклото на прозореца наднича засмяно момчешко лице, но Арангел лежи със затворени клепки и не го вижда. Васко, правнукът на клисаря столетник, боязливо открехва вратата и влиза в коптора. Момчето е самотно, понеже наблизо няма други деца на негова възраст. Самотата го тегли към Арангел. То се колебае, пристъпва към одъра, гледа брадясалото и измършавело лице на своя приятел, бързо оглежда масичката и двата рафта встрани от мивката и недоволно поклаща глава. По тях няма нищо и Арангел пак не е сложил троха в устата си! Нека поспи, а то ще изприпка до леля си в града и ще изпроси паница мътеница за него. Ще го завие с чергата и ще излезе.

Но Арангел отваря клепки, вижда надвесеното засмяно личице, за миг-два спира поглед в двете светлокафяви очи, които топло му се усмихват, и отново замижава. Той познава тези топли, кафяви очи, които се усмихват с любов и нежност. Това са очите на Гюргена. Би ги познал между хиляди други очи, както би познал и устните й само по допира им до неговите, дори ако лежеше с вързани очи. Защото и устните й са топли и меки като кадифените й очи. И като пръстите на ръцете й. Значи Гюргена е дошла. Той никога не се е съмнявал, че тя ще дойде. Бил е нетърпелив и в нетърпението си е бивал несправедлив към нея. Но тя не му се сърди, щом е дошла.

— Ти поспи, пък аз ще ида за мътеница! — казва нейният глас.

Той дочува тихи стъпки, усеща и свеж полъх, сякаш полите й са раздвижили въздуха в стаичката. Вратата се затваря и той вече ясно съзнава, че е отново сам. Но тя бе дошла и сега самотата не му тежи. Нима бе понеделник? Той не може да си спомни, пък и изобщо не помни другите дни в седмицата, до един безлични и скучни. Помни само понеделниците — ония, когато е с нея, и другите, когато напразно я чака. През останалите дни живее със спомена за нея.

Този спомен и сега изпълва цялото му същество. Той е единен и неделим. Като във фокус е събрал в себе си всички дребни и по-значими случки, свързани с нея, и както стотиците дребни и по-едри късове на разбито огледало отразяват образа на лицето, което продължава да се взира в тях, така и тия разпокъсани, привидно несвързани спомени изграждат в душата му образа на Гюргена. Той грее вътре в него и сгрява душата му както слънцето топли с лъчите си всички живи същества. Всичко останало отпада от живота му, който започва с първия спомен.

… Пак беше понеделник. Но тогава понеделниците още нямаха такова съдбовно значение за него. Той бе млад, едва на двадесет години, и се бе върнал в родното селце като войник отпускар, за да помага при коситбата. Баща му бе жив, жива беше и болнавата му сестра. В къщи се разполагаше снахата. Брат му, с три-четири години по-възрастен от него, го бе оставил на мира през първите няколко дни на едномесечния отпуск, пък и още бе рано за коситба. В селото бяха дошли и други войници отпускари. Те служеха в различни части, не бяха се виждали цяла година и често се събираха в кръчмата, за да се хвалят с отличията си и да се оплакват от фелдфебелите. И Арангел се отбиваше в кръчмата, но не се заседяваше при тях. В Искровец имаше много офицери, и български, и немски, и войниците отпускари трябваше час по час да застават мирно пред тезгяха или край масата. Това не се нравеше на Арангел. Службата в конния полк му бе дотежала и той бързо напускаше кръчмата. Привечер пак се събираше с отпускарите, разхождаше се с тях по мегдана и главната улица, за да се среща и разминава с момите, тръгнали под ръка на групи от по две-три и пременени дори в делничния ден. Те сякаш не обръщаха внимание на отпускарите и кокетливо поглеждаха към военните коли, които минаваха край тях и бързаха нагоре, отвъд крайните къщи на селото. Там, в големия почивен дом, се бе настанил Главният щаб на войската и в щаба имаше много подофицери от различни краища на страната. Имаше и български, и немски офицери, но селските моми не въздишаха по тях.

