Асен Г. Христофоров
Иманяри (15)

X

„Това беше през май, на шестата година от службата ми в лесничейството — спомня си Арангел, връщайки се към тия дни подир срещата им в параклиса. — Тогава бях на двайсет и осем години, а сега вече навлизам в четиридесетте… Колко бързо минават годините!“

Ето, подир две недели и няколко дни, на връх Петровден, и Гюргена ще навърши тридесет и пет години!

Напоследък тя често бе повтаряла пред него, че остарява, но може би казваше това от женско лукавство, тъй като знаеше, че той веднага ще възрази. И наистина Арангел не можеше да отсъди с чиста съвест дали тя бе по-хубава в ония години, например след завръщането си от самоковската болница, или още по-рано, когато се бе намерила Веселка. Тогавашната нежна закръгленост на снагата й се дължеше на майчинството и в нея не се долавяше мощта на зрялата жена, която придаваше такава гъвкавост на походката й и някаква недосегаема гордост на нейната осанка. Само погледът на Гюргена се беше променил. Очите й гледаха все тъй съсредоточено, но в тях вече липсваше предишната топлина, която така го подкупваше със своето скрито обещание за нежност. Сега те гледаха някак остро и по-студено, може би заради едва забележимите бръчици в ъглите — единствени в цялото й лице, запазило и до днес прозрачния си матов тен и овалността на мадона от старинна икона.

Нищо не се бе променило и в отношенията им през тия години. Само обстоятелствата бяха различни. И причините за ревност у него! Беше привикнал със самотата и тя не му тежеше, щом можеше да я очаква. Тежеше му неизвестността. От нейната мрачна утроба се раждаха уродливите съмнения, които го хвърляха в тревога и тъй ехидно удължаваха часовете на очакване, че смъртното му притеснение неизменно завършваше в нов пристъп на ревност. Само с това разяждащо чувство Арангел не можеше да свикне, нито искаше да се примири. Такава, каквато беше Гюргена, той не можеше да не я ревнува. Защото я обичаше и просто живееше за тази любов. Отърсеше ли се от ревността, щеше да се примири и със смъртта!

Поводите за безпокойство бяха все същите и все пак винаги различни. Още по-учудващо бе, че Гюргена винаги успяваше да разсее съмненията, му, доколкото той изобщо загатваше за тях. И то още от първата година на възстановената им връзка. Тя оставаше в стаичката му до пълен здрач, за да може по-незабелязано да се измъкне, и с последната целувка двамата се уговаряха кога да се видят отново. Арангел я чакаше в уречения ден, а тя не се вестяваше. Идваше подир ден или два и сама бързаше да го успокои: тръгнала към него и вече била на десетина крачки от склада, когато някаква съседка я зърнала и тъй я изгледала, че тя продължила към черквата и дори влязла в нея, а сетне станало много късно… Друг път детето й не се чувствувало добре и в тревогата си да не би менингитът да остави трайни следи върху зрението, слуха или умствените способности на малката Веселка Гюргена не могла да се откъсне от нейното легло… Трети път Иван се бил върнал неочаквано рано от гората с посечена нога и тя трябвало да промие и превърже раната!

— Забравяш, че не съм свободна! — казваше му в такива случаи. — Имам и други задължения и не мога всичко да предвидя…

Вярваше й, понеже искаше да й вярва, а и с ласките си тя му помагаше да се отърсва от тези съмнения поне до следния път, защото пак се случваше напразно да я чака в уречения ден.

— Ще ме чакаш! — увещаваше го Гюргена. — Щях и аз да те чакам, ако ти идваше при мене. Но това е невъзможно…

Какво друго имаше в живота му извън това вечно очакване?

