Николай Носов
Приключенията на Незнайко (30)

Тридесета глава
Завръщането

Много дни наред Знайко и другарите му вървяха през поля и гори, докато най-после стигнаха родния край. Те се спряха на един висок хълм, а пред тях се простираше Градът на цветята в цялата си красота. Лятото бе към своя край и по улиците цъфтяха най-хубавите цветя: бели хризантеми, червени гергини, разноцветни астри. По всички дворове пъстрееха красиви като пеперудки градински теменужки. Огненочервени друмчета се виеха по оградите, по стените на къщите и цъфтяха дори по покривите. Ветрецът донасяше нежния мирис на резеда и лайкучка.

От радост Знайко и другарите му се запрегръщаха.

Скоро те крачеха вече по улиците на родния град. От всички къщи изтичваха дребосъчета и гледаха нашите пътешественици. Знайко и другарите му бяха така почернели от слънцето през време на дългите странствувания, че най-напред никой не можа да ги познае.

Изведнъж някой извика:

— Братчета, та това е Знайко! Гледайте, той върви най-напред!

Веднага от всички страни се чуха викове:

— Ето и доктор Хапчев! И ловеца Патронко, и Загубанко, и Шишко!

Жителите на града се радваха и викаха:

— Ура!

А какво стана, когато Знайко и другарите му завиха по Улицата на звънчетата! Там всички бяха техни съседи и близки познати. Дребосъчетата задръстиха цялата улица. Момченцата прегръщаха и целуваха смелите пътешественици, а момиченцата посипваха пътя им с листенца от маргаритки.

Изведнъж отнякъде дотича едно малко кученце. То почна да лае, да скача около ловеца Патронко и да му ближе ръцете.

— Братчета, та това е моят Рунтавко! — извика ловецът Патронко.

Съседите разказаха, че няколко дни след отлитането на момченцата с балона Рунтавко се завърнал в къщи. Ето защо всички мислили, че Патронко и другарите му са загинали и никой не се надявал вече да ги види.

Патронко грабна Рунтавко на ръце и почна да го целува.

— Ах ти, мое вярно, добро кученце! — му приказваше той. — Значи ти си живо? А пък аз толкова тъгувах за тебе!

В този момент в края на улицата се показа нова тълпа дребосъчета. Най-напред тичаше поетът Цветец.

— Стихове! — извикаха всички. — Сега ще чуем стихове!

Момиченцата започнаха силно да ръкопляскат, а няколко момченца дотъркаляха отнякъде една празна бъчва и я изправиха сред улицата с дъното нагоре.

Някой извика:

— Качи се на бъчвата, Цветец, и декламирай!

Хванаха Цветец под мишница и му помогнаха да се покачи на бъчвата. Цветец помисли малко, поизкашля се, после протегна ръка към Знайко и неговите другари и прочувствено издекламира стиховете, които съчини в момента върху бъчвата:

Ура! Посрещаме другарите си смели,

далечен път с голям балон поели.

Но върнаха се не с балон,

а ей така — пешком!

— Ура-а-а! — закрещяха наоколо дребосъчетата.

Моментално смъкнаха Цветец от бъчвата. Момченцата го вдигнаха на ръце и го понесоха към къщи, а момиченцата тичаха отзад и го обсипваха с листенца от маргаритки.

Благодарение на стихотворението Цветец се прослави, сякаш сам бе извършил това забележително пътешествие.

Нашите смели пътешественици отвориха пътната врата и тръгнаха към своята къщичка, която беше празна много дни наред. На улицата остана само Незнайко. Той гледаше печално след отдалечаващата се тълпа, после се озърна наоколо, като че ли търсеше някого. Улицата бе съвсем пуста. Вятърът като че ли бе издухал всички. Очите на Незнайко се опечалиха още повече, но в същия момент той забеляза на отсрещната страна на улицата, в сянката на оградата, една мъничка фигурка, която стоеше със зяпнала уста и гледаше с широко отворени очи.

— Парцаливко! — извика Незнайко, като позна приятеля си и протегна ръце.

Парцаливко изпищя от радост и се спусна към Незнайко, а Незнайко се затича насреща му. Приятелите едва не си чукнаха главите и се спряха сред улицата. Парцаливко с гордост и любов гледаше своя приятел, станал знаменит пътешественик, а Незнайко го поглеждаше с виновна усмивка. Те дълго стояха така, разглеждайки се един друг, без да могат да си кажат дума от вълнение. После се прегърнаха здраво и сълзи закапаха от очите им.

Срещата бе наистина трогателна!

Така завърши знаменитото пътешествие на Знайко и другарите му. Животът в Града на цветята потече тъй както преди… или не, не може да се каже съвсем точно както преди.

Откакто нашите смели пътешественици се върнаха у дома си, в града се приказваше само за тях. Всички жители, и момченца и момиченца, идваха вечер в къщичката на Знайко и слушаха разказите на пътешествениците за живота им в Зеления град.