В първия неделен ден Арангел игра на хорото, водено от войник отпускар. Хвана се до една мома, но скоро ги разделиха. Отпусна се, изпуши цигара, поогледа играещите и се вряза между две стройни моми с везани поли. Искаше да заговори едната, но сякаш изпод земята изникна наперен ерген и откъсна ръката му от нейната. Сетне две по-малки девойчета се врязаха между него и ергенина. Малки бяха и той не ги познаваше. И двете носеха копринени чорапи и бяха навлекли обувки с доста високи токчета, а по-едричката бе заменила селския бръчник с неприлично тясна басмяна рокля. С такива рокли играеха и няколко по-възрастни моми. Това не му хареса. Момите подрипваха, скъпите копринени чорапи се късаха, те виждаха това и се смееха. В тия военни години картофите имаха добра цена и срещу пълна престилка селският бакалин щеше да им даде нов чифт чорапи. Арангел гледаше с укор тия моми, но скоро забеляза, че нито една не поглежда към него. С болка разбра, че се бе отчуждил от селото през времето, прекарано в казармата и през годините, когато бе завършил долните два класа на гимназията в Самоков. Почувствувал се чужд в родното си село, той заигра без настроение. След хорото се отдели с другите отпускари в горния край на мегдана и запуши с тях, заслушан в приказките им и в ония дребни клюки, които те бяха изтръгнали от словоохотливите ергени и девойки. Няколко по-лични селски моми безсрамно се бяха любили с подофицери от щаба на войската! За тях говореха отпускарите. Уязвен в целомъдрието си от мръсните им кроежи, Арангел се бе прибрал отрано в къщи.

— От утре се хващаш на работа! — му бе казал брат му още на прага.

Паметно утро! И сега, както лежи връз одъра, Арангел ясно съзнава, че истинският му живот започва от това утро. Тогава срещна Гюргена…

… Още с изгрева на слънцето снахата изведе двете им крави от обора, а брат му рече, че било ред на тяхната къща да прати човек с махленските говеда. Арангел искаше да се поразтъпче из гората и с готовност прие поръката. Дорде да се приготви, снахата изведе кравите. Когато и той мина през дворната порта с торба през рамо и кривак в ръка, пред къщата им се бяха насъбрали петнадесетина говеда. Чакаше го и малко девойче с тояжка в ръка и гумени цървули връз боси крака. Като го видя, страните му пламнаха.

— Гюргено! — викна снахата от горния кат. — Зълвата е болна. Той ще ти бъде дружина днес.

Думите й стреснаха малката девойка, тя размаха тояжка и подкара говедата, а Арангел тръгна подир нея. Гюргена!… Трябва да бе израснала през тия две-три години, та затова той не можеше да се досети от коя къща идеше. Сукманчето й бе длъжко и поизтъркано, навярно носено от някоя по-голяма сестра. Ще я попита, ще разбере. А сега да избърза и да я настигне!

Говедата тромаво се изтегляха нагоре по улицата, която водеше към полето и гората отвъд него. Гюргена крачеше подир тях и току подвикваше към някоя по-мудна крава. Едва сега Арангел забеляза колко кръшно пристъпва тя. Щеше да стане хубава, стройна мома! Избърза, настигна я и тръгна редом с нея, а тя наведе глава, заситни и нито поглеждаше, нито подвикваше към говедата. Дълго вървяха така. Доловил смущението й, Арангел нарочно не бързаше да я заговори.

— От кои си? — най-сетне я запита той.

— Не ме ли познаваш? — трепна тя, стрелвайки го за миг с очи. — Вчера играх до тебе на хорото!

Сега тя го измъчваше с неясния си отговор и нарочно се отлъчи, за да догони една кривнала от пътя крава. Подвикна към нея, подскокна и умело запрати тояжка по щукналата немирница. Подсетиха го самите й стъпки и начина, по който бе подскочила. Тя беше една от двете малки девойки — не онази с изопнатата басмяна рокля, а другата, вляво от него, с везаното сукманче и аления елек. Колко по-голяма изглеждаше в ония дрехи! Но коя бе тя?

