Нора Робъртс
Защита в смъртта (6)

Пета глава

— Добре те е подредил. — Тя приклекна до Фийни, на когото оказваха първа помощ. Стисна устни, докато оглеждаше дълбоката рана на страната му. — Отдавна не са ти разкрасявали физиономията, а?

— За разлика от някои хора, аз не си пъхам носа, където не ми е работа. Ще ти дърпам ушите, Далас. Мислех, че съм те научил на това-онова. Ако онзи те беше взел за заложница…

— Мен ли? Не си спомням напоследък да са ме заключвали със собствените ми белезници на собственото ми кресло.

Фийни присви очи:

— Беше чиста случайност. Онзи извади късмет…

— Късметът е като премия за добрата работа на полицая. Навремето самият ти ми го каза. — Ив се усмихна на стария си приятел и хвана ръката му. Той сърдечно стисна дланта й, пръстите им се преплетоха.

— Не се смятам за твой длъжник. Беше лош късмет и туйто! И още нещо — обясни на съпруга ти, че онова с… чукането беше само за заблуда.

— Сигурна съм, че е побеснял от ревност и възнамерява жестоко да ти отмъсти, но ще направя всичко възможно да го усмиря.

Той кимна, сетне сведе очи, усмивката му помръкна.

— Хвана ни със свалени гащи, Далас. Бях напълно неподготвен за случилото се.

— Невъзможно е било да предположиш какво ще се случи. Невъзможно! — побърза да повтори Ив, преди той отново да заговори. — Халоуей е бил болен — и физически, и душевно. Единственото, което засега знам, е, че става въпрос за някакъв вирус, някаква зараза. Морис усилено работи по въпроса, но още няма мнение. Същото се е случило и с човека, по когото Трухарт е стрелял. Причината е в компютъра. Обзалагам се, че е в компютъра.

Изведнъж Фийни се почувства смазан от умора. Уморен и болен. Безсилно поклати глава и промълви:

— Това са измишльотини от областта на научната фантастика, Далас. Компютърът не може да ти причини нищо, освен болка в очите.

— Грешиш. Наредил си на Халоуей да работи по компютъра на Когбърн. Само след няколко часа у него се наблюдават същите симптоми като при собственика на компютъра. Интуицията досега не ме е подвеждала, въпреки че предположението наистина изглежда невероятно. В тази машина има нещо, което въздейства на хората, затова никой не бива да я докосва, преди мистерията да бъде разгадана.

— Халоуей беше симпатичен хлапак. Съжалявам, че му четох конско, но той си го заслужаваше. Видях как се счепкаха с Макнаб, после… — Той затвори очи. — Господи!

— Лекарите дават надежда за живота на Макнаб. Това момче е по-жилаво, отколкото изглежда. Да, сигурна съм, че ще се оправи. — Ив насила се усмихна, въпреки че страхът като леден юмрук стискаше сърцето й.

— Трима от хората ми са ранени, един е мъртъв. Искам да разбера защо.

— Да, трябва да разберем каква е причината. — Тя погледна разглобения компютър на работната маса в кабинката на Халоуей, припомняйки си странния надпис, който беше видяла на монитора.

Отново влезе в кабинета на Фийни. Трупът на Халоуей вече беше прибран в специален чувал. Кръвта, изпръскала кремавата стена, й придаваше вид на абстрактна рисунка.

Ив повика медика, който беше приготвил спринцовката с транквиланта:

— Според теб каква е причината за смъртта?

Той впери поглед в трупа на пода:

— Да пукна, ако знам. Виждал съм подобни кръвоизливи, които обаче бяха предизвикани от тежка черепна травма. Ще трябва да изчакаш резултата от аутопсията. Може да е тумор в мозъка, емболия, инсулт. Жалко за младежа. Сигурно няма трийсет.

— Двайсет и осем годишен е — отвърна Ив. Помисли си за годеницата на Халоуей, която бе прекъснала деловото си посещение в Източен Вашингтон, за да се върне в Ню Йорк, за родителите и брат му, които щяха да пристигнат от Балтимор.

Добре познаваше Фийни и беше сигурна, че детектив Кевин Халоуей ще бъде погребан с почести като всеки полицай, загинал при изпълнение на служебния си дълг.

„Всъщност е точно така“ — помисли си, докато наблюдаваше как изнасят трупа. Халоуей беше умрял, защото бе изпълнявал служебните си задължения.

