Нора Робъртс
Защита в смъртта (9)

Осма глава

— Гениите нямат възраст! — обяви Джейми Лингстром и самоуверено влезе в кабинета. Носеше поокъсани маратонки, пясъчнорусата му коса беше късо подстригана, с изключение на един кичур, който падаше на челото му. За разлика от повечето си връстници, носеше само една обица, и то поставена съвсем дискретно на лявата му вежда. През годините, откакто Ив не го беше виждала, бе възмъжал, а в момента устните му бяха разтегнати в подигравателна усмивка.

„От малък си беше наперен!“ — помисли си тя.

Дядото на Джейми беше полицай, който бе загинал, докато неофициално разследваше една секта. Членовете й бяха убили сестрата на Джейми, а Ив на косъм се бе разминала да не бъде принесена в жертва.

Направи й впечатление, че хлапакът доста се е поизточил, за миг се запита кога децата престават да растат. Джейми сигурно вече е шестнайсет… не, седемнайсетгодишен. Редно е да се занимава с… с каквото се занимават младежите на неговата възраст, вместо да вири нос пред нея.

— Защо не си на училище? — попита го строго.

— Участвам в специална програма за задочно обучение. Предоставена ми бе възможност да упражнявам професия, която ми допада, за нищо на света не бих я пропуснал.

Ив обвинително изгледа съпруга си:

— Подозирам, че ти си щедрият работодател.

— Не ме съди прибързано, скъпа. Притежавам няколко компании, които наемат служители, които довършват образованието си чрез специалната програма за обучение. В края на краищата днешните младежи са нашата надежда за бъдещето.

— Е, смятам, че се разбрахме. — Джейми любопитно се огледа, сетне пъхна ръце в джобовете на широките си джинси, прокъсани на коленете. — Кога започваме?

— Хей, ти! — Ив размаха пръст към съпруга си. — Влез там. — Посочи към кабинета му, а когато той я последва, гневно тресна вратата. — Какви ги вършиш?

— Привлякох към екипа експерт-консултант.

— Глупости! Та той още е хлапе.

— Джейми наистина е гений. Спомняш ли си как едно време успя да изключи охранителната система на нашата къща с помощта на саморъчно изработено устройство?

— Извади късмет, това е всичко.

— Грешиш, скъпа — промърмори Рурк. Устройството, изобретено от малчугана, беше патентовано и пуснато в масово производство. — Джейми притежава нещо повече от познания в областта на електрониката, които, между другото, са изключително обширни. По-важното обаче е интуицията му — качество, което не се среща у всекиго.

— Ще ми се мозъкът да си остане в черепа му, поне докато навърши пълнолетие — промърмори тя.

— В никакъв случай няма да изложа живота му на опасност.

— Забрави ли какво се случи през есента? Нима искахме хлапето да пострада? Само че то едва не загина заради нас. Освен това Фийни гледа на него като на свой син.

— Тъкмо поради тази причина Джейми ще бъде неговото вдъхновение. Нима не разбираш, че ни е необходим тъкмо такъв сътрудник — с необременено съзнание и ум като бръснач. Джейми няма да си каже, че е невъзможно нещо да се направи само защото досега не е било правено. — Рурк разпери ръце. — Вярвам, че е в състояние да види възможности, които ние ще пропуснем. Иска да бъде полицай — побърза да добави, преди Ив да заговори.

— Да, спомням си, но…

— И сигурно ще стане, освен ако не успея да го привлека да работи за мен, като му предложа купища пари. — Той леко се усмихна. — Уверявам те, че няма да пропусна тази възможност. Наскоро хлапето сподели с мен, че не възнамерява да учи в колеж, а щом навърши осемнайсет, да постъпи в полицейската академия.

— Сигурно си въобразяваш, че като го използваш при настоящето разследване, ще го накараш да промени решението си и да изкара колеж, за да се възползваш от гениалните му заложби.

