Асен Г. Христофоров
Иманяри (7)

II

Свечерява се. Вратата на коптора е отворена, но вътре е душно. Одърът не поскърцва под неподвижното тяло на Арангел и само очите му блуждаят по тавана. Те тъпо проследяват тъмните сенки, пролазили като гущери в ъглите. Васко е пак при него и прелиства книгата. Той е недоволен от своя приятел, защото мътеницата е недоизпита и ще се вкисне от нощната задуха. Затова прелиства книгата тъй сърдито. Някаква фраза грабва очите му, той се зачита и дълго не вдига глава.

— Ще се оженят ли? — обръща се той към Арангел.

— Не знам — тихо отвръща болникът. — Още не съм стигнал дотам.

Васко продължава да чете, а Арангел мисли за героинята от книгата. Дали ще се оженят? Едва ли… Едни се женят, без да се обичат, други само мислят, че се обичат, и бързат да се женят, трети наистина се обичат, а не могат да се оженят. Щастието е скрито като заровено имане. Но къде е разковничето?

— Искам и аз да я прочета — казва Васко и става от столчето. — Щом има любов, ще има и изневяра — продължава той с гърлен, мутиращ глас. — Ти как мислиш: той ли ще й изневери или тя на него?

— Не знам.

— Тогава лека нощ!

Момчето излиза и замислено затваря вратата на коптора. Задало е един въпрос и той сякаш витае във въздуха, за да тормози уморения мозък на Арангел. Наистина кой на кого ще изневери?!

„Това зависи от природата на мъжа и жената“ — мисли Арангел, но мисълта му се струва неясна и той бърза да я уточни. Природата на човека е като почвата: от нея никнат и полезни треви, и непотребни бурени. Той трябва да изкоренява бурените и да полива билките. Такъв бурен в любовта е изневярата. Тя смучи сокове от низките животински страсти и задушава чистата любов, както дивите бурени задушават полезните треви. А бурените в човешката природа се изкореняват трудно, само чрез силата на волята. Понякога помага и горчивият опит, но помага половинчато и твърде късно, защото щастието все ще нагарча занапред. Опитът е като мръсно, неизтриваемо петно връз снежнобяла постеля…

… И в живота на Арангел имаше такива мръсни петна. Той вече не си спомняше с омерзение за тях, защото те бяха избледнели с годините, изхвърлени от паметта му, както човек захвърля стари, ненужни дрехи. Но сега споменът сякаш възкръсваше из мрака. Възкръсваше без погнуса, сух и студен като скелет привидение, който се взира в него през очните кухини на черепа и раздрънква кости, за да му напомня истината, че ничия плът не е топла без обич. Няма ли любов, ръцете сякаш не прегръщат тялото на жената, а нейния скелет.

Той бе разбрал тая истина няколко седмици подир оня щастлив ден в колибата край Преслапа, когато бе обсипвал с целувки лицето на Гюргена. Горчивият опит връхлетя неканен връз него и връхлетя тъкмо в тия дни на преливаща радост от спомена. Беше край Марица, близо до Пазарджик, където бяха застанували цели три дни. В неделния ден те плъзнаха из града. Вместо да отиде с тях, Арангел тръгна надолу по реката, спря до един вир край гъсти върби и реши да се окъпе. Остави дрехите си на брега и потъна до гърди във водата. Наоколо нямаше никой. Той изплува до едно островче, легна гол в пясъка и се замисли. Не тъжеше за покойния цар. Войниците шушнеха, че не е щял да умре тъй неочаквано, ако не бил ходил в Германия. Това бе и възможно, и вероятно, ала не засягаше Арангел. Той знаеше, че ако царят изобщо не бе тръгнал натам, нямаше тъй неочаквано да прекратят и неговата отпуска, и тая на другите войници отпускари. И двамата с Гюргена щяха да отидат и втори, и трети път на Преслапа. Тогава не тя щеше да приказва, а той! Още не можеше да си прости, че бе мълчал тъй много и бе пропуснал да й каже хиляди дребни, ала важни неща, за които се бе сетил отпосле, след раздялата им. Но пък и ония кратки часове бяха отлетели тъй бързо, като шеметни мигове!