Не знаеше какво и защо е причинило смъртта му. Факт беше обаче, че днес в името на дълга бе загинал един млад детектив.

— Лейтенант.

Тя се обърна и видя Уитни.

— Да, сър.

— Спешно изготви рапорт за случилото се.

— Слушам.

Командирът се втренчи в окървавената стена:

— Имаш ли някакви предположения?

— Да… Всъщност въпросите са повече от предположенията. Наложително е Морис незабавно да извърши аутопсията. Предполагам, че ще открие същите увреждания като при Когбърн. Интуицията ми подсказва, че отговорът на загадката се крие в компютъра на Когбърн, но преди да се започне работа по него, е необходимо взимането на предохранителни мерки. Единственото, което знам със сигурност, е, че Халоуей няма вина за трагедията.

— Трябва да докладвам на началника Тибъл и на кмета, преди да дадем изявление за медиите. Засега ти ще ръководиш разследването — добави. — Официалното ни становище ще бъде, че детектив Халоуей е страдал от заболяване, чието естество още не е уточнено и което е причина за анормалното му поведение и за смъртта му.

— Доколкото ми е известно, това е самата истина.

— Не ме е грижа какво ще съобщим на медиите. Но държа тази история да се разнищи час по-скоро и истината да излезе наяве. Не се занимавай с нищо друго, посвети цялото си време и внимание на това разследване. Искам отговор, и то бързо! — Уитни понечи да излезе, но преди да прекрачи прага, се обърна: — Детектив Макнаб дойде в съзнание. Състоянието му вече не е критично, въпреки че опасността не е преминала.

— Благодаря, сър.

 

 

На излизане от отдела Ив зърна съпруга си, който се бе облегнал на стената и работеше с джобния си компютър.

Никога не беше виждала човек, който толкова да се различава от ченгетата. Но без особени усилия би могъл да бъде причислен към друга група от обществото, чиито представители бяха чести клиенти на полицията.

Той вдигна поглед, хвана ръката й:

— Не се упреквай, направи всичко възможно.

— Вярно е. — Ив го знаеше и го приемаше. — Но това не променя факта, че Халоуей е мъртъв. Аз допрях оръжието до слепоочието му, образно казано. Разбира се, не подозирах какво правя, нямаше начин да знам, ала косвено причиних смъртта на този младеж. А дори не знам какво е оръжието. — Потърка зачервените си клепачи, изпъна рамене. — Макнаб е дошъл в съзнание, състоянието му вече не е критично. Ще се отбия в болницата да го видя, преди да се прибера у дома.

— За да го разпиташ ли?

— Първо ще му поднеса някакви тъпи цветя.

Рурк се засмя и понечи да целуне ръката й, но тя бързо я измъкна и изсъска като разгневена котка.

— Скъпа, крайно време е да престанеш да се срамуваш да показваш чувствата си.

— Ченгетата не се лигавят.

— Не знаех, че проявата на чувства е лигавене — промърмори Рурк и тръгна с нея към подземния гараж. — Ще те придружа. Един от нас трябва да се погрижи Пийбоди да хапне нещо и да излее мъката си.

— Ти се заеми с това. — Ив седна зад волана. — Повече те бива да се лигавиш.

Рурк прокара пръсти през разрошената й коса — изпитваше необходимост да я докосне, да се увери, че е невредима.

— Помощничката ти се държа много достойно.

— Да бе!

— Не е лесно да запазиш самообладание, когато любимият ти човек е ранен или животът му е в опасност.

Тя го изгледа накриво:

— Който търси лесното, трябва да се обвърже с чиновничка, не с ченге.

— Имаш право. Мислех си обаче колко трудно ти е било да гледаш как в продължение на цял час животът на Фийни виси на косъм.

— Той се държа мъжки. Знае как да се пази… — Ненадейно сякаш остри нокти се забиха в гърлото й. На изхода от гаража спря колата и отпусна глава върху волана. — Наистина се изплаших до смърт. Божичко, колко беше страшно! Халоуей знаеше къде да се прицели. Едно натискане на спусъка и Фийни щеше да бъде мъртъв. А пък аз бях безсилна да му помогна.

— Знам какво изпитваш. — Рурк превключи на автоматично управление, въведе в компютъра адреса на болницата, а когато колата се включи в уличното движение, се наведе и разтри врата на съпругата си. — Известно ми е, скъпа.

