Нора Робъртс
Защита в смъртта (7)

Шеста глава

Ив нямаше нищо против да се поразходи, въпреки че когато обмисляше нещо, предпочиташе да крачи из стаята или кабинета си.

Рурк вървеше толкова бавно, че на два пъти тя забави крачка, за да се изравни с него.

Мислеше си колко удивителна е способността му без видимо усилие да оставя зад гърба си напрежението и стреса на живота извън дома си — изкуство, което тя така и не успя да усвои.

Въздухът, натежал от горещина, като че ли се беше сгъстил — усещането бе като да се движиш сред топъл сироп. Ала безпощадното слънце вече залязваше, а светлината бе тъй мека, че на човек му се искаше да я помилва.

„Дори жегата тук е различна — помисли си Ив. — Сякаш се просмуква в тревата, дърветата и цветята, вместо да се отразява от асфалта и да те блъска в лицето.“

Долавяше нещо… нещо необичайно под повърхността на привидното спокойствие на Рурк. Усещаше го като острието на нож, увит в кадифе.

— Какво си намислил?

— Лятото е кратко. — Съпругът й я поведе по камениста пътека, която не си спомняше да е виждала досега. — Да му се наслаждаваме, докато не си е отишло. По това време на деня най-силно се усеща очарованието му. А паркът е най-красив.

Вероятно имаше право, въпреки че според Ив паркът винаги беше прекрасен. Запленяваше погледа дори през зимата, ала сега представляваше океан от багри и аромати. Накъдето и да се обърнеше, човек виждаше неописуема красота. Тук се извисяват растения с копиевидни листа и екзотични цветове, там са се преплели очарователни дребни цветчета. Но най-прекрасното бе, че градините изглеждаха и съвършени, и недокоснати от човешка ръка, сякаш бяха дело на майката природа.

— Между другото, кой поддържа парка?

— Елфите, разбира се — засмя се Рурк и я поведе по алея, над която преплетените клони на дърветата образуваха тунел, а пълзящите рози се виеха по стволовете и се спускаха върху тучната зелена трева.

— Сигурно ги внасяш направо от Ирландия, а?

— Естествено.

— Колко прохладно е тук! — Ив вдигна поглед и през пролуките в тавана от цветя зърна небето, озарявано от последните лъчи на слънцето. — Климатичната инсталация на природата. — Дълбоко си пое въздух и добави: — Ухае на… — Съвсем естествено бе да се усеща ароматът на рози, но се долавяше и друга миризма. — Ухае на романтика. — Обърна се и се усмихна на съпруга си, ала той не отвърна на усмивката й.

— Какво? — Тя машинално се озърна, очаквайки някаква заплаха… например змия. — Какво има?

Как да й обясни какво изпитва, като я наблюдава да стои в уханния здрач, така смаяна и дори объркана от заобикалящата я красота? Висока и стройна, с небрежно сресана коса, тук-там изсветляла от слънцето. Жена, която носи оръжието си както дамата носи скъпа огърлица от перли — с нехайна самонадеяност и гордост.

— Ив! — Той млъкна, поклати глава, пристъпи към нея. Допря челото си до нейното и прокара длани по раменете й.

Как да й обясни какво изпита, като я наблюдаваше как невъоръжена и беззащитна се изправя пред един безумец? Когато осъзнаваше, че има опасност в един миг завинаги да я загуби.

Знаеше, че тя безброй пъти е заставала лице в лице със смъртта. Често и той бе заставал редом с нея. Случвало се бе ръцете им да бъдат обагрени от собствената им кръв.

Държал я бе в прегръдките си през нощите, изпълнени за нея с по-жестоки сънища, отколкото може да понесе едно човешко същество. Придружил я бе при завръщането й в кошмарното й минало.

Ала случилото се днес беше различно. Днес я закриляха само смелостта и съобразителността й. А той нямаше избор, освен безпомощно да я наблюдава и да чака, осъзнавайки, че тя трябва да изпълни дълга си, но неописуемият страх пробождаше сърцето му като копие.

Знаеше, че и за двама им е по-добре, ако не изрази гласно чувствата си.

