Асен Г. Христофоров
Иманяри (1)

I

Арангел се събуди внезапно, почти в уплаха и със същия тревожен копнеж, който го обземаше в утрото на всеки понеделник, когато тя идваше на пазар в Самоков и издебваше сгода да го навести в неговия жалък коптор накрай града. Скочи от одъра и трескаво се разбърза, вършейки всичко с привични движения. И сега посбута постелята, пълна с изсъхнала папрат, разстла чергата върху нея и излезе навън. Беше рано. Слънцето едва се бе подало над Ридо, а той знаеше, че то изгрява преди пет часа в тия дълги юнски дни. Първата рейсова кола от Искровец пристигаше в шест и половина. Гюргена понякога идваше с нея. И понеже не биваше да го завари небръснат, той се върна в стаичката и остави вратата отворена, за да влиза повече светлина.

Лъхна го мирис на вкиснато мляко, останало от снощната вечеря, пък и в легена под мивката имаше застояла сапунена вода. Той се намръщи, сякаш предугаждаше неодобрителния поглед на Гюргена. И застана свъсен пред огледалцето. От стъклото го гледаха две бледосини очи, отколе хлътнали навътре от тежки мисли и честите болки в стомаха. Рядката ръждива брада като че подсилваше болезнения израз на лицето му, измършавяло през тия последни три години, откак бе станал иманяр. Беше напуснал дребната си служба в лесничейството, за да бъде свободен в понеделниците, когато тя идваше на пазар в града, и пак заради нея бе тръгнал по иманярство с припрения Влах.

„Те вече се събират на мегдана пред рейсовата кола, там горе, в Искровец“ — мислеше си той, докато се насапунисваше. Плаха радост просветна в очите му, сякаш виждаше Гюргена да слиза към площада с кошница в ръка, олюлявайки снага под синия селски бръчник. И всички я гледат! Дори момите завиждат на походката й… Как би искал да избърза, да отиде на автоспирката и да пресрещне тая първа рейсова кола! Тъй би съкратил и минутите, и часовете на тягостно очакване, пък и болките в стомаха нямаше да го заглождат още отрано, както се случваше почти всеки понеделник. Искаше да отиде на спирката, но знаеше, че не бива.

Наистина трябваше да пазят благоприличие. Така казваше Гюргена и той се бе примирил. Винаги се бе примирявал. Криеха се и преди, когато и той живееше в Искровец и мъжът й беше още жив, криеха се и сега — донякъде по навик и от стеснение пред хората. Все имаше нещо, което се изпречваше като стена пред пътя им. То идваше или отвън, или от тях самите. От дълги години двамата държаха любовта си в сянка и Гюргена можеше да ходи с гордо изправена глава, докато неговата все повече натежаваше към земята. И натежаваше от мисли по нея. Тя долавяше мъката му, но нарочно го задяваше, че се е попрегърбил от туй вечно взиране в земята, гдето лежеше заровеното имане. „А и имането, мислеше си той, е като женското сърце — потайно и скрито.“

Ето, тя казваше, че го обича и сега, както го бе обичала преди години, като мома, както го бе заобикнала в ония първи дни, когато двамата извеждаха махленските говеда на паша към Преслапа и още по-нагоре, към Тънкия рид и Мечитите, и че само заради него работи с няколко дружки на блока и в неделни дни, за да може да се откъсне от звеното в понеделника и да дойде уж на пазар в града. Тъкмо за тия понеделници живееше той през останалите дни на седмицата. Стоеше в коптора и чакаше, напрегнат и изтерзан. А понякога тя изобщо не идваше. Случваше се да се заредят два-три понеделника, без да я види. И в навечерието на четвъртия понеделник никакви прахове не можеха да успокоят болките в стомаха му. Той пъшкаше, разкъсван от съмнения и лоши предчувствия. И едва дочакваше следващия понеделник…