Други поводи за безпокойство зачестиха подир новата година, когато ведно с почти всички останали селяни и Иван Гулията се записа в кооперативното стопанство. Сега Гюргена наистина не разполагаше с много свободно време, тъй като не можеше да не се явява на работа със звеното. Но как се случваше все тя да придружава колата с изкуствения тор до техния блок? Каруцарите бяха все дръзки мъже, а пътят водеше през гората! И защо измежду толкова жени избраха тъкмо нея за звеноводка още на следващата година? Арангел сам бе виждал бригадирът да я изпраща привечер до селото…

На третата година новият лесничей съкрати домакинската длъжност и Арангел трябваше отново да стане горски надзирател. Бе запазил стаичката си, но сега работното му време не бе тъй строго определено, пък и лесничеят често го взимаше със себе си при обиколките си из различните участъци. Нерядко се случваше Арангел да бъде далече по чаловете в часа на срещата. Тогава мъката му бе още по-голяма, понеже не можеше да знае, дали тя го бе подирила в тяхното малко любовно гнездо, или пак нещо непредвидено й бе попречило да дойде. Неизвестността го тормозеше през цялата нощ. На утрото Арангел трябваше да я дебне по улиците към двора на стопанството или да се крие в гората с надеждата да привлече вниманието й, щом отминат жените от нейното звено. И тя наистина се оглеждаше и забавяше крачки, но и дружките й виждаха през клоните на смърчовете. Виждаха, ала не всички мълчаха! По-завистливите открито бяха почнали да я задяват още отпреди, понеже нищо не можеше задълго да остане скрито в такова малко селце. Сега мълвата се разнесе по всички звена и бригади. Гюргена се смрази с жените, сама се отказа от звеноводството още посред лято и вече не идваше при Арангел с усмихващи се очи, пък и в ласките й имаше много сподавена мъка. Беше му тежко да я гледа така потисната, но пак не дръзваше да й припомни, че тъкмо тя бе обрекла и себе си, и него на тоя окаян живот чрез отказа си да се разведе с Иван. Затова мълчеше и търпеливо изчакваше деня и часа на следващата им среща.

Ала една вечер през следващата зима Арангел въстана с цялата си душа срещу този порядък. Бе влязъл в кръчмата за малко, колкото да му напълнят едно шише с вино за в къщи и на излизане забеляза Иван Гулията. Мина и отмина край него, без да го погледне, но и мъжът на Гюргена също го бе видял. Не след дълго, когато Арангел бе запалил печката в стаичката си и вече нареждаше сухоежбината върху масата, готов да се храни, някой похлопа на вратата и влезе, без да дочака отговор. Арангел изтръпна, като видя Иван Гулията с пълна бутилка ракия в ръка. Външният му вид бе по-отблъскващ от всякога. Стоеше гологлав и разкрачен с гръб към вратата, изпод разкопчаната му ватенка се показваше яката на мръсна риза, гумените му цървули бяха привързани с тел и покрити с кал почти до чорапите. Вдовец да беше, нямаше да изглежда тъй окаян.

— Нали сме приятели? — подзе той с неуверен глас. — Одеве те видях в кръчмата… И хората приказват! Казват, че двамата с тебе в едно масло се пържим… Затова дойдох да пия с тебе! — И той тръгна с вдигната бутилка към масата.

Арангел не намери думи, за да го отпрати, нито сили, за да го посрещне като гост, и когато Иван се тръшна на одъра, който му се бе видял по-устойчив от стола, той мълком пое бутилката, за да я отвори. Чукна се с него веднъж и втори път, и трети път, уж заслушан в неясните му брътвежи, и току тикаше сиренето и сланината към своя неканен гост. Ала Иван отказа да се храни. Само придърпваше бутилката към себе си и пак подемаше несвързана реч за приятелството и живота, за кръчмата и хората в нея. По едно време се смълча, загледан в очите на Арангел.

— И ти като мене, и аз като тебе — вече с пиянски глас зафъфли той. — Сега сме квит! Хайде!

