Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Незнайко (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Приключения Незнайки и его друзей, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Дона Минчева, 1956 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2013 г.)
Издание:
Николай Николаевич Носов. Приключенията на Незнайко. Незнайко в Слънчевия град
Превод: Дона Минчева, Искра Панова
Художник: Алексей Лаптев
Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Иван Андреев
Коректор: Христина Денкова
Издателство „Отечество“ — София, 1978 г.
История
- — Добавяне
Двадесет и девета глава
На бала
В това време се чу музика и всички се спуснаха да танцуват. Бързанко се завъртя с чернокосата Вранка, Знайко танцуваше със Снежинка, Мърморко — с Лястовичка. И кой би могъл да си представи! — доктор Хапчев се понесе с Пчелица. Да, да! Пчелица също дойде на бала. Вместо с бялата престилка, в която всички бяха свикнали да я виждат, тя бе облечена с красива рокля на цветенца и съвсем не приличаше на онази строга Пчелица, която така властно се разпореждаше в своята болница. Тя танцуваше с ръка върху рамото на Хапчев и му говореше усмихната:
— Признайте все пак, че нашият метод на лекуване е много по-добър от вашия. Разните ожулвания, рани, драскотини, синини, циреи и дори загноявания трябва да се мажат с мед. Медът е много хубаво дезинфекциращо средство и предпазва от загнояване.
— Не мога да се съглася с вас — спореше доктор Хапчев. — Всички рани, драскотини, ожулвания трябва да се мажат с йод. Йодът е също много хубаво дезинфекциращо средство и предпазва от загнояване.
— Но съгласете се все пак, че вашият йод изгаря кожата, когато лекуването с мед минава съвсем безболезнено.
— Мога да се съглася, че лекуването с мед може да се окаже подходящо само за момичетата, но за момчетата вашият мед нищо не струва.
— Но защо? — учуди се Пчелица.
— Нали сама казахте, че лекуването с мед минава безболезнено?
— А вие непременно ли искате да бъде болезнено?
— Непременно — отговори доктор Хапчев. — Ако едно момче прескочи ограда и си одраска крака, драскотината трябва да се намаже с йод, за да запомни момчето, че прескачането през оградите е опасно и друг път да не ги прескача.
— Друг път то няма да прескочи оградата, а ще се покатери на покрива, ще падне и ще си счупи главата — каза Пчелица.
— Тогава ще му намажем главата с йод и то ще запомни, че катеренето по покрива е също опасно. Йодът има твърде голямо възпитателно значение.
— Лекарят не трябва да мисли за възпитателното значение на лекарствата, а за облекчаването на страданията — възрази Пчелица. — Със своя йод вие само увеличавате страданията.
— Лекарят трябва да мисли за всичко — отговори Хапчев. — Разбира се, ако лекувате момичета, можете изобщо за нищо да не мислите, но ако лекувате момчета…
— Да говорим по-добре за нещо друго — прекъсна го Пчелица. — С вас просто не може да се танцува.
— Напротив, с вас не може да се танцува. Да, не съм вежлив, когато пред мене изказват такива невежествени възгледи.
— Вашите възгледи са невежествени! Вие не сте лекар, а някакво нещастно фелдшерче!
— А пък вие… вие!…
От обида доктор Хапчев изгуби способността си да говори. Той се спря сред танцувалната площадка и отвори конвулсивно уста, също като риба на сухо. Танцуващите двойки почнаха да го блъскат. Просто смазаха Пчелица. Тя го дръпна за ръкава:
— Хайде танцувайте! Какво се спряхте? Пречим на другите.
Хапчев махна с ръка и те отново започнаха да танцуват.
Най-напред танцуваха мълчаливо, после отново заспориха за методите на лекуването.
Шишко танцуваше с Дебеланка. Разговорът между тях бе съвсем различен.
— Обичате ли бонбони? — питаше Шишко.
— Много — отговаряше Дебеланка. — А вие?
— И аз. Но най-много обичам пасти.
— А аз от всичко на света най-много обичам сладолед.
Винтчо танцуваше с Катеричка.
— Аз мечтая да карам автомобил — казваше Катеричка. — Много от нашите момичета се научиха — значи и аз ще мога.
— Това е твърде лесно — потвърди Винтчо. — Трябва най-напред да се натисне педалът, после да се даде газ…
Незнайко танцуваше със Синеочка. Впрочем то само думата му е такава, че Незнайко танцуваше. В действителност танцуваше само Синеочка, а Незнайко скачаше като коза, настъпваше краката на Синеочка и постоянно блъскаше другите. Най-после Синеочка каза:
— По-добре да поседим малко.
Те седнаха на една скамейка.
— Знаете ли — каза Незнайко, — аз всъщност никак не умея да танцувам.