Беше се порязал с бръснача и изпъшка от неудоволствие, сърдит и на себе си за ненужното, нервно бързане, и на бръчките по измършавялото си лице, невидими под тънкия пласт сапунена вода. Все ще се пореже в деня на нейното идване! Пък и защо да бърза толкова, когато рейсовата кола надали бе преполовила пътя до Самоков, а дори да речеше да тръгне още на слизане от автобуса, Гюргена имаше половин час път от спирката до неговата къщурка край Бельова църква. И като се избърса и скри не дотам чистата кърпа зад вратата, той сложи щипка тютюн върху порязаното място и се зае да накладе огън в печката, та да закуси. Трябваше да бъде сит, за да отвръща на прегръдките й с ласка подир ласка. Прежния ден Влаха му беше донесъл бучка сирене — щеше да го надроби в попарата.

И докато чакаше да възври водата, мисълта му се пренесе от Гюргена към Влаха. Дали бе успял да придума слепия пастир, старейшината на куцовлашките овчари, които доскоро бродеха със стадата си по Рила? Слепецът упорито криеше тайната на заровените влашки пари. Имало на три места по триста парчета, все турски лири, заровени от далечните прадеди на слепия влах в размирното кърджалийско време — първият куп в Сухото езеро, което пресъхва веднъж на две-три години, вторият край Кобилино бранище и третият някъде по пътя към Урдините езера. За тоя трети куп мечтаеха Влаха и Арангел, тъй като слепецът твърдеше, че още дядо му бил изкопал заровените жълтици в Сухото езеро, а няколко поколения от иманяри бяха ровили и разравяли Кобилино бранище, превръщайки ту единия, ту другия край на голямата седловина в истинска орница. Вторият куп трябва отдавна вече да е бил вдигнат — влашките пастири не помнеха да са срещали иманяри по седловината през последните десетина години. Оставаше третият куп.

„Много пътища водят към Урдините езера“ — мислеше Арангел, докато закусваше на масичката под едничкия прозорец на едностайната си къщурка и погледът му се рееше през стъклото към синкавите очертания на Рила. Той се стремеше към ония жълтици с някаква отчаяна безнадеждност и с вярата най-сетне да намери твърда опора под краката си, да възстанови онова, което бе загубил заради Гюргена, отказвайки се от род, имот и служба в родното си селце. Тогава би могъл да се върне с открито чело в Искровец и да се събере завинаги с нея. И с нейното дете, вече поотраснало момиченце, ученичка в селската прогимназия. С детето на Иван Гулията, който му бе отнел Гюргена…

Закусил набързо, той пак поразтреби стаичката, излезе навън и седна на малката пейка под прозореца. Започваха дългите минути на очакване. Или може би не минути, а цели часове, защото Гюргена можеше да дойде с втората рейсова кола, която пристигаше към десет и половина, или дори с третата, идваща през обедната почивка, когато градът бе най-оживен и тя можеше да се промъкне незабелязано през площада, да тръгне по главната улица и тъй да излезе на шосето към Боровец. А случвало се бе да дойде дори с четвъртата кола, но тогава все бързаше, беше неспокойна и нерядко го укоряваше, че няма поне един будилник при себе си — в тая къщурка, която не беше негова, а на един самотен старец, собственик на вилата в дъното на дългия двор. Старецът живееше в София и бе разрешил на Арангел да се настани в бараката, гдето някога бе държал дърва за огрев и разни градинарски сечива. И Арангел бе приел безплатно да наглежда вилата.

По шосето отвъд Бельова църква вече минаваха първите работници, запътили се към Държавното земеделско стопанство и същинската гора от прави циментови колони, колкото огромна, толкова и грозна, и вместо с клони, с изопнати телени жици, по които се виеше хмелът. Арангел ги наблюдаваше безучастно, с чувството на снизходително състрадание, защото те отиваха на работа, а той очакваше своята Гюргена. Тя щеше да дойде тоя път! Беше обещала да дойде, трябваше да дойде и щеше да дойде! И като опря глава в рамката на прозорчето, той примижа, отпусна се в блажено предусещане на радостта и скръсти ръце отпред. Струваше му се, че с тая пълна неподвижност сякаш убива времето. Сетне изведнъж ще дочуе леките й стъпки по настланата със сгур пътечка и пак ще остане още няколко мига прикован към пейката, преди да се надигне — тия незаменими мигове, в които съзнанието му сякаш поглъщаше частица по частица истината, че тя бе дошла.