Сепна го гърлен женски глас откъм брега:

— Хайде бе, ще изгориш, като циганин ще станеш от това слънце!

Млада циганка в жълти шалвари, разгърден елек и жълта шамия на главата бе приклекнала до дрехите му на самия бряг и го викаше, а той беше гол! Засрами се и бързо скочи във водата. Вирът беше досам брега.

— Махай се! — сърдито викна той.

— Ти пък какво помисли? И друг път съм виждала гол мъж… Не ти ми трябваш, а цигарите ти.

— Вземи ги и бягай!

— Не пипам в чуждото — и зъбите й лъснаха в лукава усмивка.

Той се гмурна във вира, ръцете му опряха в дъното и затърсиха камък. Дъното бе песъчливо, дори тинесто, без нито едно камъче. А циганката все седеше там. Когато Арангел подаде глава над водата, тя изви снага назад, за да се подпре на ръцете си, и голите й гърди лъснаха с матов блясък пред очите му. Той извърна поглед. Сега слънцето грееше косо в очите му.

„Ще закъснея! — мина му през ума. — И ще ме накажат…“

— Не съм виждала такъв бял мъж като тебе! — отново го подкачи циганката. — На момиче приличаш и като момиче се червиш…

Тя долавяше притеснението на Арангел и разбираше, че то извира от неговата неопитност. Затова го гледаше с присмехулни, любопитни очи. И все му се усмихваше от брега.

На края наглото й безсрамие надви срама на Арангел, той изскочи на брега, прикривайки се с една ръка и готов да я удари с другата, но голите й гърди приковаха погледа му и го обезсилиха. Сърдито седна в тревата, прикри се с ризата и придръпна бричовете. В тях беше кутията с цигари.

— Ето ти цигара, и да те няма оттук!

— Не тук, а там!

Циганката в миг грабна и цигарата, и бричовете му, чевръсто рипна и хлътна в близкия върбалак, само на няколко крачки встрани. Там тя спокойно полегна в тревата. Шалварите й се жълтееха през редките клонки, няколко слънчеви лъча си играеха по тях и светлите петна го примамваха, както жълтите очи на тигър привличат жертвата. Той се надигна някак против волята си и покорно тръгна натам, без да се прикрива с ръка. Когато се провря през клоните, тя вече изхлузваше шалварите си. И сама го придърпа в тревата.

Всичко друго бе някакъв хаос от мисли и чувства и една странна мътилка пред очите му, през която той виждаше само дима от цигарата й. Защото циганката пушеше, докато той се червеше в неопитността си. И се смущаваше дори от дима на цигарата…

Арангел скоро остана сам. Беше натикал кутията с цигари в ръцете й и тя го бе оставила с усмивка, кълчейки снага при вървежа. Той седна гол в тревата, още смаян и замаян, без да разбира защо изпитва такова неопределимо желание да бъде сам. Вече не го тревожеше нито напредналото време, нито неизбежното закъснение. Вълнуваха го други, смесени чувства. Беше станал истински мъж! И беше изневерил на малката Гюргена, макар нито веднъж да не бе целунал циганката през тия кратки минути. Наистина нито веднъж! Хвана се като удавник за тая смешна, глупава мисъл и тя го успокои, ала не за дълго — бе почнал да разглежда тялото си с ново, непознато любопитство, сетне потръпна от погнуса и в миг се хвърли във вира. Хвърли се с неясната надежда, че водата ще изтрие допира на каносаните й пръсти по неговите гърди и бедра. Напразно! Чувството на отвращение към собственото му тяло не го остави и когато излезе на брега. Облече се още мокър, за да не се гледа гол, и дълго седя в тревата. Поиска да запуши и потърси кутията с цигари. Претърси и двата джоба на бричовете. Намери кибрита, но не и цигарите. Едва тогава се сети, че ги бе дал на циганката. И изпъшка от мъка.

