Нора Робъртс
Защита в смъртта (11)

Десета глава

Изминали бяха дълги години от времето, когато Рурк вършеше дребни мошеничества, включително фалшификации при хвърлянето на ези-тура. Но за подобни трикове човек трябва да притежава само малко повече сръчност.

Наученото в детството възкръсна в паметта му, когато Фийни избра „ези“. Подхвърли монетата, хвана я, с едно докосване на палеца разбра коя страна му трябва, завъртя я и показа на ирландеца, че се е паднало „тура“, мислено поздравявайки се за ловкостта си. Фийни подозрително се втренчи в монетата си, намръщи се, но бе принуден да се съгласи. Джентълменът не отстъпва от дадената дума.

Дори когато разбира, че са го измамили.

— Предлагам да направим още един-два теста — каза Фийни, когато всички се събраха във временната лаборатория, а Рурк се приготви да пъхне в отвора филтриращия диск. — Може би ще…

— Не мрънкай като загрижена майка — усмихнато подхвърли Рурк.

— Животът ми няма да струва пукната пара, ако пострадаш, докато работиш за мен.

— Горе главата, приятелю. Ако ти беше спечелил при хвърлянето на „ези-тура“, сега аз щях да се вайкам. Случи ли се нещо с теб, тя ще ме схруска на закуска.

— Хич не споменавай облога ни — промърмори ирландецът. Не беше забелязал нещо нередно, но от Рурк можеше да се очаква всичко. — Ще го направим отново, обаче Бакстър ще хвърли монетата.

— Нима намекваш, че съм те измамил, след като разгледа монетата и си избра „ези“ съвсем доброволно? На другиго нямаше да се размине, но предвид на дългогодишното ни приятелство ще приема изказването ти като знак за загриженост. Станалото, станало, Фийни. Нито един ирландец не се отмята от дадената дума.

— Не ме намесвайте в тази работа — заяви Бакстър и за по-сигурно пъхна ръце в джобовете си. — Каквото и да се случи, Далас ще побеснее. Да действаме, преди да ни е скъсала топките.

— Ако успеем да проведем диагностичния тест, ще си спасим топките — ухили се Джейми, който се чувстваше като на седмото небе. Не само възнамеряваха да направят нещо невиждано, ами той говореше с ченгетата като с равни. — Заразеният компютър е много бавен, а филтриращата програма — сложна. За зареждането на щита са необходими деветдесет и три секунди — добави той, обръщайки се към Рурк. — Ако стартираме диагностиката по време на зареждането, ще…

— Джейми, нима мислиш, че за пръв път виждам компютър?

— Не, обаче докато тече диагностиката, ще трябва да се въвеждат резултатите в…

— Изчезвай!

— Добре, но…

— Виж какво момчето ми. — Фийни сложи ръка на рамото му. — С теб ще наблюдаваме отвън. А на теб, Рурк, отпускам само десет минути и нито секунда повече.

— Няма да са достатъчни.

— Нито секунда повече — упорито повтори Фийни и стисна устни. — Обещай, че няма да си правиш експерименти.

— Добре, обещавам.

Фийни подозрително го изгледа, сетне кимна:

— Ако забележим тревожни показания на датчиците за физическото ти състояние, веднага ще изключиш компютъра, нали?

— А ти как мислиш? Уверявам те, че нямам желание мозъкът ми да изтече през ушите ми. — Рурк внезапно се усмихна. — Но ако това все пак се случи, ще имам утешението, че Ив ще ви унищожи до крак.

— Над мен ще се смили — насила се усмихна Макнаб. — Нали съм инвалид.

— Хич не се и надявай. А сега изчезвайте, за да приключим тази работа, преди да сме станали белобради старци.

— Изчакай, докато дам знак да започнеш. Първо ще прегледам медицинските ти показатели. — Преди да излезе, Фийни се обърна и подхвърли: — За твое здраве.

— Ще ми го кажеш след малко, когато седнем на по чаша бира.

Когато всички излязоха, Рурк заключи вратата. Страхуваше се да не би колегите му да изпаднат в паника и да се втурнат при него. Сетне разкопча ризата си и прикрепи сензорите, които щяха да отчитат състоянието му.