Рурк чаровно се усмихна:

— Хм, идеята ми допада. Но в интерес на истината смятам, че работата в нашия екип ще му помогне да придобие опит. Не преувеличавам, като твърдя, че ни е много необходим. Изследователската работа и експериментите по заразените компютри са много трудоемки, а ти настояваш да бъдат извършени за възможно най-кратко време. Така ли е?

— Да, но…

— Приех да бъда твой консултант, и то срещу жалко възнаграждение, затова съм в правото си да подбера помощник за техническата работа. Аз поемам отговорността за него.

Ив тежко въздъхна, отиде до прозореца, върна се и промърмори:

— И аз се чувствам отговорна за хлапето. Да му се не види, нямам представа как да се отнасям с един тийнейджър.

— О, това ли ти бил проблемът? Дръж се с него като с всички останали. Командвай го като фелдфебел, а пък ако той се възпротиви или не изпълнява достатъчно бързо нарежданията ти, хвърляй му кръвнишки погледи, които са твой специалитет, и го обсипвай с ругатни. От опит знаеш, че този метод винаги дава отлични резултати.

— Така ли мислиш?

— Божичко, как ме погледна! — Той хвана брадичката й. — Чак тръпки ме побиха!

— Съгласна съм да опитаме с Джейми, но запомни, че той е на изпитателен срок. Колкото до „мизерното ти възнаграждение“, ти доброволно се отказа от него.

— Нима? — Рурк се намръщи. — Не си спомням да съм се отказвал.

— А на помощника си ще плащаш от собствения си джоб.

Той вече беше решил да възнагради Джейми, но реши да подразни съпругата си.

— Протестирам! Намирам, че отношението към мен е несправедливо. Ще се оплача на представителя на профсъюзите.

— Нямаме такъв. — Ив тръгна към вратата. — За сметка на това имаш мен.

— За огромна моя радост и съжаление — промърмори той, след като съпругата му се върна в кабинета си.

Джейми бе приклекнал между Фийни и Макнаб и показваше някакво устройство:

— Може да разчете всички системи, предлагани на пазара, дори някои, които още не се произвеждат масово. — После се клонира и…

Той вдигна глава, бързо се изправи и пъхна устройството в джоба си:

— Хей, какво стана? Назначен ли съм?

Рурк се приближи до него, безмълвно протегна ръка. Джейми гузно извади заглушителя от джоба си:

— Взех го назаем само за да… проверя фината настройка.

— Не ме баламосвай, младежо. Ако продължаваш да… взимаш назаем устройствата, които се произвеждат във фирмата, ще загубиш привилегиите си — заяви Рурк и пъхна заглушителя в своя джоб.

— В края на краищата аз го изобретих, нали?

„Разбира се. А процентът от продажбите ще те превърне в много богат младеж“ — помисли си Рурк, но не каза нищо, само вдигна вежда.

— Добре де, добре — намуси се Джейми, изгледа го, после се втренчи в Ив. Още не можеше да разбере кой от съпрузите командва. Всъщност това нямаше значение. Даваше си сметка, че и двамата са еднакво опасни и че могат да го унищожат, преди да разбере какво му се случва.

Нямаше подобни проблеми с родителите си… преди да се разведат, разбира се. Знаеше се, че баща му държи юздите. По-късно, особено след смъртта на Алис, самият Джейми се бе нагърбил с неговата роля.

Но с тези двамата човек никога не беше сигурен…

— Е, назначен ли съм? — повтори.

— Прикрепен си към Рурк, но запомни, че си на изпитателен срок — заяви Ив. — Прекрачиш ли границата, отклониш ли се от правия път, ще те смачкам като хлебарка. Виждаш ли всички присъстващи?

— Естествено. Радвам се на отлично зрение.