Бе вдигнал чашката, но ракията се разля по ватенката му, той въздъхна, раздвижи устни в напразен опит да каже още нещо, сетне изтърва чашката и се просна с целия си ръст върху одъра.

Това бе всичко, ала то стигаше за Арангел. Гледаше го как заспива с отворена уста и му беше благодарен, загдето не бе споменал името на жена си. Толкова пъти Гюргена бе лежала в същата постеля и Арангел сякаш я виждаше и сега гола насред стаята, между тях двамата, силейки се да се усмихне и на единия, и на другия! Никога не бе изпитвал такова омерзение…

На другото утро Арангел подаде оставка, отиде при кръстника си, за да му каже, че е съгласен да продаде на брат си и плевнята, и селището, сетне подири Гюргена. Видя я пред портата на къщата им, улисана в разговор с две други жени, и смело я повика по име.

— Зная! — първа подзе тя, когато застана с наведена глава до него. — Тия, дето ми го доведоха снощи, ми разправиха къде е бил…

Той не искаше да губи време с излишни приказки. Каза й, че си е подал оставката, а тя прибледня. Сетне добави, че е решил да се пресели в Самоков, а тя го загледа със сухи, изцъклени очи и не се опита да го разколебае. Изненадан от привидното й спокойствие, той загатна, че ще се опита да получи някаква по-малка служба в самоковското лесничейство, гдето го познаваха. Тя само кимна с глава, сякаш да каже, че разбира постъпката му. На края той й посочи адреса на един човек, при когото би могла да го намери, ако й хрумне да го потърси в града, а тя гласно повтори и името, и улицата.

— Ще дойда! Кога заминаваш?

— Днес…

— Ще дойда още в първия понеделник!

— Уж на пазар, нали? — с горчива насмешка рече той.

— Да… Но ще дойда, защото не мога без тебе! И ти знаеш това…

Бе изрекла тия думи тъй естествено, че той не можеше да не й вярва. Винаги бе склонен да й вярва! Затова рязко се извърна и тръгна без друга реч, но сам знаеше, че ще я чака и в тоя ден, и в много други понеделници. Там поне щяха да бъдат далече от очите на съселяните си — от задявките на жените в звеното и на мъжете в кръчмата. И от приказките, изричани зад гърба на Иван Гулията. И от неговия не винаги глупав пиянски брътвеж.

Ала измамата си оставаше измама! И докато вървеше към жилището си, Арангел си даваше сметка, че всъщност нещата твърде малко ще се променят, след като напусне селото. Не мамеше ли той и себе си? Беше се отказал от половинчатото щастие веднъж, когато можеше да я вижда през ден или през два, а сега сам се лишаваше от тази възможност. „Няма разум в това!“ — би му казал предишният лесничей. Уви, понякога чувството е по-силно от разума…

По обед в същия ден лесничейската двуколка отведе Арангел ведно с багажа му в Самоков и той вече не се върна в Искровец.

Арангел си спомня само за две по-значителни събития в тъй безинтересния му живот през тия шест години, откак бе дошъл в Самоков. Първото от тях бе запознанството му с Истилян чрез брата на своя хазаин, иманяр като него самия. С приказките си за заровени богатства Истилян му помагаше по-лесно да понася делничната сивота. Второто по-значително събитие бе дошло към края на третата година. То имаше пряка връзка с Гюргена и би могло да бъде от решаващо значение за него, ала щастието пак го бе отминало, подхвърляйки му по стар навик само трохите на надеждата. Странното в случая бе, че тази последна надежда се крепеше именно върху сладкодумството на Истилян!

