Николай Носов
Приключенията на Незнайко (27)

Двадесет и седма глава
Неочакваната среща

Приготовленията за бала бяха в пълния си разгар. Беседката за оркестъра и будките около танцувалната площадка бяха вече построени. Палитро украсяваше беседката с най-различни рисунки, а останалите момченца боядисваха будките във всички цветове на дъгата. Момиченцата кичеха площадката с цветя, разноцветни фенерчета и флагчета. Незнайко хвърчеше насам-натам и се разпореждаше с всички сили. Струваше му се, че работата върви много бавно. Той викаше, въртеше се наоколо и само пречеше на другите. За щастие всеки и без него знаеше какво трябва да прави.

Някому дойде на ум да постави скамейки около площадката, но нямаше дъски. Незнайко бе готов да изскубе косите си от яд.

— Ех — крещеше той, — трябва повече дъски да се докарат, а сега всички автомобили заминаха за Града на хвърчилата. Хайде да развалим някоя будка. От нея ще направим скамейки.

— Вярно! — извика Дано и се спусна с брадвата към най-близката будка.

— Какво правиш! — рече Палитро. — Строихме, строихме, боядисвахме, боядисвахме, а сега да разваляме?

— Това не е твоя работа! — кресна му Дано. — И скамейки трябват.

— Но не може пък едно да правим, друго да разваляме!

— Ти какво се разпореждаш тук? — намеси се Незнайко. — Кой е главатар, ти или аз? Щом съм казал да разваляме — значи ще разваляме!

Не се знае как би завършил този спор, ако в този момент не се бе показал отдалеч автомобил.

— Кравайко се завръща! — завикаха всички радостно. — Сега ще могат да се докарат дъски и няма да бъде нужно да разваляме будката.

Автомобилът се приближи. От кабинката излезе Кравайко. След него се появи още едно дребосъче. Всички го загледаха смаяно.

— Майчице, но това е нашият Знайко! — извика доктор Хапчев.

— Знайко пристигна! — изкрещя Загубанко.

Момченцата моментално заобиколиха Знайко и почнаха да го прегръщат и целуват.

— Най-после те намерихме! — казаха те.

— Как така сте ме намерили — учуди се Знайко. — Според мене аз ви намерих!

— Да, да, наистина ти ни намери, но ние мислехме, че ти съвсем си ни зарязал.

— Аз да съм ви зарязал? — учуди се пак Знайко. — Според мен вие ме зарязахте!

— Та нали ти скочи с парашута, а ние останахме? — отговори Шишко.

— А защо останахте? Аз дадох команда на всички да скачат. Трябваше да скочите след мене, защото балонът не можеше вече дълго да лети, но вие навярно сте се уплашили, страхували сте се…

— Да, да, уплашихме се… — закимаха с глави всички.

— Разбира се, уплашили сме се! — каза Незнайко. — Страхували сме се да скочим! Интересно ще е да се изясни, кой пръв се уплаши?

— Кой ли? — попита Може. — Може да се каже, че ти си първият!

— Аз ли? — учуди се Незнайко.

— Разбира се, че ти! — извикаха всички в един глас. — Кой каза, че не бива да скачаме? Нали ти?

— Е, аз — призна си Незнайко. — А вие защо ме послушахте?

— Вярно! — усмихна се Знайко. — Намерили сте кого да слушате! Сякаш не знаете, че Незнайко е магаре!

— Това пък какво е — разпери ръце Незнайко. — Сега излиза, че съм магаре.

— И страхливец — добави Сиропов.

— При това още и лъжеш — обади се Шишко.

— Че кога съм лъгал? — учуди се Незнайко.

— А кой казваше, че ти си измислил балона? — попита Шишко.

— Мълчи, мълчи! — замаха с ръце Незнайко. — Никакъв балон не съм измислял аз. Знайко измисли балона.

— А кой казваше, че ти си ни главатар? — настъпваше срещу Незнайко Сиропов.

— Какъв главатар съм аз! Аз просто така… Аз просто нищо не съм направил — оправдаваше се Незнайко.

— А ние сега просто плюем на тебе! Сега Знайко е нашият главатар! — продължаваше да вика Сиропов.

Момиченцата, които слушаха този разговор, се разсмяха високо. Те разбраха, че Незнайко е обикновен самохвалко.