— Всички без изключение ще ти бъдат началници. Което означава, че наредят ли ти нещо, включително да се изправиш на главата си и да си подсвиркваш, безпрекословно ще се подчиняваш. Ясно ли е? И още нещо — продължи тя, преди хлапакът да запротестира. — Запомни, че цялата информация, всички разговори и планове във връзка с разследването са строго поверителни. Няма да ги споделяш с никого, включително с най-добрия ти приятел, с майка ти, с момичето, което се надяваш да видиш голо или с куцото си пуделче.

— Не съм дрънкало! — разгорещено възкликна Джейми. — Умея да пазя тайна и не притежавам куцо пуделче. Освен това вече съм виждал голи момичета. — Той лукаво се ухили. — Включително и теб.

— Хей, малкия, внимавай какви ги говориш — обади се Рурк.

— Цапнат си в устата. Това е единственото, което си спомням за теб. — Ив го заобиколи, като заплашително се взираше в него. — Харесвам духовитите хора, стига да си знаят мярката — добави. — Затова вместо да ти издърпам ушите и да ги завържа на фльонга, ще се престоря, че не съм чула забележката ти. Следващият път обаче няма да ти се размине. Бакстър, заведи го на работното му място и му обясни какво се иска от него. Ако докосне нещо, счупи му пръстите.

— Слушам, лейтенант. Да вървим, хлапе. — Като стигнаха до вратата, той се наведе и прошепна: — Как стана така, че я видя гола?

— Ще берем ядове с малкия — промърмори Ив.

— Струва си, дори да ни създава известни неприятности. — Рурк докосна устройството в джоба си. — Повярвай ми.

— Джейми е добро момче, Далас. — Фийни се изправи. За пръв път, откакто се бяха разиграли трагичните събития, погледът му не беше толкова печален. — Сече му пипето, освен това е прекалено зрял за възрастта си. Бъди спокойна, няма да му позволим да си разиграва коня.

— Дано. Поверявам го на вашите грижи, момчета. Надин и операторът ще бъдат тук след двайсет минути. Тази жена никога не закъснява. Предложих да ви интервюира тук, за да не губим време. Съгласни ли сте?

— Става. — Макнаб погледна ирландеца. — Ще ми се по-бързо да приключим с тези глупости и да се хващаме за работа.

— Не позволявайте на Надин да се качи тук и да види Джейми — предупреди Ив. — Ако откриете нещо, веднага се свържете с мен. В един часа имам съвещание при Тибъл. Дотогава ще бъда в кабинета си.

— Да започваме. — Фийни сложи ръка на рамото на младежа. — Да покажем на хлапето на какво са способни истинските мъже от Отдела по електронна обработка на информацията.

— Изпратете ми Бакстър. Трябва да му измисля работно място — извика след тях Ив.

— Остави това на мен — намеси се Рурк. — Вероятно предпочиташ да бъде на същия етаж.

— Да. А теб, шампионе, предупреждавам да не изваждаш онова, което е в джоба ти.

Рурк така предизвикателно й се усмихна, че Пийбоди чак се изчерви.

— Прогони образите, сътворени от циничното ти подсъзнание! — сопна му се Ив. — Чака ни много работа.

— Дайте ми още пет секунди! — Пийбоди затвори очи, сетне блажено въздъхна. — Беше прекрасно. Направо супер.

Ив натовари помощничката си с изчисляване на процента на вероятностите. От опит знаеше, че когато имаш работа с шефове и бюрократи, трябва да ги засипеш с документация, за да им направиш добро впечатление.

Самата тя се зае с издирване на педофилите, които имаха досие в полицията.

„Прекалено много са — помисли си. — Колцина са избегнали наказанието на закона?“

Започна отначало, търсейки връзка между хората, на които се бе спряла, както и данни за близостта им с Когбърн или с Фицхю.

„Всички са от един дол дренки“ — каза си. Неприятно й беше, че вместо с имена на хора е принудена да борави с кодови номера, но повечето файлове бяха засекретени, тъй като голяма част от жертвите на педофилите бяха малолетни.