Слънцето, отскочило високо над Ридо, бавно се бе извъртяло към него и килната му наляво глава, огрявайки и двете му страни, и носът, и устните. Той продължаваше да стои неподвижен, със затворени очи. Лек повей донесе лъха на цъфтящи треви и билки от близките ливади и той усети полъха като милувка по бръснатите си бузи, а когато ветрецът стихна и слънчевите лъчи заиграха по полуотворените му устни, слаб унес го обзе и той неволно разтвори ръце, сякаш чувствуваше топлите устни на Гюргена върху своите. В същия миг долови и някакъв познат мирис — мирисът на прясно обелена кора на кленово дърво, и вече бе готов да повярва, че Гюргена стои до него; защото тялото й винаги дъхаше на клен. Сега устните му се разтвориха в лека усмивка и той съвсем отпусна ръце, щастлив и прехласнат, но тъкмо тогава сирената на големия гатер раздра тишината и го накара да отвори очи. Измамното усещане изведнъж изчезна.

Арангел знаеше, че сирената свири в седем часа. Рейсовата кола пристигаше в шест и половина, а Гюргена имаше половин час път от спирката до Бельова църква. Тя трябваше да е някъде съвсем наблизо. Дали да погледне към пътя?… Не, не биваше! Знаеше от опит, че честото надничане към пътя прави минутите да текат още по-бавно и накрая така го разстройва, че все ще я посрещне смълчан, с укор и ням въпрос в очите: защо е закъсняла! Той би искал тя да бърза и сам би потичвал дори, ако тя не идваше към него, а той към нея… Какво да прави, когато в седмицата има един понеделник!… Пък понякога и рейсовата кола закъснява… А нима беше сигурен, че тя ще дойде тъкмо с първата кола? Силното желание подвежда мисълта, настройва чувствата само в една посока, играе си с тях, както свирачът настройва кордите на цигулката и понякога ги изопва до скъсване. Не, не биваше да гледа към пътя! Но защо ли се бавеше тя? В тоя ранен час магазините бяха затворени и Гюргена нямаше къде да разпилява тия ценни минути, освен ако бе срещнала някоя позната из улиците. Винаги ще се случи нещо непредвидено! И неприятно…

Врата хлопна някъде наблизо и го накара да трепне, сковавайки го върху пейката. Покрай тъмната стена на дългата едноетажна сграда пред Бельова църква се мярна сянката на тичащо момче, сграбчило ученическата си чанта в една ръка и фуражката в друга. Мускулите на Арангел се отпуснаха и той дори се усмихна в очакване момчето да замахне с фуражката за поздрав. Но то бързаше и отмина тичешком към шосето. Беше правнуче на клисаря столетник, който му бе изпратил по него паница череши прежната вечер — първите череши, влезли в жалкия коптор на Арангел тая пролет. Арангел не се докосна до черешите, макар стомахът да не го болеше. Сетне дойде Влаха и неспокойните му очи веднага забелязаха черешите, но ръката с костеливите иманярски пръсти, които бяха разравяли и жълтици, и плесенясали накити, и бели човешки кости, присегна към паницата само за да остави бучката сирене до нея. Сиренето беше увито в едри листа от лападец.