— Много хубаво, че сам признавате това — отговори Синеочка. — Друг на ваше място би изсипал цял куп лъжи, би казал, че го болят краката и ръцете, а вие честно си казахте, че не умеете. Виждам, че с вас може да се дружи.
— Разбира се, че може — съгласи се Незнайко.
— Аз обичам да дружа с момчета — каза Синеочка. — Не обичам момичетата, защото те прекалено много си въобразяват че са красиви и се въртят пред огледалото.
— Има и момчета, които обичат да се гледат в огледалото — забеляза Незнайко.
— Но вие нали не сте такъв, Незнайко? Нали не сте такъв?
— Не, не съм такъв.
А той излъга. В действителност доста честичко, когато никой не го виждаше, той се въртеше пред огледалото и мислеше за своята красота. Както и всяко момче впрочем.
— Много се радвам, че не сте такъв — каза Синеочка. — Ние ще дружим с вас. Имам едно интересно предложение. Хайде да си пишем писма. Най-напред вие ще ми напишете писмо, а после аз ще ви напиша.
„Ами сега!“ — помисли Незнайко, който знаеше да пише само с печатни букви и много се срамуваше да покаже своята необразованост.
— Защо писма? — смутено измърмори той. — Ние живеем наблизо. Може и така да си говорим.
— Ах, какъв сте скучен, Незнайко! Нищичко не искате да направите за мене. Толкова е интересно да се получават писма!
— Е, добре — съгласи се Незнайко. — Ще ви напиша писмо.
Скоро се стъмни. Наоколо пламнаха стотици разноцветни фенерчета. Те блестяха и по будките, и по дърветата. Тук-таме имаше скрити фенерчета и в тревата под дърветата и от това изглеждаше, че самата трева свети с някаква вълшебна светлина. Долната част на беседката, над която бе настанен оркестърът, бе закрита с красива синя завеса. Изведнъж завесата се вдигна и зад нея се откри сцена.
На сцената излезе поетесата Самоцветка и извика:
— Тишина! Тишина! Концертът започва. Внимание!
Всички насядаха по скамейките и се приготвиха да слушат концерта.
— Внимание! — продължаваше да вика Самоцветка. — Първа излизам аз. Ще ви прочета своето ново стихотворение за дружбата.
Момченцата и момиченцата заръкопляскаха силно. Щом аплодисментите стихнаха, Гусльо замаха със своята диригентска пръчица, оркестърът засвири и Самоцветка започна да чете под акомпанимента на музиката своето ново стихотворение за дружбата. Стихотворението бе също така хубаво, както всички стихотворения, съчинявани от Самоцветка, и завършваше с думите:
Трябва да се сдружим всички,
дружбата да заякчим.
След четенето на стиховете, които се харесаха на всички, на сцената излезе танцовият ансамбъл. Дванайсет момиченца, облечени в красиви разноцветни роклички с панделки, танцуваха различни танци, най-хубав от които бе танцът „Репичка“. Зрителите ръкопляскаха продължително и викаха „браво“, докато не повториха „Репичка“ още два пъти. След танцовия ансамбъл следваше хорът на момчетата от Града на хвърчилата. Хорът изпълни няколко песни.
Щом хорът опразни сцената, Гусльо остави своя оркестър, спусна се от втория етаж по един стълб, качи се на сцената и извика силно:
— Тук, при мене, братчета! При мене!
Знайко, Бързанко, доктор Хапчев и останалите другари на Знайко се изкачиха на сцената.
— Внимание! — извика Гусльо. — Сега ще пее хорът на момчетата от Града на цветята.
Той засвири с флейтата си и всички момчета запяха в хор песента за щуреца, съчинена от поета Цветец.
Щурец живял в тревата,
приличал на листата,
зеленичък той бил,
зеленичък той бил.
Пасял си той тревица,
не пипал ни мушица,
с комарите дружил,
с комарите дружил.
Но жаба изгладняла
щурченцето изяла,
нагълтала го тя,
нагълтала го тя.
А той не се надявал,
не си и представлявал
такъв печален край,
такъв печален край.
Песничката бе толкова печална, че накрая дори самите певци не издържаха и горчиво заплакаха. Всички съжаляваха бедния щурец, който лакомата жаба била изяла. Сълзи като поток течаха от очите им.
— Такова добро щурче било! — хълцаше Загубанко.
— И никого не закачало, с комарите дружало — мълвеше Бързанко.
— И все пак жабата го изяла! — добавяше Винтчо. Само Знайко не плачеше и утешаваше другарите си:
— Не плачете, братчета! Жабата не е изяла щуреца. Тава не е истина. Тя е изяла муха. Честна дума, муха!
— Все едно — хлипаше Винтчо. — Мъчно ми е за мухата.
— Защо ще ни е мъчно за мухите? Те само досаждат на всички и разнасят зараза. Виж им ти ума — заради една муха да плачат!