Колкото за Гюргена, всяко нейно идване в града бе празник за Арангел. Тя го навестяваше доста редовно от първата до последната година, идвайки само в понеделничните пазарни дни, когато и той можеше по-лесно да се отлъчи от работа за един-два часа, за да бъде с нея. Беше постъпил на служба като деловодител в лесничейството, но всъщност изпълняваше съкратената длъжност на разсилен. Всички му заповядваха и всеки го търсеше по всяко време. Особено в пазарните дни. Арангел трябваше да пазарува почти за всички и пълните кошници понякога тъй натежаваха в ръцете му, че с мъка се добираше до лесничейството посред болките в стомаха си. Той не се сърдеше, понеже тъкмо тия поръчки улесняваха срещите му с Гюргена.

Сега разполагаха с повечко време и тя му разправяше всичко или почти всичко за своя живот през седмицата. Арангел забелязваше, че Гюргена просто изпитва нужда да му говори за себе си. Може би вършеше това преднамерено, за да го държи в течение на дребните си грижи и радости от една седмица в друга и като запълва мислите му с тях, да поддържа буден интереса му към нея. Защото тя като че ли се боеше да не би любовта му да се превърне в най-обикновен навик. В началото Арангел бе дори склонен да мисли, че тя нарочно пропуска да го навести някой понеделник — тъй старателно го разпитваше при следното си идване до кой час на деня я бе очаквал, много ли разочарован е останал и дали наистина й се сърди за този пропуск. Отговорите му обикновено прокуждаха опасенията й и тя бързаше да му заразправя нещо за себе си и най-вече за малката Веселка. И това според Арангел никак не бе случайно, нито се дължеше само на майчинска гордост. Гюргена не искаше отсъствието му от селото да го отчужди от нейното дете. Пак от такива подбуди тя почти не споменаваше името на мъжа си, нито му говореше за него, освен когато трябваше да намери някое по-убедително обяснение за последното си отсъствие. Тези и други дребни неща подсказаха на Арангел, че тя не е загубила надежда някой ден двамата да се съберат под един покрив. Мисълта го радваше, но той се боеше да не би очакваният ден да дойде твърде късно. Защото болките в стомаха му ставаха все по-остри.

Автобусът за Искровец тръгваше късно привечер и всяко посещение на Гюргена при него завършваше с малка тържествена вечеря, грижливо подготвяна още от прежния съботен ден. Възможностите му бяха ограничени, защото и заплатата му не беше голяма, но той живееше твърде скромно. Вече не пиеше, а и язвената болест му налагаше да пази диета. Гюргена също бе загубила вкус към силните напитки. И не му казваше, че трябва да има бутилка с вермут или коняк в стаичката си, както бе сторила един или два пъти в Искровец, хвърляйки го в страшна тревога от ревност. Понякога тя му носеше пресни яйца, ръкатка с кисело мляко или част от неделния зелник, а през лятото — горски ягоди и малини, набрани лично от малката Веселка, която бе тръгнала на училище и се радвала на чудните детски книжки с картинки, изпращани й от Арангел по Гюргена. Той правеше и други дребни подаръци на детето, ала никога не посмя да подари нещо по-ценно на майката. Струваше му се, че подаръкът е само видоизменен подкуп.

Но към края на третата година тези тихи, спокойни отношения между Арангел и Гюргена бяха нарушени от онова друго събитие, изведнъж изправило и двамата пред кръстопът. Мъжът на Гюргена бе починал при злополука, смазан при спускането на трупи по един заснежен улей. Вестта бе дошла още същия ден и в самоковското лесничейство. На другата заран една комисия от трима души бе заминала за оглед. Заключението на вещите лица бе, че съпругата и детето на починалия нямат право на пенсия, тъй като той бил престанал да се води като редовен горски работник в лесничейските списъци още отпреди три месеца, а в деня на злополуката бил отишъл да събира кори в гората, и то без знанието и разрешението на надзирателите. Корите естествено пак били предназначени за лесничейството, но ако Иван Гулията бе поискал разрешение, горските власти са щели да го насочат към друг участък, гдето работата по свличането на трупите била привършена. Така и злополуката е щяла да бъде предотвратена. И със съставения за целта протокол комисията бе приключила работата си, а и покойният можеше да бъде погребан след направената експертиза!