Но Ив го разбра. Въпреки че бяха женени повече от година, още не бе проникнала до най-потайните кътчета на душата му. Ала вече разбираше що е любов. В мига, в който Рурк понечи да се отдръпне, тя се притисна към него и му дари устните си.

Искаше му се да бъде нежен. Нежността бе в съзвучие с романтиката на розите, с радостта му, че съпругата му е невредима. Но буйната река на чувствата му го понесе и той едва не потъна. Погълнат от емоциите си, се вкопчи в ризата на Ив, сякаш се хвана за спасително въже, хвърлено в разпенен океан. Ураганът профуча през него и премина в целувката му.

Ив очакваше вихърът на страстта да ги повали, пръстите на Рурк да разкъсат дрехата й.

Ала той отслаби хватката си, прокара ръка по гърба й, сетне обгърна с длани лицето й.

Ив виждаше яростната буря, бушуваща с първична жестокост в сините му очи, която накара дъхът й да секне, а сърцето й лудо да затупти.

— Желая те. — Той се вкопчи в косата й, отметна я, отново сви юмруци. — Нямаш представа колко те желая! Повярвай, понякога се плаша от това чувство. Ще ми се да престане да ме разкъсва, но то не стихва.

Впи устни в нейните и тя усети палещото му отчаяно желание, граничещо с алчност.

Без капчица колебание се остави на властта му. Защото Рурк грешеше, което му се случваше много рядко. Разбираше, че съпругът й е подвластен на плътското желание и се гневи на неспособността си да го овладее.

Същата вихрушка бушуваше и в нея.

Рурк откопча ремъка и захвърли встрани кобура с оръжието й, а тя още по-силно се притисна към него и задавено изстена, когато усети върху шията си устните му, зъбите му.

Някъде наблизо птица заизвива глас, ароматът на розите стана почти осезаем и някак хипнотичен. Въздухът под преплетените клони, който допреди миг бе тъй прохладен, внезапно се нажежи.

Рурк свали ризата й, а опитните му пръсти запробягваха по тялото на Ив, докато тя изпита усещането, че ще се разтопи. Ала когато задърпа ризата му, той я отблъсна, изви ръцете й и здраво хвана китките й, като че ли я впримчи в белезници.

Изпитваше необходимост поне за малко изцяло да я притежава, да властва над нея.

— Ще те имам… — Хрипливият му глас бе натежал като въздуха. — По моя начин.

— Искам…

— След малко ще получиш каквото искаш. — Той разкопча панталона й. — Но първо ще задоволя моето желание.

Желаеше я гола.

Приведе се, леко захапа долната й устна:

— Свали обувките.

— Пусни ми ръцете!

Рурк плъзна ръка в панталона й и още по-силно стисна китките й, когато тялото й конвулсивно потръпна.

— Свали обувките!

Притисна устни към нейните, докосна най-интимното й място. Целувката му бе нежна и успокояваща, ала пръстите му я тласкаха към възбудата бавно и търпеливо, сякаш в противовес на стоманената хватка около китките й.

Тя едва чуто запротестира, ала усети как тялото й сякаш се втечнява, почувства се замаяна. Понечи да изрита обувките си, но движението само усили възбудата й.

Цялата пламна и се разтрепери, краката й се подкосиха.

Рурк жадуваше да я докосва навсякъде, да усети вкуса на всеки сантиметър от тялото й. Освободи ръцете й и се отпусна на колене. А когато тя почувства устните му върху себе си, изригна като вулкан.

Сграбчи косата му, отчаяно опитвайки да си поеме въздух. Но той още по-здраво се вкопчи в бедрата й и продължи да я унищожава.

Сега му принадлежеше. В тази градина, в този свят. Беше негова.

Светът около нея се завъртя, багри и ухания се завихриха в безумен танц. Нажежените му устни прегаряха плътта й, причинявайки й толкова сладостна болка, че й се струваше сякаш умира.

Похотта му отново се вля в нея, изпълни я, проникна в кръвта и в костите й, докато избухна като новопоявила се звезда и като че я разби на парченца.

Ала Рурк не преставаше.

— Не мога повече, не мога… — изстена тя.

— Но аз мога.