— Фийни разбра колко се страхувам. Един поглед му бе достатъчен да прозре истината. И двамата знаехме, че всичко може да свърши за секунда, а бяхме безпомощни. Мътните го взели! — Тя отпусна глава на облегалката, затвори очи. — Щеше да загине заради мен. Защото склони на молбата ми да се заеме с проклетия компютър! Не, не възразявай, предчувствам какво ще кажеш. Че случилото се не е по моя вина. Но си остава факт, нали? Смотаният Фийни има врат като на петел, който сега целият е в синини. Колко ли пъти животът му е преминал като на филмова лента пред очите му? Питал се е дали някога отново ще види съпругата, децата, внуците си.

— Това са рисковете на професията, както често казва една моя позната.

Ив отвори очи и го погледна:

— Бас държа, че ти се иска да я натупаш, задето е такава многознайка.

— Позна, скъпа. — Той нежно прокара пръст по страната й. — Но колкото пъти реша да го сторя, някой ме изпреварва.

Ив неволно се усмихна:

— Чувствам се зле, ако на една-две седмици не ми сменят физиономията… Хей, не се тревожи за мен. Добре съм.

— Да, виждам.

Докато пътуваха към болницата, тя се овладя дотолкова, че само изръмжа: „Без коментар!“ на жадните за сензации репортери, които се бяха скупчили във фоайето.

— Лейтенант Далас, научихме, че сте участвали в екипа по преговорите с полицая, чийто заложник е бил капитан Фийни. Защо служителка от отдел „Убийства“ се е намирала на местопроизшествието?

— Без коментар!

— Източник от полицията ни осведоми, че детектив Кевин Халоуей е стрелял по свои колеги, взел е за заложник шефа на Отдела по електронна обработка на информацията, а по-късно е бил убит.

Ив си запробива път сред репортерите и неволно блъсна някакво камера.

— Май не чухте какво казах! — сопна се вбесено. — Не коментирам!

— Вие ли отнехте живота на детектив Халоуей, докато сте се опитвали да освободите капитан Фийни?

Ив спря и с леден поглед измери журналиста, който бе задал въпроса:

— След един час ще започне пресконференцията, по време на която командир Уитни, началникът на полицията Тибъл и кметът на Ню Йорк ще отговорят на въпросите ви. Дотогава трябва да се задоволите с този кокал. Оставете ме на спокойствие! Дойдох да посетя един болен приятел.

— Защо го е направил? — извика някой, докато тя си пробиваше път, за да стигне до асансьора. — Що за хора работят в полицията?

— Хора, готови да жертват живота си, за да защитават ближните си, дори когато са лешояди като вас. Да му се не види! — промърмори, като се озова в асансьора и така силно удари с юмрук стената, че старицата, пътуваща заедно с тях, се скри зад огромния букет и се сви в ъгъла. — Бас държа, че всички ще се нахвърлят на тази тема. Не, не бива да им се връзвам, не бива да им позволявам да ми влязат под кожата!

— Кожата ти трябва да е от закалена стомана, за да не усещаш убожданията, лейтенант. Пък и не виждам нищо лошо, че ще те цитират. Изявлението ти беше кратко, но много смислено.

— Смислено, друг път! Да му се не види, забравих да попитам на кой етаж е отделението, в което лежи Макнаб.

— Не се безпокой, аз попитах — на дванайсетия етаж е. Мадам. — Той подкупващо се усмихна на възрастната жена. — Вие за кой етаж сте?

— Няма значение. Мога да сляза на който и да било етаж. — Тя изпод око изгледа оръжието, което се подаваше изпод якето на Ив.

— Не се тревожете, мадам. — Рурк, чиято красота се подчертаваше от елегантния му костюм, говореше спокойно и дружелюбно. — Госпожата е от полицията. Букетът ви е много красив.

— Моля? О, да. Отивам при внучката ми, която днес роди момченце.

— Да ви е честито. Да видим… родилното отделение е на шестия етаж. — Той отново заговори, като застана така, че тялото му да скрива оръжието на Ив. — Надявам се, че майката и бебето са добре.

— Да, благодаря. Това е първото ми правнуче. Ще носи името Люк Андрю.

Когато асансьорът спря на шести етаж, възрастната дама недоверчиво изгледа Ив, вдигна букета като щит и побърза да слезе.

— Защо ме зяпаше така? Нима приличам на чудовище, което за разнообразие разкъсва старици?