„Май съвсем си превъртял — помисли си. — Не стига, че работиш за ченгетата, което само по себе си е предателство, ами рискуваш живота си заради тях! Какви изненади ни поднася животът, а?“

Но ако се стигне до там, няма да загине като опитно зайче.

Седна пред компютъра на Когбърн и протегна ръка, за да се увери, че скритото оръжие е на мястото си.

Избрал беше от колекцията си трийсет и осемкалибров полуавтоматичен пистолет „Берета“. Това беше първото му оръжие — притежаваше го от осемнайсетгодишен, когато го бе отнел от човека, насочващ го към слепоочието му. Разбира се, оръжието още тогава беше забранено. Но контрабандистите не са особено придирчиви в това отношение.

Хрумна му, че ако нещо се обърка, ще има някаква справедливост в затварянето на кръга — ще сложи край на живота си с оръжието, което постави началото на колекцията му и му помогна да поеме пътя към несметното богатство и завладяването на света.

Разбира се, не смяташе, че ще се случи нещо непредвидено. Бяха взели всички възможни предпазни мерки, а сътрудници му бяха най-способните специалисти по електроника, включително едно гениално хлапе. И все пак опасност имаше, макар и минимална.

Но ако ножът допре до кокал, сам ще реши съдбата си.

Той отдръпна ръка и се насили да забрави за оръжието.

— Ще проверя жизнените ти показатели.

Рурк погледна монитора на стената и кимна на Фийни:

— Добре. Като приключиш, изключи аудиовръзката. Не искам да ми бърборите, докато работя.

Пъхна ръка в джоба си и стисна малкото сиво копче. За късмет… и за любов. Беше се откъснало от сакото на грозния костюм, който Ив носеше при първата им среща.

— Готово — обади се Фийни.

— Започвам зареждането. Включете часовника.

 

 

Благодарение на хонорара, получен за книгата, в която описваше ареста си, съдебния процес и произнасянето на оправдателна присъда, Мери Елън Джордж бе живяла в удобство в апартамента си, намиращ се в Уест Сайд.

Там я бе настигнала и смъртта, която не е била лека.

За разлика от Когбърн и Фицхю, заболяването й не е било изразено чрез пристъп на насилие или желание за разрушение. Очевидно бе, че е останала няколко дни в леглото, опитвайки да потисне болката със силни наркотични вещества, като междувременно е изключила видеотелефона си и не е отговаряла на позвъняванията на вратата.

„Едва ли е подозирала, че подписва смъртната си присъда, когато е взела в леглото преносимия си компютър“ — помисли си Ив.

Малко преди да умре, Мери Елън се обадила на някакъв бивш любовник — плачела истерично и казвала, че повече не издържа ужасяващите писъци в главата си.

Сетне направила примка от копринените си чаршафи и се обесила.

Мъртвата беше само по изцапана бяла нощница. Косата й беше сплъстена, ноктите — изгризани до живеца. Нощното шкафче беше осеяно с кърпички и тампони, подгизнали от кръв.

„Опитвала се е да спре кръвотечението — помисли си Ив, напръска дланите си със защитен спрей и взе празното шишенце от лекарство. — Не е подозирала, че мозъкът й ще експлодира, надявала се е да прогони болката с евтини медикаменти.“

Преносимият компютър още беше на леглото, познатото съобщение грееше на монитора: Осъществено стопроцентово прочистване.

— Пийбоди, включи записващото устройство. Жертвата се нарича Мери Елън Джордж, четирийсет и две годишна, от бялата раса. Трупът й е открит в собственото й жилище в четиринайсет часа и шестнайсет минути от управителя на сградата, полицай Дебра Банкър и Джей Хипъл, който се е обадил на 911.

— Направих описание на трупа и на местопрестъплението, лейтенант.

— Добре, да я свалим.

Двете мълчаливо се заловиха с неприятната работа. Разхлабиха примката, хванаха мъртвата жена, която тежеше като олово, и я положиха върху леглото.

— В ушите и в ноздрите на жертвата има съсирена кръв. Индикации за спукани кръвоносни съдове в очите. Няма видима лицева или черепна травма, нито наранявания по тялото, с изключение на синините на шията, предизвикани от примката. — Тя отвори чантичката с инструментите и извади измервателно устройство. — Установено е, че смъртта е настъпила в четиринайсет часа и десет минути. — Затвори преносимия компютър и нареди на Пийбоди: — Впиши го към веществените доказателства, после го изпрати на домашния ми адрес.