Арангел отпъди мисълта за Влаха и нададе ухо, защото му се бе сторило, че дочува стъпки по пътечката. Цялото му тяло се вдърви и той пак се скова върху пейката. Не, никой не идваше… Постоя още малко в същото напрегнато очакване, нехаен към стърчиопашката, която прелиташе с пърхане край него и пак отскачаше на керемидите, гдето бе свила гнездо, сетне не се стърпя, надигна се и направи няколко припрени крачки встрани, за да огледа пътя. Той бе пуст. Само един камион бумтеше откъм града и бързо отмина нагоре, към Боровец. Докато гледаше натам, сирената на близкия месокомбинат изсвири рязко и продължително. Беше седем и половина. Някаква топла вълна пролази по шията на Арангел, разля се по страните му и сякаш проникна навътре, в самите гънки на мозъка му. Сега той знаеше, че тя не бе дошла с първата кола. Втората щеше да дойде подир други три часа. И той трябваше да чака, да стои и да чака, а нямаше даже един прост будилник, за да брои минутите! Сърдито се изви и тръгна към пейката, но още при сядането го жегнаха първите болки в стомаха.

— Знаех си! — изпъшка той и притисна юмруци към стомаха.

Опита се да стои неподвижен и с отпуснати мускули на тялото, дорде премине тоя първи пристъп, но парливата болка се повтори и потрети, в миг пронизвайки вътрешностите му като с нажежена игла, докато накрая ситни капчици пот избиха по челото му. Сега никаква мисъл не можеше да се застои в клетата му глава. Той стискаше зъби и чакаше да премине пристъпът.

Мина време. Парливата болка в стомаха се отдръпна нагоре, към гърлото му, гдето киселееше. Киселината вече напираше и в самата му уста. Той преглътна с болезнено усилие. Парливото усещане изчезна.

„Снощи забравих да накисна сиренето във вода“ — мина му през ума, когато болките постихнаха и тялото му се отпусна.

Нейде пак изсвири фабрична свирка. Осем часа! Откъм града до ушите му долетяха странни смесени шумове на хорска глъч, тропот на копита и скърцането на волски каруци — познати, привични шумове, свързани с пазарния ден. Нима Гюргена няма да дойде и този понеделник? С тази мисъл отново го жегна болката в стомаха — тъй рязко и изведнъж, както дошлият изневиделица облак бе засенил слънцето. Неволно вдигна глава и погледът му опря в насрещната Рила. Там вече валеше. Валеше гъсто, през облак, както превалява през юни в планината, сякаш да измие жълтия прашец на цъфналите борове и смърчове, който долиташе с ветреца чак до Бельова църква и дори се настилаше по керемидените покриви на града. Арангел почака още малко, но понеже и дъждът идеше бързо насам, пък и болките пак застъргаха стомаха му, той се понадигна и предпазливо потътри крака към стаичката, за да се изтегне върху одъра. Легна и се покри с чергата. Сега можеше да затвори очи и да лежи неподвижно, отдаден изцяло на борбата с тия болки, едновременно сърдит и благодарен на тях, защото те отвличаха мисълта му от Гюргена и сякаш спираха хода на времето — на часовете и минутите до пристигането на втората рейсова кола от Искровец.

Той не дочака в съзнание пристигането на тая втора рейсова кола. Вцепенението от болките продължи по-дълго от друг път, потта му изникваше на едри капки, ту пак засъхваше на челото му, и ръцете, и вдървените му крака странно отмаляваха, като че не бяха негови, а пришити към неподвижния му труп, мътни кръгове се мятаха на пресекулки пред затворените му очи, хлътнали още по-надълбоко в орбитите си и прилични на склопените за молитва очи на навеки врекъл се постник. На края дори чувството за болка изчезна от изтерзания му мозък и той заспа. Заспа от изтощение и пълна немощ.

Когато се събуди, правнучето на клисаря столетник стоеше до него. Момчето го гледаше втренчено, сякаш се чуди дали да проговори и какво да му каже. Отвъд него, през отворената врата, Арангел видя мощния Мусаленски рът, целият окъпан в ко̀сите лъчи на слънцето. Значи и третата рейсова кола отдавна бе дошла! А може би и последната…

— Боли ли те? — плахо го запита момчето. — По устните ти има прах, прах като бяла сол…

— Вече не боли, Васко — с усилие отвърна Арангел.

— И затова ли не си изял черешите?

Момчето го гледаше изпитателно, но той не отговори и отново затвори очи. Не искаше да излъже, нито пък можеше да му каже, че бе запазил черешите за Гюргена, която не дойде. Нямаше какво друго да й предложи. А тя обичаше тия сочни, червени плодове.