Защо, наистина защо бе осквернил целувките на Гюргена! И целувките, и самия спомен за нея!

В лагера се бе прибрал късно, подир установения час…

… Полска мишка е влязла в коптора, гризе нещо под одъра и връща Арангел към действителността. Той бавно отваря очи. Изгряла ниско над Рила, луната свети право в прозорчето. Връз масичката е паницата с мътеница. Устните му са пресъхнали, той предпазливо се надига, пристъпва като замаян, отпива няколко живителни глътки и пак поляга. Лежи и отново мисли за циганката. Не, не бива да се оправдава със случайността! Защо да се лъже? Не мъдростта, а глупостта преобладава у човека и тъкмо тя го кара да търси лесни извинения за простъпките си. Чистотата на помислите и действията не може да зависи от случайността. Няма случайност в нравствеността. Най-често зад привидната случайност се крие безволие — онова странно, понякога сладостно безволие, което проправя път на бурените в природата на човека. Наистина само безволието му го бе накарало да тръгне покорно подир оная циганка при върбите край Марица…

И само тогава ли? Така беше и при втория му опит, дошъл година и два месеца подир първия. През тия дълги и тежки месеци конният полк патрулираше край турската граница и той нито веднъж не се завърна в родното селце. На два пъти се вижда със земляци при границата, но не посмя да ги запита за Гюргена. От брат си не получаваше писма. Само една телеграма го извести за кончината на болнавата му сестра, но тя бе дошла късно, три дни след погребението, и затова не му разрешиха обичайния отпуск. Сетне дойде Девети септември. Нещо ново се раждаше и това личеше по лицата на хората. Ала вместо да бъдат уволнени, всички войници от ескадрона бяха оставени на свръхсрочна служба. Към тяхната част се присъедини друг конен полк, двата полка образуваха бригада, тя се изтегли към вътрешността, мина през столицата и се спусна надолу, към старата сръбска граница. През тази първа фаза на Отечествената война конната бригада трябваше да стигне до Скопие, в самото сърце на Македония, и да прегради пътя на отстъпващите немски части.

Преминала през Куманово, към средата на октомври конната бригада обходи градчето Свети Никола и застанува в село Винци. В душата на Арангел бе пусто, както пустееха голите македонски баири с техните прегорели ливади и недожънати ниви. Ескадроните се разквартируваха по селските къщурки, в училището и при запустялата воденица. Арангел попадна в малка къщурка, при двамина старци, младата им снаха и невръстното й детенце. Трудно разбираше говора им, но веднага долови, че хората са гладни. Даде им и хляб, и кашкавал. Снахата преодоля страха си и му се усмихна. Немци бяха отвлекли мъжа й още преди три месеца ведно с други млади мъже от селото и нито един не се бе завърнал до тоя ден. Те не знаеха дали той е жив.

Стъмни се. Старците разстлаха рогозки в едната стая и се приготвиха за сън. Подът беше глинен, в дъното се чернееше огнище. Снахата го въведе в другата стаичка. Кандилото светеше под икона в единия ъгъл, над тесен миндер. В другия ъгъл беше леглото.

— Тук ще спиш — каза снахата. — Отдолу има сламеник… Да ти помогна ли? — И тя се наведе към ботушите му.

— Остави! — смутолеви той. — Мога и сам.

— Добре! Аз ще почакам отвън…

Той се разсъблече и легна върху коравата постеля, удивен от беднотата на тия хора. Цели четири години войната бе вършала по техните земи, както градушка пречуква неожънати ниви, и те нямаха нито добитък, нито кокошки в дворовете, нито чувал с ечемик в хамбарите. Затова и лицата им бяха изпити и сиви като пръст.