Тя отстъпи назад и се огледа.

— По всичко личи, че Мери Елън Джордж не е изпитала внезапно желание за насилие като другите жертви — промърмори замислено. — Вижда се, че през последните дни не е излизала от жилището си. Изпила е куп болкоуспокояващи и транквиланти, за да заспи и да не усеща болката. Пренебрегнала е домакинските задължения и поддържането на външността си, но не е започнала да чупи мебелите.

— Хората понасят болката по различен начин — отбеляза Пийбоди, след като прибра лаптопа в специален плик за веществени доказателства. — Вие например се преструвате, че не я забелязвате. Все едно е обида, която пренебрегвате, за да бъде забравена. Аз пък възприемам холистичния подход, както са ме учили като малка. Мъжете пък — например братята ми и татко — циврят. Когато един мъж се разболее, става истинско дете, дори се сърди като капризен малчуган.

— Хм, много интересно, Пийбоди.

— Ами… причината е в тестостерона.

— Да, знам. В случаите, които разследваме, двамата мъже… всъщност тримата, ако броим Халоуей — са се опитали да победят болката и всеки, изпречил се пред очите им, а жената се е помъчила да я потисне чрез традиционни методи. Всички са се провалили, всички са загинали. Има и още една прилика помежду им — укриването.

— За какво укриване говорите, лейтенант?

— Чувала ли си израза „да се скриеш в миша дупка“? Тъкмо това са сторили и те. Потърсили са убежище. Когбърн например се е заключил в апартамента си. Може би ако съседът му не е чукал по вратата, Луи е щял да остане заключен в мизерното си жилище, докато вирусът причини смъртта му. А може би е щял да се самоубие. — Тя разгледа нескопосано направената примка и продължи: — Самоубийството носи облекчение от болката — обзалагам се, че това е програмирано във вируса, Фицхю се е затворил в апартамента си и е сложил край на живота си. Халоуей, който не е бил набелязан за премахване и за разлика от другите жертви е бил заразен от вируса извън дома си, се скри в кабинета на Фийни. Ако не отвличахме вниманието му, сигурно щеше да убие капитана, сетне да насочи оръжието към себе си.

— Да — кимна Пийбоди. — Само Когбърн и Халоуей са имали контакт с някого по време на последните стадии на болестта. Иначе нямаше да разберем какво се случва.

— Да, представи си, че бяха решили да се самоубият като Мери Елън Джордж. Тя се затваря в апартамента си, изключва видеотелефона, не отваря на позвъняванията на вратата. Слага край на живота си.

— Това криене не е ли инстинктивно като при ранените животни? — попита Пийбоди.

— Такава е и човешката природа. Реакцията на жертвите е съвсем логична. Вероятно този факт е известен на членовете на организацията. Желанието им е да убиват само онези, които смятат за виновни. Стараят се да не пострадат невинни хора, защото се стремят към обществена подкрепа на каузата им. И се боя, че ще я получат.

— Не, няма! Отказвам да повярвам, че хората… повечето хора наистина искат нещо подобно. — Пийбоди посочи трупа.

— Не забравяй, че в Съединените щати екзекуциите са узаконени отпреди около двеста години. А нелегалните съществуват още от времето, по което Каин е очистил Авел. Под шлифованата ни външност се крият примитивни хора, склонни към насилие. — Ив въздъхна, като си помисли, че същото се отнася и за съпруга й. — Да закарат мъртвата за аутопсия. Да видим какво ще открият тук „метачите“. Ще разпитам Хипъл.

Тя включи своето записващо устройство и влезе в кабинета, намиращ се до всекидневната. Полицай Бейкър стоеше на пост, а някакъв млад чернокож здравеняк седеше с наведена глава, отпуснал ръце между коленете си.

Ив махна на полицая да излезе и се приближи до чернокожия:

— Господин Хипъл.

Младежът вдигна глава. Шоколадовокафявото му лице беше посивяло. В очите му блестяха сълзи, които бяха по-ярки от трите крушовидни кристала, висящи от левия му клепач.

— Никога не бях виждал… никога… за пръв път…

— Искате ли чаша вода, господин Хипъл?