Бяха излезли от селото и вървяха по мекия коларски път към параклиса в окрайнината на гората. Кравите се отбиваха в страничните ниви и те трябваше да ги отпъждат. Когато пак се събраха, тя първа го подкачи:

— Не ме помниш, но и друг път си играл с мене — рече му.

— Кога?

— Преди три години, у дома… Имаше седянка, ти надигра кака Велика, после ме грабна, вдигна ме високо и като ме пусна, кавалът пак засвири и ти ме накара да играя с тебе. Тогава беше ученик в града, а сега си войник!

— И ти си порасла много през това време — рече той, спомняйки си как бе играл с нейната сестра.

— Пораснах. Кака Велика се ожени тая зима. Затова ми направиха сукман и вече ме пускат на хорото…

Тя пак изприпка напред, за да вкара една крава в пътя, и вече не го доизчака, а когато отминаха параклиса и говедата навлязоха в гората, той дочуваше само подвикванията й и много нарядко смогваше да зърне червеникавия й сукман сред клоните на смърчовете. Сега говедата не вървяха вкупом, пръскаха се нашироко, едно избързваше, друго изоставаше, всяко тръгнало по своя пътечка към седловината на Преслапа. В тая седловина щяха да пасат до късно подир пладне и те сякаш знаеха това и бързаха по нагорнището. Арангел вървеше последен, за да не би някоя крава да изостане и да се върне в полето. Вървеше и подвикваше навремени, колкото да се обажда на Гюргена.

Подир час стигнаха до Преслапа. Идещи откъм гората, говедата заставаха неподвижно по за миг-два, полуприкрити зад клоните на крайните смърчове, сякаш се наслаждават на покоя в широката поляна, после едно подир друго навлизаха с бързи крачки в нея. Гюргена също изскочи от гората, припна към него и го поведе към една запустяла колиба. Тя беше малка, за сам човек и с огнище в горния край.

— Тука ще се храним — рече девойката. — Окачи си торбата. Ако искаш, легни да поспиш на тая страна, връз сламата, пък аз ще гледам говедата.

— Постой при мене! — подкани я Арангел.

— Не може…

Тя грабна тояжката си и изскочи навън. Арангел проследи с поглед прасците на голите й крака, вече позаоблени и загубили момчешката си вдървеност, усмихна се като видя как се мята плитката й изпод шамията, когато тя тичаше към едно отдалечило се теле, сетне излезе навън и полегна на тревата, за да я наблюдава отдалече. Слънцето препичаше, свежият въздух на смърчовата гора го замая, той се ослуша в сподавеното гугукане на двойка гълъби и неусетно се унесе в дрямка. Събуди се подир час от дрезгавото мучене на теле, дошло към колибата. Отвори очи и видя Гюргена. Тя бе седнала до него, беше се понавела и сякаш изучаваше лицето му. Той само се усмихна.

— Ти се усмихваше и на сън — подзе тя. — Има ли хубави момичета там, гдето служиш?

— Има коне и войници, Гюргено…

— А в Самоков имаше ли хубави момичета? Ти имаше тъмносин костюм и жълти обувки — продължи тя, без да дочака отговор, — и фуражката ти беше изкривена наляво. Беше си оставил и малки мустачки… И носеше значка с еделвайс!

— Как помниш тия неща? — зачуди се той.

— Помня! — И тя повдигна рамене. — Всичко помня. И често си припомням всичко…

— Какво?

— Как игра с мене оная вечер, на седянката у дома, след като надигра кака Велика, и как ме подхвърли нагоре, след като свършихме да играем, и после…

Руменина отново изби по матовите й бузи, тя сведе поглед и устните й набъбнаха някак смешно, като пред плач.

— После какво? — подкачи я Арангел.

— После ме улови във въздуха — колебливо продължи тя, — улови ме ей тъй, под мишците, и ме целуна по бузата, там, пред всички.