Краката й се подкосиха, Рурк я положи на тревата. Накара я да вдигне ръце и отново хвана китките й:

— Спомняш ли си първия път, когато те обладах? И тогава казваше, че не можеш, но се оказа тъкмо обратното.

— Проклет да си! — Тя се изви като дъга. — Искам те в мен!

— Ще бъда. — Със свободната си ръка Рурк обгърна гърдата й. — Но и сега мога да те накарам да получиш оргазъм. Вече си готова да ме приемеш.

Докосването му беше магическо. Под пръстите му гърдата й беше непоносимо чувствителна, сърцето й биеше до пръсване.

— Изпитвам удоволствие да те наблюдавам в мига, в който се понасяш във висините — промълви той, без да откъсва поглед от лицето й, което се изкриви от безпомощна наслада. Дъхът й излизаше на пресекулки, очите й потъмняха, престанаха да виждат. Тялото й отново се изви като трептяща дъга. Взриви се. Сетне се разтопи.

Рурк се отмести и започна да се съблича.

Ив лежеше на зелената трева гола, изчерпана, победена. Носеше само дълга верижка с крушовидния диамант и медальона с образа на Свети Джуд, които й бяха подарък от Рурк — символа на любовта му и талисмана, предназначен да я пази. Рурк едва не се просълзи, толкова бе трогнат, че тя ги носи заедно.

Ръцете й още бяха вдигнати, все едно се предаваше. Предаваше се на съпруга си както на никого другиго.

Рурк вече не бе състояние да възпира желанието си. Седна върху нея, прокара длани по лицето й, шията и гърдите.

— Ив.

Клепачите й запърхаха, тя отвори очи. В сумрака под дърветата лицето му изглеждаше толкова напрегнато, толкова красиво. През листата проникваха лъчите на залязващото слънце и хвърляха отблясъци върху гарвановочерната му коса.

— Жадувам да ме обладаеш! Това ли искаш да чуеш? Прави с мен каквото пожелаеш.

Рурк проникна в нея. Разтвори бедрата й и проникна по-дълбоко. Ив изкрещя, усещането бе като че я пронизваше копие. Ала сграбчи съпруга си за косата и този път не затвори очи.

— По-силно! — изстена и го притегли към себе си, докато отново усети устните му върху своите. — По-силно!

Тялото му завибрира, самоконтролът му се пръсна като тънко стъкло. Обхванат от собственото си безумие той плени устните й, плътта й. Продължи ритмичните тласъци и я чу да вика, усети я как отново полита към върха.

— С мен… — Той вплете пръсти в нейните. — Ела с мен.

Предаде се изцяло на властта й, както тя му се бе отдала, за да изпитат заедно върховната наслада.

Кръвта още бучеше в ушите му, когато легна по гръб и привлече Ив върху себе си.

Бурята, която допреди мигове бушуваше в него, беше преминала. Нежно прокара пръсти по гърба на Ив.

— Страхотна разходка — промърмори тя.

Рурк леко се усмихна:

— Чистият въздух повишава тонуса.

— О, да, бас държа, че причината беше чистият въздух — изсмя се тя. — Сега разбирам защо за отмора хората отиват в провинцията.

— В момента се чувствам напълно отпочинал.

Тя вдигна глава и го изгледа:

— Така ли?

Рурк знаеше какво го пита. Знаеше, че го е разбрала.

— Да. Предлагам да се приведем в приличен вид и да се върнем вкъщи. Скоро ще докарат Макнаб, а аз още не съм съобщил на Съмърсет.

— Оставям на теб това изключително приятно задължение.

— Страхливка!

— Такава съм. — Тя се изтъркаля на тревата и се огледа за дрехите си. — Да му се не види, къде ми е ризата? Изял ли си я?

— Не, доколкото ми е известно. — Той вдигна поглед. — Ето я, виси на розовия храст.

— Сега разбирам колко полезна е градината — промърмори Ив, докато освобождаваше дрехата си от трънливите вейки. — Стимулира зрението и възприятията, предлага удобства за правене на секс и дори закачалки за дрехите ни.

Рурк се изправи и се разсмя. Напрежението помежду им като по чудо беше изчезнало, отново бяха стъпили на солидна почва.