Вранка и Дебеланка изтичаха веднага да разкажат на всички, че Незнайко се оказа лъжец и че той не е измислил балона, а Знайко.

Синеочка се приближи до Незнайко и му каза презрително:

— Защо ни мамехте? Ние ви вярвахме, мислехме, че наистина сте умен, честен и смел, а вие излязохте жалък измамник и презрян страхливец.

Тя гордо обърна гръб на Незнайко и се приближи към Знайко, около когото се бе събрала вече цяла тълпа момиченца. Всички искаха да го видят и да чуят това, което той казваше.

— Кажете, вярно ли е, че когато летиш с балон, земята долу ти се вижда колкото баница? — попита Катеричка Знайко.

— Не, не е истина — отвърна Знайко. — Земята е много голяма, колкото и да се издигаш с балона, тя ти се струва още по-голяма, защото отгоре се открива по-широк изглед.

— А кажете, моля ви се, истина ли е, че облаците са много твърди и през време на полета е трябвало да ги сечете с брадва? — попита Синеочка.

— И това не е истина — отговори Знайко — Облаците са меки както въздуха, защото са направени от мъгла и няма защо да се секат с брадва.

Момиченцата взеха да разпитват Знайко, истина ли е, че балоните се надуват с пара, истина ли е, че балоните летят надолу с главата, истина ли е, че когато са летели, студът бил хиляда градуса и една десета. Знайко отговори, че всичко това е лъжа, и попита:

— Кой ви е наговорил такива глупости?

— Незнайко — отвърна Зайка и се засмя.

Всички се обърнаха към Незнайко и почнаха силно да се смеят. Незнайко почервеня от срам и бе готов да потъне в земята. Той побягна и се скри в гъсто порасналите глухарчета.

„Ще стоя сред глухарчетата, докато забравят тази история и тогава ще изляза“ — реши Незнайко.

Знайко много искаше да разгледа Зеления град. Синеочка, Снежинка и други момиченца, тръгнаха с него, за да му покажат всички забележителности. Той внимателно разгледа моста над реката, после се спря на тръстиковия водопровод. Устройството на водопровода и фонтаните го заинтересуваха много. Момиченцата му разказаха подробно как е устроен водопроводът и как трябва да се правят фонтаните, за да бие водата нагоре, а не надолу. На Знайко се харесаха образцовият ред и абсолютната чистота у момичетата. Той ги похвали, че дори тротоарите по улиците са застлани с платчета. Момиченцата се зарадваха и почнаха да канят Знайко в къщите си, за да види вътрешната им уредба. Вътре беше също така хубаво и чисто, както и отвън. В една от къщите Знайко видя шкаф с книги и каза, че когато се върне у дома си, и той ще си направи такъв шкаф.

— Нима нямате шкаф с книги? — попитаха го момиченцата.

— Не — призна си Знайко.

— Къде пазите тогава книгите си?

Знайко само махна с ръка. Срам го беше да признае, че неговите книги просто се търкалят по масата, под масата, та дори и под кревата.

Дините, разбира се, също заинтересуваха Знайко. Момиченцата му разказаха за Сламка и Знайко поиска да се запознае с нея. Момиченцата намериха Сламка и я представиха на Знайко. Той почна да я разпитва за всичко, което го интересуваше. Сламка му разказа за своята работа по отглеждането на различните плодове и зеленчуци. Знайко слушаше твърде внимателно и дори записа някои неща в тефтерчето си.

— Това се казва умно момче — приказваха си момиченцата.

— Изведнъж се вижда, че обича да научи нещо.

А Незнайко, разбира се, нямаше търпение да седи скрит между глухарчетата. От време на време той излизаше навън и тук именно изпадна в трудно положение. Момиченцата не му обръщаха никакво внимание, като че ли просто не съществуваше, но момчетата не го оставяха на мира.

— Незнайко е лъжец — викаха те. — Незнайко е самохвалко! Незнайко е страхливец!

„Не, ясно е, че помнят още всичко!“ — с досада си мислеше Незнайко и отново се скриваше между глухарчетата.

След известно време той пак излизаше и всичко се повтаряше. Най-после той си каза:

— Няма да излизам вече! Трябва да бъда твърд. Ще седя упорито тук поне до утре. Ще изляза чак когато започне балът.