След малко вратата тихо се открехна и в светлината на кандилцето той видя снахата да влиза на пръсти със спящото дете в ръка — босонога, по бяла риза и с разплетени коси. Тя тръгна право към миндерчето и не погледна към Арангел, който мълком я наблюдаваше. Като положи детенцето, младата жена постоя няколко мига пред иконата, сетне се понадигна и загаси кандилцето, сякаш не искаше дори светецът да я гледа, докато спи в една стая с чужд мъж. Арангел се досети, че бе дошла тук заради детето, което не биваше да спи при старците, върху рогозките връз глинения под. Беше заел нейното легло, а миндерът бе много тесен.

— Защо там? — тихо я запита той. — Ти ела тук!

Тя като че ли бе очаквала тия думи: трепна, поколеба се за миг, после стана и тръгна с наведена глава към леглото. Приличаше на бяло привидение в тъмата. Арангел вече се готвеше да се надигне, когато тя отметна чергата и изви снага, за да легне до него.

— Не това! — извика той. — Ти ела тук с детето.

Тя се уплаши. Не бе разбрала думите му и затова седна на ръба с ръце в скута. Тогава той рипна, взе детето от миндера и застана прав пред нея.

— Ти ще спиш тук с него! — повтори той.

Положи белия вързоп в скута й и побърза да се изтегне върху миндера, за да избегне трудните обяснения. Беше развълнуван и засрамен от недоразумението. А тя, прегърнала рожбата си, дълго седя неподвижна на ръба на сламеника й все изхлипваше в тъмата, навярно по-засрамена и от него.

„Война! — умуваше Арангел, преди да заспи. — Мръсна, подла, жестока война!“

На утрото тя го чакаше на прага с леген и пълна кана. Беше свела очи и не го поглеждаше.

— На колко си години? — запита я Арангел.

— На двайсет — смутолеви тя.

А изглеждаше на тридесет от глад и неволя!

Арангел се върна за малко по пладне с книжен чувал на гръб, пълен с хлебни отпадъци, едър къс сланина и питомен гълъб, прострелян от офицерите край запустялата мелница. Смути го благодарният й поглед и той не можа да изтегли навреме ръката си, когато тя се наведе, за да я целуне. Ръката го пареше чак до вечерта.

Нищо особено не се случи през втората вечер. Върнал се бе късно, когато всички си бяха легнали, и тихо се промъкна през стаята на старците в своята. Този път кандилцето не беше угасено и жената спеше с детето в леглото. Навярно бе решила, че светията може спокойно да ги гледа откъм иконата и затова бе оставила кандилцето да свети. Тази мисъл го развесели и той скоро заспа.

Присъни му се странен сън. Жена в бяло седи до него и го пита дали е женен, а той се смее и на свой ред я пита дали това е важно.

„Важно е!“ — отвръща жената.

Той признава, че не е женен, и изведнъж усеща топлото и тяло до своето. Тя го милва по лицето, по гърдите, по бедрата. Взима ръката му и я целува.

„Ти си добър!“ — шъпне тя в ухото му.

Някакъв странен гъдел го разсънва. Той се събужда в мрак, защото кандилцето е загаснало, но пак усеща топлото й тяло до своето и ясно чува нейния глас.

— Ти нямаш жена — говори тя — и само аз ще имам грях…

Арангел в миг идва на себе си. Тя е дошла сама, доброволно, и още вярва, че мъжът й ще се върне някой ден! Той е смутен, мозъкът му трескаво работи, някакъв вътрешен глас му подсказва, че жената не е в леглото му от жажда за ласки. Да я отпъди ли? Ето, старецът покашлюва в отвъдната стая…

Не биваше да я отпъжда, пък и вече бе твърде късно. Тя му се отдаде кротко, с примирението на самарянка, и го целуна по потното чело, когато той се стаи успокоен в ръцете й. Стаи се там и заспа.

На утрото конната бригада бе вдигната в тревога още по тъмно и той вече не я видя, защото немската част бе изненадала постовете и всички кавалеристи трябваше да тичат презглава — едни без пушка, други с бричове в ръка, — за да спасяват конете, а с тях и себе си. Нямаше време да мисли за случилото се през нощта, пък и двамина негови другари паднаха убити пред очите му и смъртта им силно го разтърси. Пред това грозно и страшно тайнство всичко друго бледнееше и сякаш нямаше значение. Тогава смъртта му се бе сторила по-силна от живота.