„Един пропилян живот — с тъга си мислеше Арангел за Иван Гулията. — Колко страдания бе донесла сватбената прищявка на бившия кръчмарски син и за него самия, и за Гюргена, пък и за Арангел! И сега равносметката завършваше с един протокол върху лист хартия…“

Колкото и да искаше да бъде при Гюргена в тия часове на изпитание, Арангел не отиде в Искровец отчасти от благоприличие, отчасти поради един вътрешен страх пред решението, което тя неизбежно трябваше да вземе. Тежеше му мисълта, че дълго няма да я види, понеже не допускаше тя да го навести преди да изминат първите четиридесет дни на наложен траур. Ала Гюргена най-неочаквано дойде при него още на втората неделя, и то в навечерието на Коледа. Не бе дошла сама, а с Веселка, навярно за да я разтуши през дните на учебната им ваканция, а може би и да види как тя ще погледне на него. Веселка се стесняваше, плахо оглеждаше бедната обстановка в стаята на Арангел и все се държеше за полите на майка си, без нито веднъж да дойде до коленете му въпреки неколкократните увещания на Гюргена, че трябва да благодари на добрия чичко, който й бе изпращал книжките с хубавите картинки. Срамежливостта й огорчаваше Арангел, но присъствието й сякаш му помагаше по-лесно да преодолее собственото си стеснение пред Гюргена. Беше изрекъл няколко съболезнователни думи още в началото и вече не смееше да се връща към кончината на Иван. При това не беше редно да поведе такъв разговор пред малката Веселка. Ала думите на Гюргена го изненадаха.

— Тъй му било писано! — подзе тя, оправяйки черната си забрадка. — Отиде си и вече няма да страда по мене или да се трови от лоши мисли по нас двамата…

— Много ли се измъчваше?

— Да, когато и ти беше горе в склада…

— А обичаше ли те? — И Арангел вече съжаляваше за въпроса.

— Обичаше снагата ми — хладно отвърна Гюргена. — И да искаше, той не би могъл да ме обича като тебе!

— Защо?

— Ти си чист човек, не си като него… И ме обичаш заради мене самата.

Веселка бе почнала да нервничи и с хленченето си неволно подсети Гюргена да млъкне навреме. Тя само въздъхна, сетне стана, набързо се сбогува и обеща да дойде идния понеделник.

— Сама ще дойда! — прошъпна от прага, стискайки пръстите му.

Арангел не посмя да изпрати нея и детето до автобусната спирка. Заседя се в стаичката си и пак му се стори, че въздухът в нея е наситен с дъха на прясно олющени кори от кленово дърво, останал там от дрехите на Гюргена, тъй здраво пристегнали тялото й в кръста. От кленовите кори мисълта му отскочи към сухите смърчови кори, които Иван Гулията бе отишъл да събира в гората в деня на своята смърт. С какво хладно безразличие тя бе говорила за покойния си мъж! Обичал бил само снагата й… А той? Нея самата!

И през дните до следващия понеделник Арангел често се питаше какво всъщност бе обикнал в Гюргена. Любовните им срещи в Искровец обикновено биваха тъй краткотрайни, че и на двамата не оставаше много време за друг разговор и за ония незначителни, понякога наивни откровения, които свързват душите с по-яки конци, отколкото ласките свързват телата. Той бе обичал всичко в нея, абсолютно всичко — от възрозовите пръсти на краката й до косите, тъй изкусно вплетени в две дълги плитки. Бе обичал и гласа й, бе обичал и усмивките, и устните й, защото и те умееха да му говорят със свой глас, бе обичал и онази малко твърда, но все пак нежно заоблена брадичка, понякога тъй строга, друг път леко издадена напред ведно с устните, очакващи да получат целувка; ала най-много бе обичал очите й. Да, най-много бе обичал нейните тъмни кадифени очи! Хиляди пъти се бе вглеждал в тях, опитвайки се да прозре отвъд съсредоточения им и подкупващ поглед, и всеки път напразно…

Понеделник най-сетне дойде, а с него и Гюргена.