 

 

Щом влязоха в къщата, Ив тръгна право към кабинета си. Казваше си, че я чака много работа, но истинската причина бе, че предпочиташе да не присъства на разговора между Рурк и Съмърсет.

Или поне бе една от причините.

Първо се свърза с командира. Нежеланието й да привлече Рурк като консултант беше за заблуда. Още преди съпругът й да подхвърли идеята вече беше намислила да използва помощта му, и то официално.

Но не искаше той да се възгордее и да се помисли за незаменим.

— Вече имате разрешение — осведоми я Уитни. — Фийни пожела Рурк да бъде привлечен като консултант. Разбрах, че детектив Макнаб ще бъде изписан от болницата и вие ще се грижите за него.

— Наистина ме е грижа за него, сър.

— Вече разговарях с родителите му. Сигурно ще се обадят и на вас.

— О! — Тя моментално започна да крои планове как да прехвърли на Съмърсет и това задължение. — Макнаб е млад и в добра кондиция. Предполагам, че до ден-два ще бъде на крака. Ще работя предимно у дома, сър. Ако Фийни не възразява, искам компютърът на Когбърн да бъде закаран у нас.

— Постъпи както намериш за необходимо — ти ръководиш разследването. Утре в два следобед в Кулата ще проведем съвещание с началника Тибъл, кмета Пийчтри и Чанг, нашият специалист по връзки с обществеността. Държа да присъстваш и ти.

— Слушам, сър.

— Дотогава трябва да знаем отговорите, лейтенант.

След като приключи разговора, Ив седна зад бюрото си. Засега нямаше нито един отговор, но поне можеше да формулира всички въпроси.

Нахвърля бележки, направи справка с предишните си записки и подготви нови.

„Луис Когбърн — наркопласьор, чиито клиенти са предимно ученици. Възможно ли е да се установи от кого е купил компютъра? Да се проверят въведените данни, за да се разбере колко често е използвал машината — колко пъти седмично, колко часа дневно. Ненадейно пламнало желание за насилие, намерило изражение в примитивен побой с бухалка. Според свидетелите Когбърн никога преди не е проявявал склонност към насилие.

Според показанията на свидетелите няколко дни преди инцидента Когбърн е бил нетипично изнервен и сприхав — първите симптоми за физическото му неразположение. Патоанатомът констатира вътречерепно налягане, масивен оток, повредени тъкани, физиологични симптоми — главоболие, кървене от носа и ушите, изпотяване.

Детектив Кевин Халоуей, служител в Отдела по електронна обработка на информацията, комуто е било възложено да прегледа информацията, съхранена в машината на Когбърн. Да се провери колко часа работа са регистрирани в компютъра.

Изненадващ акт на насилие в един от отделите на полицията, насочен най-вече срещу Макнаб и Фийни. Срещу обикновен служител и началника на отдела.

Методите за извършване на насилие зависят ли от характера на всеки индивид? Да се възложи на Майра съставяне на психологически профил на нападателя.

До този момент той не е проявявал склонност към насилие.

Според патолога симптомите са същите като при Когбърн. Смъртта е настъпила без външна травма.

Оръжие на убийството — компютър.“

„Наистина е било убийство — помисли си тя. — Компютърът е оръдието, но какъв е мотивът?“

— Далас.

— А? — Тя вдигна поглед, отметна косата, която почти закриваше очите й и недоумяващо се втренчи във Фийни, докато съзнанието й се проясни. — Мислех, че вече си у дома.

— Придружих до тук момчето, след като го изписаха от болницата.

Ив си помисли, че нови бръчки са се появили на челото му, а погледът му е по-печален от всякога.

— Отиди си вкъщи, Фийни. Имаш нужда от почивка.

— Нямаш право да даваш подобни съвети, след като сама не ги спазваш. — Той посочи бележките й. — Тръгвам си, исках само да се уверя, че Макнаб се чувства по-добре. Много благородно от ваша страна, че го поканихте да ви погостува. Младежът изглежда почти във форма. — Ирландецът се тръсна на един стол и тежко въздъхна: — Господи, защо се правя на шут? Едната му страна е парализирана, Далас!