Рурк наклони глава:

— В интерес на истината…

— О, не пускай в употреба медения си език!

— Снощи искаше тъкмо обратното.

Ив неволно се засмя, внезапно й поолекна. Ала като влезе в стаята на Макнаб и видя Пийбоди да седи до леглото на възлюбения си, сякаш канара отново легна на плещите й.

Макнаб изглеждаше толкова млад! Очите му бяха затворени, лицето — бяло като платно. Стори й се странно уязвим и някак променен, след миг разбра причината. Бяха свалили обиците и ланците му, без които все едно беше гол.

„Божичко, колко е мършав!“ — разтревожено си помисли тя. Раменете му изглеждаха още по-тесни под болничната пижама. Едва сега тя разбираше колко подходящи за хилавото му телосложение са ярките и ексцентрични дрехи.

Дългата му коса беше разпусната, ала светлорусите къдрици изглеждаха някак прекалено живи в сравнение с пепелявото лице, което обрамчваха.

Ив мразеше болниците. Ненавиждаше тези уж здравни заведения, в които те събличат гол и те захвърлят в тясно легло, а машини отчитат всяко твое вдишване и издишване.

— Няма ли начин да го измъкнем от тук? — прошепна на съпруга си. — Не можем ли да…

— Ще го уредя — прошепна й в отговор той.

„Иска ли питане! — помисли си Ив. — Рурк ще уреди всичко, докато аз стърча на прага!“ Разгневена на себе си, тя влезе в стаята:

— Пийбоди!

Помощничката й стреснато вдигна глава. Клепачите й бяха зачервени от плач, но, слава богу, сълзите й вече бяха пресъхнали. Тя машинално сграбчи ръката на Макнаб и промълви:

— Отново изпадна в безсъзнание. Лекарите твърдят, че е прескочил трапа, но… Лейтенант, благодаря, че ми разрешихте да го придружа.

— Чух, че преди да го качат в линейката, е дошъл в съзнание.

— Да, той… — Пийбоди млъкна, дълбоко си пое въздух и сякаш се поовладя. — Ту се съвзема, ту отново изпада в забрава. Разменихме по няколко думи. Спомените му за случилото се са много смътни, ала говори свързано. За щастие мозъкът му не е увреден, обаче електрическият заряд е попаднал в сърцето, което още не може да възстанови нормалния си ритъм. Освен това дясната половина на тялото му е парализирана. Лекарите смятат, че това е временно, но засега той не може да движи нито ръката, нито крака си.

— Походката ми ще бъде шантава — ненадейно се обади Макнаб и тримата изненадано се втренчиха в него. Говореше завалено, очите му още бяха затворени, ала устните му се разтегнаха в подобие на усмивка, от която сърцето на Ив мъчително се сви.

— Ах, ти, хитрецо! — уж шеговито възкликна тя. — Тук си бил, значи!

— Да. — Младежът се помъчи да преглътне. — Да, лейтенант, на ваше разположение съм. Пийбоди…

— Кажи.

— Жаден съм. Налей ми една бира.

— Засега ще се задоволиш с вода. — Тя взе чашата и му я поднесе така, че да използва сламката.

Младежът отпи две глътки, извърна глава и промърмори:

— Хм, не усещам уханието на цветя. Когато някой е в болница, посетителите му носят букети.

— Тъкмо бях тръгнала към цветарския магазин, но на пътя ми се изпречиха нахални репортери, та се наложи да ги посритам. — Ив се приближи до леглото.

Макнаб отвори очи. Погледът му бе замъглен, но дали от болка или от лекарствата, Ив не знаеше. Самата тя предпочиташе да понася болка, но да не взима медикаменти, от които изпитваше ужас.

— Спасихте ли шефа? Не си спомням какво…

— Фийни ще дойде да те види, като приключи писането на рапорти и обяснения. Общо взето е в добро състояние.

— А Халоуей?

— Мъртъв е.

— Господи! — Младежът стисна клепачи. — Какво се случи, мътните го взели?

— Ти ще кажеш.

— Аз… в главата ми е пълна каша.

— Не се напрягай, ще поговорим, когато се посъвземеш.

— Леле, сигурно съм на смъртно легло, щом сте толкова отстъпчива. Пийбоди, ако гушна букета, на теб завещавам колекцията си от видеофилми.

— Хм, не си особено духовит!