Малко по-късно, когато той лежеше притихнал в леглото до нея, и сетне, по време на скромната им вечеря, след уклончивия й отговор на намека му, че вече наближаваше денят те двамата да се съберат завинаги под един покрив, Арангел постепенно разбра в каква заблуда бе живял. През цялото време, още от първите им плахи целувки в колибата край Преслапа, той бе обичал една друга Гюргена, подобна на тази до него и все пак различна, защото бе рожба на неговото въображение. Обичал бе Гюргена не такава, каквато бе, а каквато той искаше тя да бъде за него. Беше си изградил един образ на любима жена и живееше с него, а не със самия първообраз, с действителната Гюргена от плът и кръв, наподобаваща само по външни белези другата, измислената Гюргена. И на тази до него липсваше съвършенството на другата! Двете бяха вървели ръка за ръка само през началните години, когато той виждаше много нарядко живия първообраз. Те бяха останали неделими една от друга дори до третия ден подир сватбата на живата Гюргена. Там, пред прага на неговия горски дом, пътищата им се бяха разделили. Едната, омърсена от похотливите ръце на Иван Гулията, все повече бе затъвала в блатото на лъжата и измамата, прегръщайки себичността като спасителен щит, а другата, търпеливо ваяна от пръстите на Арангел през дългите самотни нощи в Гьолечица и по-късно, когато той бе страдал от несъвършенствата на живия първообраз, все повече се бе превръщала в един отвлечен, непостижим блян.

Но дори и сега Арангел бе готов да си затвори очите и да заживее под един покрив с живата Гюргена.

— По-късно! — бе казала тя. — Трябва да се подготвя… Пък и ти си болнав и не можеш да работиш в стопанството, а за горски няма да те назначат.

— Защо?

— Проверих! Сега има други, завършили горското училище… А как ще изгледам Веселка, дорде да я изуча? Затова казвам първо да забогатеем, па тогава… — И тя още по-настойчиво го разпитваше за Истилян.

А животът пак отсрочи сбъдването на неговия блян…

Арангел напусна службата си и се отдаде на иманярство. Беше спестил една дребна сума, непокътнати стояха и парите от продажбата на плевнята и селището, още по-скромни бяха станали и нуждите му с влошаването на болестта. За да не плаща наем, беше приел да живее в коптора край Бельова църква. Тъй щеше да бъде и в един квартал с Истилян.

Гюргена пак продължаваше да го навестява в понеделничните дни, понякога редовно, друг път през неделя или две. Само веднъж не се бе вестила цели два месеца. Това бе на втората година подир смъртта на Иван Гулията, когато баща й се бе парализирал, а тя бе отдала под наем единствената по-прилична стая в нейния дом. Наемателят бил някакъв геолог, командирован в Искровец през летния сезон, за да проучва мястото на един бъдещ язовир. Тъй поне му бе казал Костадин, който се бе свързал по свой път с Истилян. И когато Гюргена дойде при него след това дълго отсъствие, тя изглеждаше посърнала и така жадно се взираше в очите му посред ласките им, че той не можеше да й се сърди. Огорчението му се бе стопило в нейната мъка. Тя дори си поплака пред него, сетне му каза, че той бил нейната съвест, вечната й опора, едничката й надежда в живота.

Отгде ли бе научила Гюргена такива хубави думи?!

— Идвам при тебе, както жените отиват в църква да се причестяват! — му бе казала тя при последното им свиждане. — Затова трябва да ме обичаш… И ще ме чакаш!

Да я чака! Но той винаги я бе очаквал! И докрай ще я чака с цялата си душа и с всяка клетка на измършавялото си тяло… Защото съзнаваше, че и той не може без нея.