— Само временно. Можеше да се очаква при тези обстоятелства…

— Тръпки ме побиват, като си помисля, че можеше да загине. Знаеш ли, че е едва двайсет и шест годишен?

Стомахът й се сви:

— Не… не знаех.

— Родителите му са в Шотландия. Почти всяка година летуват там. Искаха незабавно да се върнат в Ню Йорк, но той успя да ги разубеди. Вероятно не иска да го видят в подобно състояние, но и се страхува, че завинаги ще остане парализиран.

— Ако му позволим да си го мисли… ако самите ние го мислим, няма да му е от полза.

— Знам… Господи, Халоуей непрекъснато ми е пред очите, спомням си изражението му, когато се строполи на пода. — Той прокара пръсти по страните си. — Длъжен бях да се обадя на родителите му, обаче не знаех какво да им кажа. А проклетите репортери са взели на мушка момчетата от моя отдел… моите деца…

— Фийни, днес преживя нещо ужасно. Различно е, когато се случи по време на акция. Според мен е редно да поговориш със служебния психотерапевт. — Тя потръпна от убийствения поглед, който й хвърли ирландецът. — Знам, че нямам право да ти давам подобен съвет, но само помисли, да му се не види! Едно от „твоите момчета“ те взе за заложник и заплашваше да ти пръсне черепа, после умря пред очите ти. Достатъчно причини съзнанието ти да се размъти. Затова трябва да се консултираш с психотерапевта или… с Майра. На твое място щях да избера нея. Ако пожелаеш, разговорът помежду ви ще бъде неофициален. Никой няма да разбере, че си се обърнал към нея.

— Не ми трябва нито душеприказчик, нито изповедник! — процеди ирландецът, който се беше зачервил от гняв и обида. — Само работата ще ми помогне да превъзмогна травмата.

— Както кажеш — примирено въздъхна Ив, разпознавайки симптомите, които често виждаше, застанеше ли пред огледалото. — За твое успокоение ще ти кажа, че ни предстои много работа. Засега ще ръководя разследването от тук, ако не възразяваш. Но най-първостепенната ни задача е да измислим някакъв щит или филтър за проклетия компютър. Никой няма да го докосне, преди да вземем предпазни мерки.

— Срещу какво? Как да проектираме подходящ щит, след като не знаем какво трябва да блокира?

— Да, това е най-големият проблем. Но предполагам, че заедно с цивилния консултант, за чието участие вече си получил разрешение, успешно ще го разрешите.

Фийни се поусмихна, макар че погледът му остана печален:

— Предположих, че ще ми се поразсърдиш заради самоинициативата, но той е най-добрият специалист, когото познавам.

— Тогава си напрегнете мозъците и ми осигурете защита от проклетия компютър. — Ив се изправи на крака и макар да се чувстваше ужасно неловко, стори нещо, което смяташе за правилно. Приближи се до ирландеца, приклекна до него и го погледна в очите:

— Прибери се вкъщи, Фийни. Изпий една бира, поговори с жена си. Вярно е, че като съпруга на ченге тя е свикнала да живее с мисълта за най-лошото, но сега ще се успокои едва когато те види. Същото се отнася и за теб. Без теб няма да се справя с този случай, но за да работиш пълноценно, трябва да си спокоен.

Погледите им казваха много повече отколкото думите. Дълго се взираха един в друг, накрая Фийни промълви:

— Днешните младежи си въобразяват, че знаят всичко. — Стисна ръката на Ив, стана и излезе. За да си отиде вкъщи.

Тя за миг не помръдна, сетне докосна мястото, на което бе ръката му. Едва тогава се изправи, седна зад бюрото си и отново се зае с работата си. Първата й задача бе да сравни информацията за Когбърн с данните от досието на Халоуей с надеждата да открие някаква връзка помежду им. Още не беше приключила, когато видеотелефонът избръмча.

— Тук Далас.

— Имам мъртвец, когото непременно трябва да видиш. — Лицето на Бакстър почти изпълваше монитора, но по звуците и движението зад него тя се досети, че колегата й се намира на поредното местопрестъпление.