— Добре де, вземи и всички обици. Ама да знаеш, че братовчедката Шийла ще побеснее и ще те намрази до гроб. Някой ще ми помогне ли да седна?

— Лекарят каза, че ти е необходима пълна почивка — промърмори Пийбоди, но натисна бутона за повдигане на горната част на леглото.

— Ако ритна камбаната…

— Престани да дрънкаш глупости! — намръщено се сопна тя, с което предизвика усмивката му.

— Ах, колко си груба с един човек, който сигурно е на смъртно легло.

— Ще ти дам на теб едно смъртно легло! — промълви Пийбоди, но се наведе и нежно го целуна по устните. Като вдигна глава, забеляза, че началничката й демонстративно се взира в тавана. — Извинете, лейтенант. Изпълних последното желание на умиращия.

— Нищо не видях! — промърмори Ив и се обърна, като чу вратата да се отваря. Рурк кимна за поздрав и застана до леглото:

— Скъпи Иан, забелязах, че това отделение се обслужва от несметно число привлекателни медицински сестри. Но този факт вероятно не ти е направил впечатление.

— Може да съм контузен, но зрението ми е наред.

— В такъв случай вероятно ще възразиш против преместването. Съмърсет е изключително способен, но по привлекателност отстъпва на местния персонал.

— Моля? Нещо не ми е ясно…

— Лейтенантът предположи, че ще се възстановиш по-бързо в домашни условия. На драго сърце ще ти предоставим стая в нашата къща, но няма да си плакнеш очите с хубавичките медсестри.

— Поднасяш ли ме? — попита Макнаб, а страните му леко поруменяха. — Наистина ли ме каните у вас?

— Лекуващият лекар държи щателно да те прегледа, но след час-два ще те закараме у дома. Разбира се, ако приемаш поканата.

— Божичко, онемях! Ама това… това е върхът! Лейтенант…

— Не бързай да ми благодариш! — намръщи се тя, както винаги смутена от проявата на чувства. — Друга песен ще запееш, като попаднеш в ръцете на Съмърсет… Е, тръгвам си. Затрупана съм с работа.

Тръгна към вратата, ала преди да излезе, Макнаб се обади:

— Изглеждаше много болен.

— Халоуей ли?

— Да. Като се върнах в отдела след изпълнението на една задача, го видях в коридора до водоохладителя. Нахвърли се върху мен, като че ли видя най-злия си враг. Беше зъл, агресивен, което бе нетипично за него. Вярно е, че понякога ставаше особено досаден, пък и самочувствието му беше прекалено, но работим заедно от две години и никога не сме се карали. — Той отново затвори очи. — Господи! Не разбирам какво му стана. Озъби ми се, като че му се искаше да ми изпие кръвта. Поведението му беше странно, не думите му — с колегите все се заяждаме, обаче го правим на майтап. Нали разбирате?

— Да. — Ив се върна и застана до леглото. — Но този път той не се е шегувал.

— Не. Разбрах го по погледа му. Така ме вбеси с приказките си, че го поканих да си премерим силите в гимнастическия салон, обаче капитанът се намеси и ни разтърва. Халоуей изглеждаше много кофти. Плувнал беше в пот, очите му бяха зачервени. Когато дълго се взираш в монитора, очите започват да те глождят, но неговите изглеждаха така, сякаш ще изскочат. Той си отиде на работното място, аз също и почти веднага забравих за пререканието.

— По-късно разговаря ли отново с него? Видя ли го да приказва или да се кара с някого?

— Не. Бях много зает. Първо трябваше да напиша един рапорт, после да сканирам разговорите, проведени по два видеотелефона — досадна работа, която бях отлагал няколко дни. Налях си кафе, помайтапих се с Гейтс, след това се обади някаква ненормална, която твърдеше, че компютърът й е обсебен от извънземни. Ежедневно имаме по няколко подобни обаждания и сме си изработили система за… Всъщност няма значение… Тъкмо приключих разговора с онази жена и чух кански писък. В нашия отдел непрекъснато някой крещи, но този път беше различно. Шестото чувство ми подсказа, че ще се случи нещо ужасно. Озърнах се да видя какво става.

Макнаб млъкна. Ив се втренчи в монитора, видя, че пулсът на младежа рязко се е учестил, и съжали, задето го е подложила на напрежение.