— Не… аз… полицаят ми донесе вода. Но сигурно пак ще повърна, ако пия дори една глътка.

— Налага се да ви задам няколко въпроса. Аз съм лейтенант Далас.

— Да, видях ви по телевизията в емисията на Надин Фарст. — Хипъл се помъчи да се усмихне, но устните му трепереха. — Тя е върха. Почти никога не пропускам да я гледам.

— Тя ще бъде много поласкана от мнението ви. — Ив седна на една табуретка. — Разбрах, че госпожица Джордж ви се е обадила.

— Да. Не се бяхме чували няколко седмици, откакто се разделихме. По взаимно съгласие — побърза да добави. — Връзката ни приключи съвсем приятелски, изобщо не сме се карали. Просто преценихме, че е време всеки да поеме по пътя си. Е, май това повече се отнасяше за мен и на нея доста й докривя, но наистина не се скарахме. Е, само дето си разменихме обидни думи.

Чувството за вина сякаш го задушаваше. Ив мълчаливо го наблюдаваше и го чакаше да се изкаже.

— Истината е, че се посдърпахме. Господи, нали не го е направила, защото я зарязах?

— Кога я заряза, Джей? — започна разпита Ив, като изостави официалната форма на обръщение.

— Преди две седмици. Но раздялата ни беше неизбежна. Нали разбирате, тя е много сексапилна дама, при това фрашкана с мангизи. Обаче не е на двайсет и четири като мен. На мъжа от време на време му се иска по-младо гадже… съвсем естествено е, нали? А пък Мери Елън се държеше с мен като че ли съм нейна собственост. Това действа ужасно кофти, нали разбирате?

— Да. При последната ви среща забеляза ли някаква промяна в нея?

— Промяна ли? Не. Беше си старата Мери Елън.

— Не се ли е оплаквала от главоболие или пък да й е прилошавало?

— Нищо й нямаше. Отидохме в един клуб, позабавлявахме се, наехме си стая и се чукахме. После отидохме да пийнем по нещо. Тя ме хвана да зяпам две мацета и направо побесня. Посдърпахме се и се разбрахме повече да не се виждаме.

— Как ти се стори днес, когато ти се обади по видеотелефона?

— Изглеждаше адски кофти. От носа й течеше кръв, очите й също бяха кървясали. Плачеше и крещеше. Хабер си нямах какво й става.

— Какво ти каза?

— Повтаряше все едно и също: „Помогни ми! Някой да ми помогне! Пищят в главата ми!“. Помъчих се да я успокоя, обаче ми се струва, че тя изобщо не чу какво й говоря. Стори ми се, че каза: „Убиват ме“, но така ридаеше, че не съм сигурен дали съм чул правилно. Лицето й беше така окървавено, та си помислих, че някой я е нападнал, затова се обадих на 911 и веднага дойдох тук. Работя в кафене „Ривърсайд“, което е наблизо. Така и се запознахме с Мери Елън… Та както ви казвах, дойдох преди ченгето, обаче портиерът отказа да ме пусне. После пристигна вашият човек, с него влязохме тук и… я видяхме.

Той отново отпусна глава между коленете си.

 

 

Като приключи огледа на местопрестъплението, Ив се отби в моргата. Морис вече беше извадил мозъка на Мери Елън. Въпреки че през десетте години работа в отдел „Убийства“ бе виждала какви ли не кървави гледки, й призля, като видя сивкавата маса в стерилната везна.

— Мозъкът й определено е уголемен — отбеляза Морис. — Но едва ли го е постигнала, като е чела класически литературни произведения или е изучавала културното наследство на други народи.

— Ха-ха, много си духовит. Вместо да пускаш тъпи шегички, кажи дали откри причината.

— Ще ти кажа какво научих от първоначалния оглед. Трупът е на четирийсет и две годишна жена, която е била здрава като кон. Навремето си е счупила пищялката, която обаче е зараснала правилно. Претърпяла е незначителни козметични операции, които очевидно са извършени от отличен специалист. Ще изчакаме резултата от токсикологичните тестове, за да разберем дали е гледала на тялото си като на храм на чистотата или е използвала химически средства за разкрасяване.

— В момента не ме интересува тялото й, само мозъкът й.