Чрез сравняване на номерата, на рапортите от произшествията и описанията на закононарушителите тя сведе списъка до около двайсет и пет имена и се залови да проверява вероятностите, обръщайки внимание на най-незначителните подробности.

Установи, че дванайсет от малолетните жертви са били представлявани от една и съща служителка от Агенцията за защита на децата.

„Клариса Прайс, родена на 05.06.2021 в Куинс, Ню Йорк. Номер на личната карта — 8876-ЛМ-22. Име на майката — Мюриъл Прайс, баща — неизвестен. Семейно положение — неомъжена. Работи в манхатънското подразделение на Агенцията за защита на децата. Постъпила на работа на 02.01.43. В момента заема пост на второ ниво.

Образование — завършила е социология и психология в нюйоркския университет.

Няма криминално досие.“

— Компютър, покажи снимката й — нареди тя и се загледа в изображението на Клариса Прайс. Привлекателна млада жена от смесена раса, която изглеждаше много сериозна и компетентна. Обикновено служителите в социалните служби бързо остаряваха, лицата им се набраздяваха от бръчки. Ала лицето на Клариса беше гладко, тъмните й очи — бистри. Червеникавата й къдрава коса беше прибрана на кок.

Ив поиска домашния й адрес и този на агенцията, копира и съхрани данните, после продължи издирването.

Този път се натъкна на полицай.

Детектив Томас Дуайър преди четири години бе арестувал Когбърн за притежаване на наркотици с цел продажба. Но беше действал прибързано, без да се увери, че пласьорът носи дрога. След като у Когбърн не са били открити наркотици, обвиненията срещу него автоматично отпаднали.

Детектив Дуайър имал повече късмет с друг наркопласьор, който търгувал предимно с младежи от жилищните райони на града. Ала докато гледането на делото се протакало, преминавайки през различни инстанции, адвокатът на търговеца успял да докаже, че клиентът му не е продавал наркотика. Пласьорът платил глоба и бил освободен.

Оказа се, че детективът се е сблъсквал и с Фицхю във връзка с оплакване за отвличане и изнасилване.

Година и половина преди това той работил в екип, натоварен със следенето на жена, обвинена в разпространяване на порнографски снимки на деца. Въпросната персона била директорка на дневна детска градина. Тя била изправена пред съда, но била оправдана.

„Мери Елън Джордж — помисли си Ив, — която според файловете е била добра позната на Чадуик Фицхю.“

— Тръгвай с мен, Пийбоди — обърна се към помощничката си и пъхна в чантата си дисковете с информацията. — Ще се отбием на едно-две места преди съвещанието в Кулата.

 

 

— Мери Елън Джордж! — Както обикновено Пийбоди се бе настанила на предната седалка и с интерес четеше информацията, събрана от Ив. — Никога няма да забравя този съдебен процес. Лейтенант, вие хванахте ли се на номера й?

— Какъв номер?

— Преструваше се на покрусена и невинна селска учителка. — Тя изгледа изпод око началничката си. — Нима не сте гледали телевизионните репортажи от съдебната зала?

— Нямам време за подобни глупости.

— Е, поне сте видели снимките във вестниците, чели сте обширните материали, нали?

— Поставила съм си за цел да избягвам четенето на коментари и редакционни статии.

— Как така, лейтенант? Човек или гледа новинарските емисии по телевизията, или чете пресата.

— Защо?

— Ами… за да бъде в крак със събитията.

— Защо?

— Защото… защото… — Пийбоди килна назад фуражката си и се почеса по главата. — Защото живеем на този свят.

— Да, вярно е. Само че сме безпомощни да направим каквото и да било за спасяването му. Искам да обясниш как ще стана по-добра или по-благородна, ако гледам новинарските емисии или канала, по който показват репортажи от съдебната зала.

— Ама… аз не твърдя нищо подобно. Важното е, че съм информирана — промърмори помощничката й.