— Не говори повече, гледай да се починеш. Утре ще продължим…

— Не. Вече си спомних всичко. Видях, че Халоуей тича към мен с насочено оръжие, но в първия момент не реагирах, сякаш гледах филм, сякаш това не се случваше в действителност. Изглеждаше напълно обезумял, няколко пъти освободи заряда, все едно беше атакуващ командос. Някой изкрещя. Скочих на крака… по-точно понечих да скоча. Не бях въоръжен. Почти никой тук не носи оръжието си, когато работи. Не знам какво съм възнамерявал да направя — може би да намеря някакво прикритие. В този момент като че ли стоманен юмрук се стовари върху гърдите ми, изгубих съзнание. Колко души пострадаха?

— Освен теб още трима. На място им оказаха медицинска помощ и ги изпратиха по домовете. Твоето състояние беше най-тежко.

— Такъв ми бил късметът. Главата ми не го побира какво го беше прихванало Халоуей. С него от време на време си кръстосвахме шпагите, но всичко беше в кръга на шегата, никога не сме се карали. Той харесваше работата си, а напоследък така се беше увлякъл по една фуста, че май искаше да се оженят. Чат-пат негодуваше срещу Фийни, намираше, че методите му на работа са старомодни. Но кой ли понякога не се оплаква от шефа си? Не мога да си обясня защо ме нападна. Има нещо гнило в тази история.

— Имаш право — кимна Ив.

— Държа да участвам в разследването.

„Разбира се — помисли си тя. — На негово място и аз щях да настоявам за същото.“

— Утре в девет сутринта ще проведем съвещание у дома. Гледай дотогава да влезеш във форма, защото нямам време да те влача както турист — раница.

— Слушам, лейтенант. Благодаря.

— Ще заредим автоготвача с овесена каша и други апетитни храни, подходящи за тежко болни хора. До скоро.

— Хрумването ти за овесената каша беше гениално — усмихнато заяви Рурк, докато вървяха по коридора.

— Нали?

— Младежът буквално засия от щастие.

— Лейтенант! Далас!

Ив се обърна и едва не се сблъска с Пийбоди, която й се хвърли на шията и силно я прегърна, повтаряйки: „Благодаря! Много, много благодаря!“.

— Аз… ъъъ… няма защо. — Ив, която винаги се чувстваше неловко в подобни моменти, потупа помощничката си по гърба.

— По пътя към болницата сърцето му спря, наложи се да му приложат електрошок. Тогава си помислих: „Какво ще правя без него? Какво ще правя без този глупчо?“ — Пийбоди избухна в сълзи.

— Майчице! Божичко! Рурк!

— Поласкан съм от мястото, което ми отреди при степенуването. — Рурк се усмихна в отговор на задавения вик на съпругата си. — Ела, миличка. — Внимателно освободи Ив от желязната хватка, прегърна през кръста Пийбоди и я поведе към малката чакалня. Накара я да седне, настани се до нея и избърса сълзите й с носната си кърпа.

Ив нерешително запристъпва от крак на крак, приближи се, седна до помощничката си. Докосна рамото й и уж строго заговори:

— Ако Макнаб види, че плачеш за него, така ще навири нос, че ще стане още по-непоносим. И без това не е лесно да се живее с него.

— На мен ли го казвате? Извинете, че се разревах като кръгла глупачка, но излязох от релси, докато го слушах да разказва за случилото се. Сякаш всичко в главата ми се обърка.

— Напоследък това явление се наблюдава прекалено често.

Пийбоди през сълзи се засмя, сетне отпусна глава на рамото на Рурк. Толкова беше разстроена, че за пръв път физическият контакт с него не я накара да изпита сексуално желание.

— Двамата с лейтенанта сте върхът, честна дума. Задето му предложихте да ви гостува, докато положението му се стабилизира.

Ив дълбоко си пое въздух, събирайки сили за онова, което й предстоеше да каже. „Понякога приятелството е като бреме“ — помисли си и заяви:

— Макнаб вероятно ще прояви капризи като всеки болен. Прекалено заета съм, за да играя ролята на медицинска сестра. Налага се да ни погостуваш и ти, за да се грижиш за него.

Устните на помощничката й затрепериха, очите й отново плувнаха в сълзи.

— Не! Недей! — ужасено възкликна Ив. — Заповядвам да не плачеш!

— Слушам. — Тя шумно въздъхна. — Ще си наплискам лицето със студена вода, преди да се върна при него. Ще се погрижа той да не ви се пречка, лейтенант.