— Наблюдава се масивен оток, който е щял да причини смъртта й в разстояние на няколко часа. Според мен процесът е необратим след първоначалното разпространяване на заразата, която неврологът, повикан за консултация, констатира при другите жертви. В мозъка няма чуждо тяло или тумор, не установих наличност на химически или органични стимуланти. Заразата, както я наричам поради липса на по-подходяща дума, остава неидентифицирана.

— Отчайваш ме, Морис.

Той й помаха с пръст да се приближи, изми ръцете си и натисна един клавиш на компютъра. На екрана се появи изображение.

— Това е напречен разрез на мозъка на нормален и здрав петдесетгодишен мъж. А сега виж това. — Морис натисна друг клавиш. — Това е сивото вещество на Когбърн.

— Господи!

— Именно. Вижда се увеличената маса, увредената тъкан на местата, пострадали от увеличеното налягане. С червено са отбелязани огнищата на заразата.

— Инфекцията е обхванала повече от петдесет процента от мозъка, така ли?

— Петдесет и осем. Забележи, че на едно място червеното е по-наситено — индикация за зараза, настъпила преди време. Предполагам, че разпространението е започнало именно от там. Което пък ме навежда на мисълта, че първоначално мозъкът е атакуван чрез очите и чрез слуха.

— Значи я е прихванал от нещо, което е видял, което е чул, така ли?

— Според мен едва ли е видял или чул каквото и да било. По-скоро са били атакувани центровете на слуха и зрението в мозъка.

— Искаш да кажеш, че са били използвани средства, влияещи на подсъзнанието.

— Може би. Засега със сигурност мога да кажа само, че заразата се разпространява много бързо, причинявайки разрастването на масата. Още не сме определили дали процесът се предизвиква от допълнителни стимуланти. Но едно е сигурно — болката и страданието са невъобразими.

— Най-новите социологически проучвания показват, че повечето хора не намират това за толкова ужасно.

— Повечето хора, поне от академична гледна точка, са варвари. — Морис се усмихна, когато тя го изгледа накриво. — Лесно им е да говорят, защото никога не са се сблъсквали с ужасите, които ние с теб виждаме ежедневно. Но ако случайно се докоснат до жестоката действителност, веднага викат на помощ полицията.

— Понякога, Морис, ужасите така им харесват, че се превръщат в кръвожадна тълпа.

Комуникаторът й избръмча и тя го извади:

— Тук Далас.

— Лейтенант, след трийсет минути те чакаме в залата за пресконференции.

— Командир Уитни, намирам се в моргата и очаквам патоанатомът да приключи тестовете на мозъка на Мери Елън Джордж. След консултацията ще събера екипа, за да обсъдим положението и да решим какво да предприемем. Моля да бъда освободена…

— Молбата ти е отхвърлена. След половин час трябва да бъдеш в управлението, Далас. Нека помощничката ти незабавно ми изпрати твоя рапорт за инцидента, както и допълнителната информация. Трябва да я обсъдим и да преценим какво да съобщим на медиите.

Когато Уитни прекъсна връзката, Морис окуражаващо потупа Ив по рамото:

— Знам какво ти е и ти влизам в положението.

— Насъскаха по мен заместник-кметицата и Чанг.

— Няма да се учудя, ако Франко и Чанг са на обратното мнение. Горките, сигурно си мислят, че са ги хвърлили в ръцете ти. Хайде, лейтенант, тръгвай. Постарай се да убедиш зрителите, че градът е в безопасност, когато ти го охраняваш.

— Знаеш ли какво, Морис? Ако не ми беше необходим, щях тъпкано да ти го върна за подигравките.

 

 

Тя едва изтърпя инструктажа преди пресконференцията, прочете току-що написаните изявления, постара се да запомни на кои теми може да говори и кои са забранени за обсъждане. Но кръвта й кипна, когато Франко й предложи да се поосвежи, преди да застане пред камерите и да сложи поне червило.

— Фактът, че имам гърди, не означава, че трябва да се плескам с разни мазила — отсече.

Джена въздъхна и направи знак на помощниците си да излязат, сетне заяви:

— Лейтенант, не исках да ви засегна. Независимо колко високи постове заемаме, каква власт притежаваме, ние си оставаме представителки на по-слабия, на нежния пол. Крайно време е да го разберете.