— Искаш ли нещо? — питаше момчето.

— Не! — прошъпна Арангел, без да отваря очи, защото те сега се бяха налели с влага. — Колко е часът?

— Трябва да има към пет…

„Свършено е“ — помисли Арангел и въздъхна, а момчето помисли, че той стене от болка, помая се безпомощно край него и тихичко излезе навън. Арангел дочуваше как се отдалечават стъпките му и пак въздъхна. Силите му бавно се възвръщаха, а с тях и мислите му.

… Дори да е в града, Гюргена не може да дойде при него в тоя час. Няма да има време да се върне. Жалко за черешите! Тя щеше да ги изяде на края, подир милувките им, когато станеше зачервена от одъра и след като наплиска лицето си с вода. Тъй правеше винаги… Ще наплиска лице, ще оправи и косите, и дрехите си, сетне ще седне на трикракото столче до масичката, ще го погледне полуусмихната и някак втренчено, сякаш едва сега го вижда, сякаш всичко до тоя миг е било някаква вихрушка, някаква силна буря, която е замъглявала погледа й, и кротко ще изрече все същите думи:

„Говори ми! Искам да слушам…“

И той поласкан, защото долавяше и нежност, и покорство в гласа й, ще почне да й разправя как бе прекарал шестте дни до понеделника в мисли по нея, в спомени от последната им среща и в мечти за близкото бъдеще, след като двамата с Влаха открият заровеното имане; а тя го слуша — слуша го изпървом прехласната, докато руменината още стои по бузите й, сетне все по-трезво, с някакво пресметливо равнодушие, което той не долавяше или пък отдаваше на притеснението й да не би да закъснее за автобуса. А зад това пресметливо равнодушие се криеше грижата на жената майка за нейното дете, за бъдещето на това дете, което отново изплаваше на преден план в мислите и чувствата й, след като тя бе утолила жаждата си за ласки. И докато го слушаше да говори, тя си даваше добра сметка, че той, мъжът и бездетникът, никога не ще може да проумее тази проста истина…

Сепна го дрезгав глас откъм вратата:

— Спиш ли?

Той отвори очи и видя Влаха.

— Или пак те е свила язвата? — рече Влаха вече над него. — Знаех си, че няма да тръгнем утре! И по-добре: вторник е лош ден, тъй зная аз… Ще тръгнем в сряда.

— Добре — съгласи се Арангел.

— И Костадин ще дойде с нас, твоят Костадин, червеният Костадин от Искровец.

Арангел изръмжа от неудоволствие.

— Аз съм стар, а ти си слаб — продължи Влахът. — Тогава кой ще носи инструментите? Само Костадин… Дошъл на пазар, сам ме потърси. И ми даде ей това, та да го вземем с нас, но аз ще го дам на нашия слепец.

В разтворената длан на Влаха Арангел видя голяма, грижливо лъсната сребърна монета. Повдигна се на одъра и я взе в своята. Надписът не беше на чужд език.

— От 1660 година! — въздъхна Арангел.

— Тъй ми казваше и той… И тази е от ония, дето ги бил намерил в двора си. Уж били седем, но аз поразпитах някои хора — и Влаха се смълча.

— Е? — подкачи го Арангел.

— Не били седем, а сто и седем парчета, все като тая, от същата марка. А сега да вървя при слепеца, та дано го придумам. Утре пак ще намина.

Сух и много чевръст за шестдесетте си години, Влаха грабна монетата, махна с ръка и изскочи навън, без да затвори вратата.

„Сто и седем парчета! — мислеше си Арангел, загледан през отвора в аленеещия купол на Мусала. — А там, по пътя към Урдините езера, лежат не сто, а триста парчета, триста парчета от чисто злато…“

Когато ги изровят и той вземе своя дял, ще даде една дузина на Гюргена, за да ги окачи на шията си, връз белия нагръдник!

С тази мисъл дочака звездната юнска нощ.