— Струва ми се, че новината е „прясна“ само няколко минути. После остарява, а онези от медиите са принудени да разтръбят поредната сензация, за да не загубят публиката си. Според мен това е омагьосан кръг. Не попаднах в него само защото осъзнах, че ден след като са се разиграли, събитията вече не са актуални. Докато човек се обърне, следващият ден е настъпил. Излиза, че като се събудиш, осъзнаваш как си пропиляла времето си с нещо, което само след няколко часа е изгубило значимостта си.

— Божичко, главата ми ще се пръсне от болка! Разбирам, че теорията ви куца, лейтенант, но от речта ви така ме заболя главата, че не мога да я оборя.

— Не се и опитвай. По-късно ще се занимаем с Джордж. Първо ще посетим Клариса Прайс.

Паркирането пред манхатънския клон на Агенцията за защита на децата беше невъзможно. Местата за коли бяха заети от превозни средства, които изглеждаха така, сякаш не бяха помръдвали от местата си поне пет години. Ив видя поне три автомобила със спукани гуми, а предното стъкло на друг беше покрито с дебел слой прах и мръсотия, който можеше да се отстрани само с помощта на кирка.

Тя паркира неправилно, препречвайки уличното платно, сетне включи светещия надпис, обозначаващ, че автомобилът е на дежурен полицай. И разсеяно се запита какво ли задръстване ще предизвика, докато отново потегли.

Сградата представляваше дванайсететажна панелна конструкция, за чието поддържане вероятно не бе похарчен нито долар, откакто бе издигната след Градските войни.

В мизерното фоайе беше монтиран старовремски указател за живущите в сградата, който се задействаше ръчно.

— Ние сме на шести етаж — заяви Ив, след като направи справка. Двете с Пийбоди минаха край рецепцията, без обслужващият да ги удостои с поглед, и се качиха на асансьора. „Страхотна охрана, няма що!“ — помисли си тя. От собствен опит знаеше какво представлява Агенцията за защита на децата; знаеше, че децата, попаднали в търбуха на социалните грижи, могат да бъдат не по-малко опасни от възрастните, които са ги запратили там.

Като слязоха на шестия етаж, веднага забелязаха, че някой се е опитал да създаде по-уютна обстановка. До прозореца беше оформен кът с детски столчета, боядисани в ярки цветове, и пластмасови играчки. В другия край на помещението бяха монтирани два автомата за видеоигри, които в момента се използваха от двама юноши с отегчени изражения — бяха облечени от главата до петите в черно. Единият за миг отмести поглед от монитора, очевидно надушвайки, че Ив е ченге; изгледа униформената Пийбоди и с безразличие извърна глава.

Тя се приближи до него, изчака, докато отново срещна ленивия му поглед, и се приведе към него:

— Извади ножа от ботуша си. Бавно, да виждам ръцете ти. Ако ми го предадеш, няма да докладвам, че притежаваш скрито оръжие.

Тъй като ножът наистина бе скрит, и то добре според младежа, той само подигравателно изсъска:

— Да го духаш!

Но миг преди това Ив вече бе сграбчила ръкохватката на оръжието, която се очертаваше под панталона му:

— Ако си просиш неприятности, ще ти ги осигуря. В противен случай само ще ти отнема оръжието и ще ти позволя да прекараш задължителните шейсет минути, през които ще баламосваш социалната работничка. — Измъкна оръжието, пъхна го в нейния ботуш и добави: — Бива го. Добре е балансирано.

— Изръсих се за него цели седемдесет и пет долара.

— Минали са те, братле. Не струва толкова.

Обърна му гръб и се приближи до младата и усмихната жена на рецепцията, като си мислеше, че тези служителки винаги са млади и любезно усмихнати, защото след по-малко от година с разбити идеали напускат тази работа.

— Искам да се срещна с Клариса Прайс — заяви и показа значката си.