— Кой ви е казал, че не го разбирам? Защо мислите, че се чувствам неловко, защото съм жена? Ще се подчиня на нарежданията, госпожо заместник-кмет. Свикнала съм да изпълнявам заповеди, дори да не съм съгласна с тях. Но за нищо на света няма да се разкрасявам само защото вие настоявате зрителите да видят една полицейска служителка, отговаряща на вашите представи.

— Добре, добре, добре! — Джена вдигна ръце. — Приемете извиненията ми за обидното предложение да начервите устните си. В моите представи червилото не е оръдие на Сатаната.

— За мен също. Но мисля, че не ми отива, освен това мразя вкуса му.

Франко отново въздъхна и седна.

— Вижте, лейтенант, разбирам, че и двете сме изнервени от събитията през последните дни. Страхувам се, че ни очакват още по-големи неприятности. Кметът настоява да работя с вас, вашият шеф държи вие да ми сътрудничите. Намираме се в безизходно положение. Не ми се ще да влизаме в противоречия дори за най-незначителните подробности.

— Тогава ме оставете на мира.

— Господи! Чуйте какво ще ви кажа. С вас сме жени, които притежават силно развито чувство за отговорност пред обществото. Отдадени сме на работата си, въпреки че използваме коренно противоположни методи и възгледите ни се разминават. Обичам този град, лейтенант, повярвайте ми. Обичам Ню Йорк и се радвам, че служа на жителите му.

— Не се съмнявам в искреността ви, госпожице Франко.

— След като ще работим заедно, да си говорим на „ти“. Казвай ми Джена, а пък аз ще те наричам Ив.

— Не, не мога. Но ако искаш, казвай ми Далас.

— Ето, отново се проявява едно от основните различия помежду ни. Ти застъпваш позициите си, като използваш методи, традиционни за мъжете. На мен пък ми доставя удоволствие да използвам женствеността си за постигане на набелязаните цели. Повярвай, за мен това е най-сигурният път към успеха. Заемам този висок пост само защото привлекателната ми външност отклонява вниманието от ума и от амбициите ми. Твоят метод също се е оказал успешен за кариерата ти. Проявявам недоверие към жени като теб. Ти също не ми вярваш.

— По принцип не вярвам на политиците.

Джена наклони глава, зелените й очи се превърнаха в парченца лед.

— Ако си намислила да ме обиждаш, докато те изхвърля и те спася от пресконференцията, позволи да те осведомя, че по отношение на обидите ченгетата са аматьори в сравнение с политиците. — Тя погледна елегантния си златен часовник. — Време е. Ако не друго, поне се среши.

С невъзмутимо изражение Ив прокара пръсти през косата си и обяви:

— Готово.

Преди да излезе, Джена спря и внимателно я изгледа, сетне въздъхна:

— Главата ми не побира как си впримчила мъж като Рурк.

Ив бавно се изправи:

— Слушай внимателно, Франко. Сигурно си въобразяваш, че като ме дразниш, ще те фрасна право в лицето, след което ще ме отстранят от разследването, а ти ще подхвърлиш на обществеността колега, когото, за разлика от мен, намираш достатъчно привлекателен. Очаква те горчиво разочарование — въпреки че ужасно се изкушавам от мисълта да поразкрася личицето ти, няма да се откажа от случая! А когато приключа разследването, твърдо се надявам, че повече няма да имам работа с теб.

— Радвам се, че поне по един въпрос мненията ни съвпадат. Независимо от взаимните ни чувства, желанието и на двете ни е този случай да бъде успешно приключен. — Франко излезе навън и мигновено бе заобиколена от вярната си свита.

— Лейтенант! Лейтенант! — Чанг се втурна след Ив, която в гнева си почти тичаше. — Подготвил съм график за утрешните ви медийни изяви.

— Какви ги дрънкаш?

— Заповядайте. — Той й подаде някакъв диск. — Първото ви участие е в седем в „Часът на планетата“, където ще имате двуминутно интервю с К. С. Стюарт. Предаването се излъчва по глобалната мрежа и е с най-висок рейтинг. В десет часа екипът на „Сърцето на града“ ще се срещне с вас на живо в канцеларията ви в Централното полицейско управление. И това шоу е с много висок рей…

— Чанг, да обяснявам ли къде ще натикам този диск, ако продължиш да дрънкаш?