— Имам спешна работа, Бакстър. Не мога да поема друго разследване. Заеми се ти.

— Не бързай. Още не си чула подробностите. Жертвата е трийсет и три годишен мъж. На пръв поглед изглеждаше, че някой е проникнал чрез взлом в жилището му и го е нападнал. После обаче установихме, че той сам си е причинил нараняванията, а накрая си е прерязал гърлото.

— Нямам време за…

— Преди настъпването на смъртта е имал масивни кръвоизливи от носа и ушите. И още нещо — погледни!

Бакстър се обърна. Тя видя просторна стая, в която цареше невъобразим хаос. Компютърът беше съборен на пода, съобщението на екрана гласеше: Осъществено стопроцентово прочистване.

— Никой да не докосва компютъра! — извика Ив. — Идвам веднага.

Хукна към вратата, но изведнъж изруга, върна се и извади от бюрото си електронния бележник. Докато прекосяваше помещението, за да отиде в кабинета на съпруга си, задиктува съобщение, адресирано до Рурк:

— Повикаха ме във връзка с друг случай, който има общо с моето разследване. Ще се върна… когато се освободя. Извинявай.

Остави бележника на компютъра му и изтича навън.

 

 

Чадуик Фицхю бе живял охолно в луксозен мезонет в сграда, намираща се в северната част на Ийст Сайд. Професията му се състоеше в това да бъде единственият наследник от мъжки пол на четвъртото поколение на прочутата фамилия Фицхю и той се справяше отлично със задълженията си — общуваше свободно, изглеждаше изключително елегантен във вечерно облекло, умело играеше поло и при крайна необходимост можеше да беседва за борсови операции.

Семейният бизнес се състоеше в печелене на пари, каквито представителите на фамилията Фицхю притежаваха в изобилие.

Хобитата на Чадуик бяха пътешествия, модни дрехи, хазарт и прелъстяване на момчета.

Докато Ив се взираше в окървавените останки на Чадуик Фицхю, Бакстър набързо й съобщи оскъдната информация, с която разполагаха:

— Името му изскочи по време на проучването на данните. Бил е известен педофил, обикалял е клубовете, сърфирал е в чатовете в Мрежата. — Красивото лице на младия полицай се изкриви от отвращение. — Падал си е по хлапета на възраст от четиринайсет до шестнайсет години. „Номерът“ му е бил да почерпи жертвата си с алкохолна напитка или с някакъв наркотик, предимно Зонър, после да примами хлапето в жилището си с обещание за още. Ала когато са се озовавали тук, е изваждал „играчките“. Освен всичко друго е бил пристрастен към садомазохистичните изпълнения. Дори когато дадено момче е оказвало съпротива, той чрез насилие е осъществявал полов контакт с него. Открихме колекция от видеофилми — очевидно е заснемал с камера „подвизите“ си. След задоволяване на извратените си потребности е подхвърлял известна сума на жертвите си и ги е заплашвал, че ако го издадат, ще загазят много повече от самия него. — Бакстър се втренчи в мъртвеца и добави: — Повечето хлапета са му вярвали…

— Почакай — прекъсна го Ив. — След като тези подробности са ни известни, поне едно момче се е оплакало от него.

— Имаш право. През последните две години срещу него са били подадени четири оплаквания. — Бакстър извади от джоба на костюма си пакетче с дъвки и предложи на Ив да си вземе. — И то само в Ню Йорк. Срещу него са били повдигнати обвинения, но чрез подкупи и с помощта на скъпо платени адвокати „мераклията“ е избегнал затвора. Според мен светът се е отървал от един боклук.

Ив само изсумтя, сложи очилата с увеличителни стъкла и огледа раната на шията, която приличаше на уста, зейнала в безмълвен вик.

— Липсват белези, подсказващи разколебаване — промърмори.

— Като решиш да сториш нещо, правиш го както трябва.

Тя напръска дланите си със защитен спрей и с пръст побутна главата на Фицхю. Ушният му канал беше запушен от съсирена кръв.

— Сърфирал е в чатовете в Мрежата, така ли?