Шишко обичаше да си припомня с какви вкусни банички са го гощавали момиченцата, а Сиропов се хвалеше колко много сироп с газирана вода беше изпил. Знайко разказваше и за тръстиковия водопровод, и за фонтаните, и за огромните дини, които отглеждаха там. Сиропов винаги изваждаше тогава от джоба си динена семка и казваше:

— Кой би повярвал, че от тази семка могат да се получат няколко бъчви сироп!

Дано и Бързанко обичаха най-много да разказват как бяха помагали на момиченцата при беритбата на плодовете. Винтчо и Болтчо разказваха за механизирането на работата, за своя приятел — шофьора Кравайко, и за механика-изобретател Бурмичко, на когото всичките изобретения действуваха с бутончета. Патронко обичаше най-много да си припомня как го бяха лекували в болницата и какъв прекрасен лекар е била Пчелица, която излекувала изкълчения му крак така добре, че сега той може не само да ходи, но и да тича и дори да подскача.

За доказателство Патронко подскачаше на един крак — точно на този, който беше изкълчен.

Всички разказваха за дружбата си с момиченцата. Дори Мълчаливко, от когото рядко можеше да се чуе дума, каза:

— Честна дума, братчета, аз и не си представях, че с момичетата може също така хубаво да се дружи, както с момчетата.

— Ти по-добре мълчи! — обади се Незнайко. — Аз не забелязах да дружеше там с някого.

— А ти нима дружеше? — попитаха го момиченцата.

— Аз дружах със Синеочка! — гордо отговори Незнайко.

— Не ти вярваме! — каза Чипоноска. — Ти дори със своя приятел Парцаливко се скара за това, че дружал с момичета.

— Нищо подобно! С Парцаливко вече се сдобрих, а сега и аз самият винаги ще дружа с момичета.

— Защо не дружеше по-рано?

— Защото по-рано бях много глупав. Страхувах се, че ще почнат да ме подиграват, че правя компания на момичетата.

— Ти и сега ще се страхуваш — обади се Мушица.

— Не. Сега вече поумнях. Искаш ли да дружа с тебе? А който почне да се подиграва, ще има да му пати главата!

— Много ми е притрябвало да се биеш заради мене! — отговори Мушица.

— Е, добре, няма да се бия. Просто няма да обръщам внимание на подигравките.

Незнайко почна да дружи с Мушица и оттогава, щом забележеше, че някой закача момичетата, приближаваше се и казваше:

— Защо закачаш момичетата? Внимавай, да не съм видял вече такова нещо! У нас не е прието да се обиждат момичетата.

Ето защо момиченцата започнаха да го уважават и казваха, че Незнайко съвсем не е лошо момче. Останалите момченца, разбира се, завиждаха на Незнайко, че го хвалят, и те също взеха да защищават момичетата. В Града на цветята просто се промени традицията да се обиждат момичетата. Ако се случеше някога някое момче да даде воля на юмруците си или дори само да каже обидна дума на момиче, то всички му се присмиваха и казваха, че е невъзпитан невежа и неокастрен пън, който не знае най-простите правила на доброто държане.

Сега никой вече не пъдеше момичетата, когато искаха да поиграят с момчетата, напротив, винаги ги приемаха в играта.

Скоро Знайко намисли да прокара в Града на цветята тръстиков водопровод и да направи няколко фонтана, отначало поне по един на всяка улица. Освен това той предложи да направят на Краставичната река мост, за да могат да отиват в гората пешком. Момиченцата се включиха в работата наравно с момченцата. От сутрин до обед всички работеха по прокарването на водопровода, както и по направата на фонтаните. Следобед всички отиваха да играят — кой на гоненица, кой на криеница, кой на футбол или волейбол.

Само Незнайко участвуваше рядко в игрите. Той обясняваше:

— Нямам време сега за игра. Аз чета криво-ляво, но пиша само с печатни букви. А трябва непременно да се науча да пиша красиво. Знам си аз защо.

Вместо да отиде да играе на кегли или на футбол, Незнайко сядаше на масата и се залавяше да чете. Четеше на ден само по една страничка, но и от това имаше, разбира се, голяма полза. Понякога дори четеше по две странички: за днешния ден и за утрешния. Когато свършеше с четенето, вземаше тетрадка и започваше да пише. Пишеше вече не с печатни, а с ръкописни букви, които най-напред не излизаха много красиви. На първо време в тетрадката му вместо букви се виждаха някакви безсмислени криволици и кравайчета, но Незнайко беше много старателен и постепенно се научи да пише красиво буквите, както големите, главните, така и малките. По-трудно му бе да се справи с мастилените петна.

Незнайко често накапваше с мастило тетрадките си. И при това, щом капнеше мастило, веднага го изблизваше с език. Така мастилените петна получаваха дълги опашки. Тези опашати петна Незнайко наричаше комети. Такива, „комети“ имаше едва ли не на всяка страничка. Ала Незнайко не падаше духом, защото знаеше, че трудът и постоянството ще му помогнат да се избави и от „кометите“.