Той сви устни, сетне високомерно отвърна:

— Изпълнявам задълженията си, лейтенант. Положих неимоверни усилия да уговоря медийните ви изяви, благодарение на които защитниците на реда и закона и кметската институция ще бъдат представени в най-благоприятна светлина. Най-новите проучвания на общественото мнение…

— Най-новите проучвания ще се озоват на същото място като диска, ако не ми се махнеш от главата! — Гневът й така се разпали, че тя счупи диска, обърна гръб на Чанг и отиде право при командира.

— Сър, или ще бъда ченге, или медийна звезда. Отказвам да играя двете роли едновременно. Ако смятате, че появяването ми по телевизията е по-важно от работата по разследването, в такъв случай разрешете да отбележа, че това не е разумно.

Понечи да се обърне и да се отдалечи, но той я хвана за рамото:

— Един момент, лейтенант.

— Можете да ме предложите за наказание, да ме понижите в чин, но отказвам да бърборя врели-некипели по телевизията, вместо да си върша работата, и то само за да се повиши доверието в кметската институция!

— Докато си под мое командване, лейтенант, аз ще определям какво да правиш.

Зад гърба й Чанг злорадо се изкиска, сетне, придобивайки невъзмутимо изражение, подаде на Уитни копие от счупения диск:

— Командир Уитни, дискетата, предназначена за лейтенант Далас, претърпя… злополука, затова ще връча на вас графика за предстоящите й медийни изяви.

— Какъв график?

— Уговорих нейното участие в няколко предавания с много висок рейтинг, включително „Часът на планетата“, „Сърцето на града“ и „Вечерни новини“. Чакаме потвърждение от „Престъпление и наказание“ и „Искрено и лично“.

— Уговорили сте участието на лейтенант Далас в пет предавания, така ли?

Чанг гордо се усмихна:

— Засега графикът й не е изцяло запълнен, но работим по въпроса. Вероятно ще имаме специално включване за колонията „Делта“, което ще се предава чрез сателит. Там телевизионната криминална хроника е с най-висок рейтинг.

— Господин Чанг, известно ли ви е, че лейтенант Далас работи по разследването на няколко загадъчни смъртни случая?

— Разбира се, именно затова…

— Известен ли ви е фактът, че преди да потвърдите участието й, трябва да вземете разрешение от мен?

— Предположих, че това се разбира от само себе си. Смятам, че беше уточнено по време на днешното ни съвещание. Кметът…

— По време на съвещанието се договорихме, че лейтенант Далас ще участва в пресконференцията и че ако преценя, ще направи изложение пред медиите. Този график не е бил и няма да бъде одобрен от мен. Не съм съгласен една от най-способните ми служителки да си губи времето с глупости.

— От канцеларията на кмета…

— Могат да се свържат с мен — прекъсна го Уитни. — Да не си посмял друг път да командваш моите хора, Чанг! Не злоупотребявай с властта си. А сега изчезвай. Искам да поговоря насаме с лейтенант Далас.

— Но пресконференцията…

— Ти от дума не разбираш ли? — Очите на командира хвърляха мълнии, които биха прогорили дупка дори в камък. Ив чу стъпките на Чанг, който забързано се отдалечи.

— Командир Уитни…

Той вдигна ръка:

— Беше на косъм да бъдеш официално порицана заради неподчинение, лейтенант. Съветвам те в бъдеще да не изпускаш нервите си и да не ми даваш повод да те упреквам.

— Слушам, сър.

— И още нещо. Оскърбен съм и лично, и в качеството на твой началник, задето си повярвала, че ще одобря абсурдния график, който ще те отклонява от изпълняване на преките ти задължения.

— Приемете най-искрените ми извинения, сър. Единственото ми оправдание е, че при всеки контакт с Чанг изпадам във временно умопомрачение.

— Разбирам. — Уитни се втренчи в диска, който държеше. — Учудващо е, че не си го натикала в гърлото му.

— Всъщност, сър, имах предвид друго отверстие.

Устните му потрепнаха, сякаш едва сдържаше усмивката си. Сетне и той като Ив счупи диска на две.

— Благодаря, сър.

— Да свършим по-бързо с този цирк, та и двамата отново да се заемем за работа.