— Това ли било? — и той се понадигна.

Искаше да я хване за ръка, да я придърпа и може би да я погали, както се милва дете, но тя се изскубна и пак припна към отвъдния край на широката поляна. Разтърва две крави, които бяха вплели рога едни в други, отпъди ги на различни страни и седна в тревата, без да поглежда към него. Арангел я наблюдаваше отдалече. Както бе седнала с подвити нозе и с гръб към младите смърчове зад нея, Гюргена смъкна розовата си шамия и заоправя косите си. Движенията на голите и ръце бяха плавни, дори грациозни. Като върза наново шамията, тя оправи и белия нагръдник, който се бе изместил при тичането. И стори това с привичните движения на млада жена.

„Тя не е дете — реши Арангел, — а израсла девойка с чиста душа!“

Той си припомни вчерашния разговор на войниците отпускари подир хорото, припомни си и дръзките им подмятания за ония селски моми, загубили и срам, и чест поради връзките им с подофицерите от щаба на войската, и в миг се подаде на някакво особено чувство на страх за малката девойка в отвъдния край на поляната. Всичко у нея беше тъй естествено и непринудено, чисто и светло като очите й, като белите й зъби, като маргаритките, израсли високо над тревата край колибата! Собственото му целомъдрие го влечеше към чистотата на душата й и затова изпитваше страх за нея. Ала тя беше далече и той не издаде чувствата си.

Към пладне запръска лек дъждец и той се прибра в колибата. Гюргена скоро доприпка, погледна го с открити очи, без нито една тъмна сянка в тях, останала от предишното й смущение, и чевръсто заизважда сухоежбината от торбичката си. Изпървом се хранеше мълчаливо, подаваше му ту скалидка чесън, ту бучка сирене, и всеки път го докосваше излеко по ръката. Искаше да се държи като възрастна и затова потискаше бъбривостта си. Сетне започна предпазливо да го разпитва за живота му в казармата. Питаше го често ли ги пускат из града, къде ходят, какво правят и с кого се срещат, дали си има там позната девойка и ако си няма, не пише ли на някоя бивша съученичка в Самоков. Той виждаше, че кратките му отговори я задоволяват, и нарочно я оставяше да го разпитва. Тя нито веднъж не се усъмни в отговорите му, нито се изненада от тях. Личеше, че не бе очаквала да чуе друго.

— А сега да ти разкажа за сватбата на кака Велика…

Гюргена започна с жениха. Той бил връстник на Велика, докато мъжът на кака й Лазарина бил с две години по-млад от нея. Тя не харесвала нито единия, нито другия. И не би взела по-млад мъж, като Лазарина, нито свой връстник, като Велика. Искала мъжът й да бъде с четири, най-много с пет години по-възрастен от нея, та да я гледа като дете и пак като дете да й се кара; и да се е учил поне година-две в гимназията, та да знае повече от онова, което тя бе изучила в селската прогимназия; и най-важното — да е изкарал военната си служба, та да не го чака като млада вдовица подир сватбата…

— Всичко си премислила, а си още малка — подкачи я Арангел.

— Не съм! — И тя пак поруменя. — Кака Велика се ожени и сега е моят ред. Само дете не съм хубава…

— Защо мислиш така?

— Защото не съм бяла като кака Велика.

Той се бе вгледал в овала на лицето й и тя смутено извърна глава, скръсти ръце в скута и притаи дъх, очаквайки присъдата му. Арангел мълчеше. Беше се прехласнал в профила й, погледът му се плъзна от откритото чело към правилния нос с тънки, почти прозирни ноздри, към устните, сега наистина набъбнали като пред плач, и по-надолу, към твърдата, но вече заоблена брадичка, и вместо да отговори, да похвали хубостта й, той сам се питаше как не бе забелязал до тоя момент тия правилни, изваяни черти. Затова мълчеше, без да сваля поглед от нея, опрял коляно в нейното. Главата й съвсем клюмна, тръпка премина по снагата й, тя се разтресе и изведнъж заплака.