Няколко дни по-късно, когато конната бригада напредваше почти без бой към Скопие, мислите му се връщаха отново и отново към младата жена от Винци. Странното в случая бе, че тоя път те почти изключваха Гюргена от своя обсег. Въртяха се само около него и жената. Между тях двамата и една още неосъзната нравственост, която щеше тепърва да се развива, за да се превърне на края в основен закон на неговия живот. Още тогава той беше строг към собствените си постъпки. Разсъждаваше върху случилото се във Винци и беше по-склонен да укорява себе си, отколкото нея, беззащитната майка на гладно и сирото дете. Решил бе, че жените често действуват не по разум, а по чувство. Но какви подбуди ръководят чувствата им? Единни и постоянни ли бяха те или противоречиви и крайно променливи? Не му достигаше опит, за да проумее загадката.

Имаше и нещо друго. Той се вълнуваше, тъкмо понеже не му достигаше опит. Още не долавяше у себе си странната способност на всеки мъж да забравя и чрез забравата да покрива като с пепел и недогорелите въглени на минали страсти, и спомена за волни или неволна простъпки. Извън забравата остава само истинската любов, чиста и безкористна като милосърдието. За него тя беше Гюргена.

Гюргена пак изплува в съзнанието му, щом бригадата пристигна в Скопие. Това беше няколко дни подир Димитровден, към средата на ноември, и още тогава войниците научиха, че конните ескадрони ще се разформироват и те скоро ще се завърнат по домовете си. Вестта ги въодушеви и всеки закопня по родното селце, по близки и познати. Възкръснаха сподавени чувства и дълго потискани мечти. Сега отново брояха дните. Брояха ги и на връщане към старите предели на страната, и когато преминаха през разрушената столица, и на слизане към равното тракийско поле. И Арангел броеше дните. Беше наедрял и загрубял, но се чувствуваше по-здрав от всякога и уверен в себе си.

В Искровец пристигна едва в навечерието на новата година. Привечер срещна Гюргена на мегдана. Щом го зърна, тя се отлъчи от дружките си, но не припна към него, както си бе представял тая първа среща, а тръгна плавно, спокойно, с достойнството на израсла мома.

— Дочаках те — зашъпна тя, — и тоя път те дочаках, но сега беше по-тежко…

— И за мене! — отвръща Арангел, без да отпуска ръката й.

Да, така беше!…

Сега не мишка гризе отломка под одъра, а самият одър скърца под мършавото тяло на Арангел. Споменът го е развълнувал и устата му отново е суха. Трябва да отпие още няколко глътки! Мътеницата го подсеща за Васко, от Васко мислите му отскачат към книгата. Ако имаше електрическо осветление в коптора, можеше и сега да почете, но старецът, който бе собственик на вилата в дъното на двора и отколе живееше в София, не се бе сетил да прокара ток в тая колиба. Тук бе държал само градинарските сечива и те му трябваха денем, не през нощта. Идваше и сега по за ден-два, затлъстял и с треперяща глава, тръгваше из лехите с градинарска ножица в ръка и сам подрязваше розите, кастреше излишните клони и дори посипваше листата с някакъв прашец. Нито търсеше помощта на Арангел, нито, му позволяваше да се докосва до розите. Те сякаш бяха и смисъл, и едничката цел в живота му. Какъв ли спомен го свързваше с тия рози?!

Арангел не знае. Той само се досеща, че някакъв спомен свързва стареца с розите. Толкова спомени има в живота на всеки човек! И в неговия.

Луната се е вдигнала високо над града. Лукавите й лъчи вече не хлуят през прозорчето, за да пораждат спомен подир спомен в уморената му глава. Той мисли за прогнилия си стомах и неусетно заспива.

Тихо е в коптора и мишката спокойно гризе твърдата коричка.