— Да, разполагаме с писменото оплакване на едно от хлапетата, които е прелъстил по този начин. Търсел е момчета, които имат проблеми със сексуалната ориентация, или пък такива, които са готови да експериментират. На горния етаж си е обзавел специална стая за забавления. Стените са тапицирани с черна кожа, има какви ли не играчки — белезници, бичове, вибратори и други механични средства за сексуално задоволяване. Системата за видеозаписи е една от най-скъпите, предлагани на пазара. Намерихме и богат асортимент от наркотици. Както виждаш, апартаментът е обърнат с краката нагоре, но записите от охранителните камери показват, че от три дни никой не е влизал или излизал от тук, включително собственикът.

— Кой е съобщил за смъртта на Фицхю?

— Сестра му, която живее на остров Сейнт Томас… Хей, лейтенант, май и ти наскоро пътува до някакво екзотично място — добави той. — Океанът плиска сините си води в бряг, покрит с бял пясък, по плажа се разхождат жени по оскъдни бански костюми… С удоволствие бих избягал от жегата на подобно райско местенце… — Той замечтано въздъхна, сетне приклекна до Ив, като внимаваше да не изцапа с кръв маншетите си. — Днес нашият човек е трябвало да бъде в Сейнт Томас за някакво семейно празненство. Като не се появил, сестра му се обезпокоила и се свързала с него по видеотелефона, Фицхю започнал да й крещи и грозно да я ругае, а от носа му бликала кръв. Тя си помислила, че някой го е нападнал и го е ранил, затова се свързала с полицията.

— Ще й се обадя. Трябва да даде официални показания. — Ив подпря длани на бедрата си и се обърна към Бакстър: — Поемам разследването и на този случай.

— Предположих, че ще се случи именно това. — Той въздъхна и се изправи. — Всички знаем какво се е случило днес в Отдела по електроника. — Огледа се, намръщено се втренчи в монитора на компютъра. — Да му се не види, какво става?

— Сформирам екип, за да разберем причината. — Ив също се изправи. — Искаш ли да участваш?

— Съгласен съм — без капчица колебание отвърна младежът.

— Смятай се за назначен. Необходими са ми копия от видеозаписите, направени от охранителните камери, досието на Фицхю, името на сестра му и точният й адрес. Ще разпитаме съседи, родственици, приятели. Важното е да разберем дали той е бил… заразен. — Тя смутено се изкашля и добави: — Налага се да изгледаме и филмите от частната му колекция.

— Не стига, че жегата е непоносима, ами ще бъда принуден да гледам как някакъв перверзник чука момченца.

— Възможно е някое от тези момченца да е било специалист по програмиране. Незабавно изпратете този компютър на моя адрес. Командирът ми разреши засега да ръководя разследването, като използвам техниката, с която разполагам у дома.

— Ще работим у вас ли? — засия Бакстър. — Супер!

— Никой да не се доближава до тази машина. Никой да не я включва до второ нареждане. Същото се отнася и до другите компютри, които евентуално ще открием в апартамента. — Тя се огледа и добави: — Най-щателно ще претърсим жилището. А ти провери дали има разпечатки на информацията, съдържаща се във файловете. Трупът да бъде изпратен в моргата, предупредете Морис да зареже другата работа и незабавно да се заеме с аутопсията.

— Ясно. Хей, къде е сянката ти?

— Моля?

— Къде е несравнимата Пийбоди? — Той вдигна вежди. — Напоследък адски се е разхубавила.

— Нима? На теб и плашило ще ти се стори красиво, Бакстър.

— Може би, но само след уморително дежурство. Как така хубавицата не те придружава?

— Ами… заета е… с Макнаб.

Усмивката на Бакстър помръкна:

— Как е той?

— Сравнително добре. Дойде в съзнание, държи се мъжки. Само дето… — Тя пъхна ръце в джобовете си. — Има проблеми с дясната си страна…

— Какви проблеми? — попита той, въпреки че знаеше отговора. Всеки полицай знаеше какво се случва, когато те улучи лазерен заряд. — Проклятие, Далас! Временно е, нали? Той ще се оправи, сигурен съм.

— Да. Поне така казват лекарите.

Двамата помълчаха, Ив въздъхна и нареди:

— Да се хващаме на работа.