— Разчитам на теб.

Миг след като помощничката й се отдалечи, Ив не помръдна, сетне накриво изгледа Рурк:

— Ако обичаш, спести си коментарите за златното ми сърце. Иначе като дойдеш в съзнание, ще благодариш на съдбата, че сме се намирали в болница.

— И през ум не ми е минало да те обвиня в мекушавост. — Рурк помилва опакото на дланта й. — От днес ще те наричам лейтенант Златното сърце.

Тя го изгледа накриво, но въпреки страховитата си закана, не прибягна към насилие. Изправи се и промълви:

— Да си вървим у дома.

Остави го да шофира, защото й се искаше да поразмишлява по време на пътуването. Не разбираше почти нищо от електроника. Всъщност с технологията водеха вечна война и до този момент беше загубила повечето битки.

Фийни беше назначен за началник на своя отдел, тъй като беше способно ченге и не само се ориентираше в света на електрониката, ами бе влюбен в нея. На Макнаб също можеше да се разчита, стига да се възстановеше напълно. Новаторските му идеи бяха като прилив на свежа кръв в тази област.

След случилото се днес тя очакваше пълно съдействие от страна на всяко ченге, чиновник или дроид, работещи в Отдела за електроника.

Разполагаше и с още едно оръжие, което седеше до нея, а в ръцете му раздрънканата служебна кола мъркаше като котенце, докато се промъкваше през задръствания в уличното движение, характерни за това време на деня.

Откакто му беше съпруга, го бе опознала по-добре. Знаеше, че машинациите и сделките са най-любимото му развлечение. „Всъщност са на второ място“ — мислено се поправи и самодоволно се усмихна. Но електрониката беше неговата любовница.

— Най-належащата задача в момента е да разгадаем тайната на компютъра на Когбърн — замислено промърмори тя. — Трябва да го разглобим и да огледаме под микроскоп всеки чип, всяка верига. Трябва да се действа бързо, но без да допуснем човекът, който работи по компютъра, да превърти и да започне да убива. Имаш ли някакви предположения?

— Да речем, че имам, но са доста смътни. Ако ме привлечеш за консултант по разследването, ще си направя труда да ги пообмисля.

„Царят на машинациите“ — помисли си Ив и промърмори:

— Ще реша дали да те привлека, след като чуя теориите ти.

— А пък аз ще ги споделя с теб, след като ми издействаш назначение като цивилен експерт-консултант.

Ив заплашително се намръщи и се свърза с Морис по видеотелефона, монтиран на таблото на колата.

Патологът й съобщи, че при първоначалния оглед на Халоуей е установил същото необяснимо вътречерепно налягане.

Първоначалните резултати от анализа на мозъчната тъкан на Когбърн свидетелствали за някаква непозната вирусна зараза.

Колата премина през портала и се понесе по алеята към разкошния й дом, ала Ив така беше погълната от мислите си, че не забелязваше нищо около себе си.

— Чувала съм за вируси в компютрите — промърмори едва чуто.

— Компютърните вируси нямат нищо общо с биологичните — изтъкна Рурк. — „Болният“ компютър може да заразява други компютри, но не и човека, който работи с него.

— Този обаче въздейства на хората — настоя тя. — Може би е програмиран да влияе на подсъзнанието, което води до контролиране на разсъдъка. Вече сме се сблъсквали с подобен случай.

— Вярно е — промърмори Рурк, на когото беше хрумнала същата мисъл. Зави към гаража, за да спести на Съмърсет труда по преместване на колата, и добави: — Както вече споменах, имам известни предположения.

Спря пред постройката, която Ив наричаше „склад на любимите му играчки“. Тя често повтаряше, че не проумява за какво са му двайсет коли, три реактивни мотоциклета, минихеликоптер и два всъдехода, като не се броят останалите превозни средства, „складирани“ на друго място.

— Ще поискам разрешение от командира за назначаването ти за консултант. Засега си привлечен само като временен сътрудник.

— Според мен този път трябва да получа значка. — Той я хвана за ръката. — Да се поразходим.

— Какво?

— Да се поразходим — повтори Рурк. — Вероятно ще измине известно време, преди отново да прекарваме вечерите си заедно. — Копнея да подишам чист въздух заедно с теб, лейтенант. — Той сведе глава и нежно я целуна. — А може би копнея за самата теб.