— Защо плачеш? — кротко я запита Арангел.

Гюргена бавно вдигна глава и извърна очи към неговите — големи, мокри очи, които го гледаха виновно и се силеха да се усмихнат през сълзите.

— Кажи, защо плачеш? — повторно я запита той.

— И аз не знам — смутолеви тя, все тъй загледана в него. — Плача, защото ми е добре при тебе…

Арангел притаи дъх, притегли я с треперящи ръце, плахо долепи устни до нейните и замижа, очаквайки тя да се отдръпне със сърдито възклицание. Но Гюргена не се отдръпна дори когато той повтори и потрети целувките си. Беше се прикътала в него и не отваряше очи. Отблъсна го едва след време.

— Дращиш ме — рече му усмихната. — И не мога да дишам.

И Арангел дишаше тежко. Хванаха се за ръцете и се гледаха с грейнали очи. Нейде зад колибата отново измуча теле.

— Хубаво е, нали?

Тя не отговори. Само се приповдигна и го целуна по устните, а в очите й отново блеснаха сълзи. Тогава той я придръпна в скута си, а тя опря глава в гърдите му и притвори клепки. Приличаше на дете, което се готви да заспи.

Дълго стояха така. Дъждецът бе преминал, говедата се бяха спуснали надолу към реката, поляната пред тях бе пуста. Само врабци прелитаха навремени край отвора на колибата. Двамата стояха прегърнати и не си говореха. Арангел нежно я милваше с една ръка по косите, по челото, по тънкия елек около кръста й. По едно време тя отвори очи, той долови лека тръпка по тялото й, в същия миг усети ръката й върху своята и се засрами — докато бе галил голите й крака, пръстите му неволно бяха плъзнали над коленете. Ръката му сякаш се вледени там и вече не помръдна. Тогава Гюргена отдръпна своята, усмихна му се и спокойно притвори очи. Тъй свенливостта надделя и у двамата.

Тя първа се разбъбри след дългите милувки. Разказа му как го бе чакала тия три години след оная първа целувка там, в тяхната голяма одая и в присъствието на толкова хора, как бе питала и разпитвала за него през двете години, когато той се учеше в Самоков, и после, когато замина да служи в далечния град. Тая първа целувка още не бе изветряла и тъкмо тя й бе помогнала да дочака втората в днешния ден. И винаги бе знаяла, че той ще дойде и ще бъде неин…

— Но никому нито дума за това! — И тя вдигна пръст към нослето си.

— За какво? — зачуди се той.

— За сватбата ни! Когато те уволнят от казармата, тогава.

Не бяха разменили нито дума за женитба, но това не попречи на Арангел да подкрепи уверенията си с дълга, продължителна целувка.

После скочиха на крака, взеха торбите си и припнаха на различни страни да дирят пръсналите се говеда. Гората дълго ехтеше от бодрите им викове — радостни възгласи на тържествуващата любов. Не се виждаха, но се чуваха, и това им стигаше.

В селото навлязоха с говедата почти по тъмно и спряха на мегдана.

— Пак ти ще излезеш от вашата къща другия понеделник, нали? — плахо прошъпна тя.

— Разбира се, Гюргено! Но дотогава?

— Дотогава няма да ме видиш…

Така се разделиха, възторжени и уверени един в друг, без да знаят, че няма да се видят дълги седмици и месеци. Още не влязъл в къщи, и Арангел научи от брат си, че прекратяват отпуската му. И неговата, и на другите войници отпускари. Положението по границите било тревожно, царят щял да заминава за Германия, военните свикали нови запасни чинове! И тревата щяла да прегори по ливадите, като няма косачи, и зимата щяла да бъде тежка, щом няма храна за добитъка…

Арангел го слушаше като замаян, а в ушите му още ехтяха бодрите викове на Гюргена в гъстата смърчова гора…

… Друг вик го стреска, той трепва връз одъра и бавно отваря очи. В коптора влиза Васко с паница в ръка.

— Ето ти мътеницата — казва момчето. — Сега пий!