— Госпожица Прайс е заета. Ще се освободи след десет минути.

— Ще я почакаме. — Ив прекоси помещението и седна до момчето с ножа. Хлапакът се опита да симулира безразличие, но след двайсетина секунди не издържа и попита:

— Как забеляза желязото?

— Професионална тайна.

— Хайде де, не ме поднасяй!

Тя вече бе забелязала синините на китките му, ала когато той се размърда, видя на рамото му белези от изгаряне, отчасти прикрити от трикотажната му фланелка.

Помисли си, че само това не й бе сторил баща й. Никакви изгаряния по тялото, от които остават дълбоки белези. Но не защото се бе смилил над нея, а за да не намали цената на „стоката“.

— Малкия, има още много да се учиш — подхвърли иронично. — Блъфирах за ножа, но ти се издаде, като машинално посегна да провериш дали е здраво прикрепен под панталона ти. Знаеш ли какво ще те сполети, ако те арестуват за незаконно притежаване на оръжие? Ще те изпратят в затвора за малолетни престъпници, ето какво. Някога попадал ли си там? — Хлапакът уж безгрижно сви рамене, което й подсказа, че не е бил в затвора. Все още. — За разлика от теб обаче, аз съм била вътре и знам какво е. Още една-две години и вече няма да си питомец на социалните служби. Тогава сам ще се бориш с живота. Но ако сега попаднеш зад решетките, ще те държат на отчет, докато станеш на двайсет и една.

Нямаше намерение да му чете морал, но в него бе видяла себе си — такава, каквато бе преди много години. Гневно скочи на крака и тръгна да търси автомат за напитки.

Тъкмо когато се върна с чаша отвратително кафе, младата жена на рецепцията я осведоми, че госпожица Прайс ще я приеме, но разполага само с пет минути.

Кабинетът беше малък, но и тук някой беше се помъчил да придаде известен уют. На стените висяха рамкирани рисунки, очевидно сътворени от деца. На бюрото, редом с купчината папки, стоеше вазичка с маргаритки. Клариса Прайс пък изглеждаше сериозна и компетентна като на снимката от личната й карта.

— Извинете, че ви накарах да чакате — усмихна се на Ив. — Какво обичате, госпожице… хм, боя се, че Лорън не е запомнила името ви.

— Казвам се Далас. Лейтенант Далас.

— Не си спомням да сме се срещали във връзка с работата.

— Имате право. Работя в отдел Убийства.

— Така ли? — любопитно я изгледа Клариса. — За какво става въпрос? Да не би някой от подопечните ми да е замесен в убийство?

— Не. Научих, че сте работили с малолетни, които са имали взаимоотношения с наркопласьор на име Луис Когбърн, който е търгувал предимно с ученици, и с известния педофил Чадуик Фицхю.

— Да, наистина познавах деца, които бяха използвани от тези… личности.

— Неколцина от малолетните, поверени на вашите грижи, са имали връзка с други „хищници“, чиито жертви са деца, но засега се интересуваме от Когбърн и Фицхю.

— Които са мъртви — равнодушно заяви Прайс. — Тази сутрин научих новината от емисията на Канал 75. Отговорността за смъртта им е поела някаква политическа организация.

— Терористична организация — поправи я Ив. — Която е отговорна още за гибелта на невинен гражданин и на полицейски служител. Често ли гледате телевизия? О, извинете за въпроса. — Ив неволно се усмихна. — Но си спомних за спора между мен и помощничката ми относно необходимостта да се гледат телевизионните емисии, за да бъде човек в крак със събитията.

— Сутрин обикновено включвам телевизора на Канал 75, всяка вечер поне за малко следя новините — усмихнато отвърна Клариса. — На чия страна съм?