— Аз съвсем не плача заради мухата — рече Мърморко. — Спомних си просто как пеехме тази песничка, когато си бяхме у дома.
В това време Незнайко така силно се разплака, че от изненада всички млъкнаха и взеха да го утешават. Разпитваха го защо тъй силно плаче, а той хълцаше и нищо не отвръщаше. Най-после проговори, като продължаваше да хълца:
— За Пар… за Пар… За Парцаливко ми е мъчно!
— От къде на къде? — учудиха се всички. — Нищо му нямаше и изведнъж му домъчняло.
— Да — капризно отговори Незнайко. — Аз съм тук, а Парцаливко остана в къщи!
— Е, няма да умре без тебе твоят Парцаливко — рече Бързанко.
— Не, ще умре! Аз знам, че и той скучае без мене. Парцаливко е най-добрият ми приятел, а пък аз дори не се сбогувах с него, когато отлитахме с балона.
— Защо не си се сбогувал?
— Бях му се разсърдил и не исках да се сбогуваме. Когато отлитахме, той през цялото време ме гледаше и ми махаше с ръка, а пък аз дори нарочно се обърнах и не исках да го погледна. Бях много горд, че летя с балон, и сега ме мъчи това… как се казва…
— Съвестта? — подсказа му доктор Хапчев.
— Да, да, братчета, съвестта! Ако бях се сбогувал, щеше да ми бъде по-леко. Щом се върнем, братчета, в къщи — ще се помиря с Парцаливко и ще се сбогувам.
— Ако се върнем, трябва да се поздравиш с него, а не да се сбогуваш — каза Знайко.
— Е, все едно, аз най-напред ще се сбогувам, а после ще го поздравя и всичко ще бъде наред.
— Ще трябва, другари, да си тръгваме обратно — рече Гусльо. — Незнайко иска да се връща в къщи.
— Да, братчета, и за мене е вече време да се завърна — каза доктор Хапчев. — Може някой да се разболее в Града на цветята, а няма кой да го лекува.
— Е, какво пък, разходихме се — стига ни толкова — обади се Знайко. — Все някога ще трябва и да се върнем. Утре тръгваме на път.
Балът се свърши. Синеочка се приближи до Незнайко.
— Ето че се разделяме с вас — печално каза тя.
— Да… — тихо отвърна Незнайко. — Време е вече да се завърнем в къщи.
— Много за малко бяхте при нас.
— На мене много ми се иска да останем още, но и за в къщи ми е мъчно — с наведена глава промълви Незнайко.
Синеочка се замисли за нещо, а после каза:
— Разбира се, време е вече да се върнете. Вие сте оставали там приятели, които навярно се безпокоят за вас. Добре правите, че не забравяте приятелите си.
Известно време и двамата стояха мълчаливи. Незнайко искаше да каже нещо, но гърлото му, кой знае защо, се бе свило и думите не излизаха. Той гледаше надолу, ровеше земята с тока на обувката си и не се решаваше да погледне Синеочка. Страхуваше се, че тя ще види сълзите в очите му. Най-после и двамата вдигнаха глави. Очите им се срещнаха.
— Искате ли да ви ушия раница на прощаване? — попита тя.
— Искам.
На другия ден Знайко и неговите другари се отправиха на поход. Решено бе да пътешествуват пешком. Балонът беше спукан и бе трудно да се поправи, а освен това нямаше и попътен вятър. Най-напред вървеше Знайко с компас в ръце, след него доктор Хапчев, после Винтчо и Болтчо, а след тях останалите момченца-дребосъчета. Незнайко вървеше най-отзад.
Всеки носеше раница на гърба си. Ушиха им ги момиченцата. В раниците имаше банички за из път, а също и семена от различни плодове, зеленчуци и цветя, които липсваха в Града на цветята. Във всеки джоб на Сиропов имаше по една динена семка.
Всички момиченца излязоха да изпратят момченцата. Много от тях плачеха.
— Не плачете — казваше им Знайко. — Някога ние пак ще си направим балон и ще долетим при вас.
— Елате през пролетта, когато цъфтят ябълките! — викаха момиченцата. — Тук е много красиво през пролетта.
Момиченцата се спряха в края на града, а момченцата тръгнаха по пътечката сред гъста трева и полски цветя.
— Довиждане! Довиждане! — викаха момиченцата и махаха с ръце.
— Довиждане! — отговаряха им момченцата.
Синеочка мълком махаше с ръка.
— Незнайко! Незнайко! — извика внезапно Синеочка.
Незнайко се обърна.
— Писмо, Незнайко! Писмото!
Незнайко закима с глава и почна да маха с шапка.
— Чу ме! — зарадва се Синеочка.
След малко пътешествениците се превърнаха в едва забележими точки, а после и съвсем изчезнаха при завоя на пътя. Момиченцата се пръснаха по домовете си. Всички бяха натъжени.