— На нейната. — Ив кимна към помощничката си. — Но да се върнем към целта на посещението. Разследвам двата случая и търся някаква връзка между групата, наречена „Борци за прочистване“, малолетните жертви на Когбърн или на Фицхю и другите насилници на деца, които групата е набелязала за унищожение. Трябват ми имената на вашите подопечни, тъй като файловете с информацията за тях са засекретени, а мнозина, които вече са навършили пълнолетие, са пожелали данните да останат в тайна.

— Против професионалната ми етика е да издавам самоличността на децата, поверени на грижите ми, лейтенант. Не мога да го сторя, дори ако това означава улесняване на разследването. — Тя разпери изящните си ръце, а Ив забеляза, че младата жена не носи нито един пръстен. — Засекретяването има дълбок смисъл. Душевността на тези деца е била наранена, а моята работа се състои в това да ги защитавам и да направя всичко възможно да им помогна.

— Госпожице Прайс, много добре знаете, че информацията може да бъде разсекретена. За беда процедурата ще ми отнеме време, с което не разполагам.

— Разбирам. — Клариса отново разпери ръце. — Уверявам ви, че когато получите разрешение, ще ви помогна с всички законни средства. Но аз ежедневно беседвам с жертвите на насилие и знам колко трудно се печели не само доверието на деца, наранени от възрастни, но и на близките им. Трудно е дори да се намери родственик, който е загрижен за съдбата на определен малчуган. Не мога да ви помогна, докато не ми го наредят.

— Имали ли сте лични контакти с Когбърн или с Фицхю?

— Да, но не лични, а професионални контакти. Давала съм показания и за двамата пред прокурора. Описах психологичните увреждания, причинени на децата, които са имали някакви взаимоотношения с наркопласьора или с другия мръсник. Не съм разговаряла нито с единия, нито с другия; не искайте от мен да се преструвам, че съжалявам, задето никога повече няма да причиняват зло на невинни деца.

— Маргарет Елън Джордж — лаконично каза Ив.

Лицето на Клариса сякаш се вкамени.

— Съдът я оправда — промърмори след няколко секунди.

— А трябвало ли е?

— Съдебните заседатели прецениха, че е невинна.

— Познавате ли я лично?

— Да. Бях натоварена със задачата да посетя нейната детска градина и да дам мнение за условията там. Работих съвместно с полицията, накрая Маргарет бе арестувана. Знаете ли, тя говореше много убедително. Приличаше на… на любяща майка.

— Но вас не е могла да заблуди.

— Вижте какво, лейтенант, между нашите професии има нещо общо и то е, че и психологът, и полицаят до голяма степен разчитат на интуицията си. От пръв поглед разбрах какво представлява тази жена. — Лицето на Клариса се сгърчи от отвращение и гняв. — Непрекъснато водим битки, някои от които губим. Загубата причинява горчивина, но ако не продължиш борбата, с теб е свършено. Тъкмо това ще направя. Имам работа с друга група и вече закъснявам.

— Благодаря, че се съгласихте да поговорим. — Ив тръгна към вратата, но преди да излезе, заяви: — Ще получим разрешение за отваряне на засекретените файлове, госпожице Прайс.

— Тогава ще бъда на ваше разположение.

Излязоха на улицата, където неправилно паркираната кола беше причинила страхотно задръстване. Ив се престори, че не чува гневно натисканите клаксони и грубите ругатни, не обърна внимание и на неприличните жестове. Седна зад волана и потегли.

— Тази жена стриктно се придържа към правилника — отбеляза Пийбоди. — Но ще ни окаже съдействие, когато получим разрешение.

— Струва ми се доста потайна, освен това умее да се владее. Знаеше коя съм, но се престори, че не ме познава.

— Как разбрахте?

— Сама се издаде, като каза, че редовно гледа новините на Канал 75. Няма начин да е пропуснала тазсутрешното ми интервю. Струва ми се прекалено предпазлива, което подсказва, че крие нещо. — Тя рязко зави наляво, като едва не се блъсна в едно такси. — Клариса Прайс вече е на първо място в списъка на заподозрените.