Нора Робъртс
Защита в смъртта (3)

Втора глава

За нейно разочарование не научи от мъртвеца каквото я интересуваше.

След като направи оглед на трупа с помощта на инструментите в чантичката, с която не се разделяше, установи, че смъртта на Луи К. е настъпила вследствие на размекване на мозъка. Терминът не беше от онези, които да накарат големите клечки в управлението мъдро да закимат.

Тя предаде трупа за аутопсия и поиска ускоряване на процедурата. Което означаваше, че заради сезона на летните отпуски и поради отпускането на лаборантите, причинено от нетърпимата жега, ще има късмет, ако получи резултатите до началото на зимата. Но Ив не се предаваше лесно и както й беше обичай, възнамеряваше да притисне началника на клиничната лаборатория.

Междувременно се свърза по видеотелефона с шефа на Трухарт и изпълни задължителния бюрократичен ритуал. Изпрати у дома младия полицай, който още не се бе отърсил от шока, и му нареди да има готовност да премине изпитанието, на което биваше подлаган всеки полицай, отнел човешки живот.

После се върна в управлението, за да напише подробен рапорт за инцидента, завършил със смъртта на двама души и едно тежко нараняване.

Накрая със свито сърце се подчини на правилника и уведоми за случилото се Отдела за вътрешно разследване.

Прибра се вкъщи много след обичайното време за вечеря.

Осветлението в стаите беше включено и крепостта, която Рурк бе построил в центъра на мегаполиса, блестеше като маяк в горещата лятна нощ. Пищните корони на високите дървета очертаваха странни рисунки върху кадифената трева и хвърляха дебели сенки върху поточетата от приказно красиви цветя, които денем гордо вдигаха глави към слънцето.

Западналият Ийст Сайд, който бе отнел на Ив часовете, отредени за почивка сред домашния уют, сякаш се намираше в друг свят, отдалечен на милиони километри от този рай на богатство, привилегии и лукс.

С течение на времето тя бе свикнала без сътресения да преминава от единия в другия свят.

Остави колата на алеята пред каменните стъпала и тичешком ги изкачи не защото бързаше, а тласкана от неудържимото желание да се спаси от горещината.

Едва бе влязла във фоайето и бе вдъхнала с пълни гърди чистия прохладен въздух, пред погледа й като нежелан призрак изникна Съмърсет, икономът на Рурк. Преди вечният й враг да проговори, тя заяви:

— Да, пропуснах вечерята! Да, аз съм най-лошата съпруга на света и жалко подобие на човешко същество. Невъзпитана съм, не притежавам нито изискани маниери, нито чувство за такт и приличие. Заслужавам да ме влачат гола по улиците и да ме пребият с камъни заради греховете ми.

Съмърсет вдигна прошарената си вежда:

— Бяхте напълно изчерпателна.

— Радвам се, така се пести време. — Тя тръгна нагоре по вътрешната стълба, но се обърна и попита: — Той прибра ли се?

— Преди няколко минути — кисело отговори икономът и намръщено я проследи с поглед. Тактиката й го беше изненадала и го бе лишила от възможността да я подложи на жестока критика. Каза си, че трябва да има едно наум и следващия път да действа по-бързо.

След като се убеди, че Съмърсет се е върнал в измерението, от което внезапно се бе появил, Ив спря пред един от домашните монитори и попита:

— Къде е Рурк?

Добър вечер, скъпа Ив. Рурк е в кабинета си.

— Защо ли попитах? — промърмори тя. Трябваше да се досети, че след деловата вечеря следва посещение в кабинета на Рурк. За миг се изкуши от мисълта да отиде право в спалнята и дълго да остане под душа. Но гузната й съвест я подтикна да се насочи към кабинета на съпруга си.

През отворената врата долиташе неговият глас — навярно доуточняваше подробностите по сделката, сключена по време на вечерята. Ала Ив не чуваше думите.

Гласът му бе като поезия и действаше прелъстително дори на жена, която никога не бе разбирала какви чувства се крият в сърцето на поета. Едва забележимият ирландски акцент превръщаше в музика сухите факти и цифри.

Мелодичният глас подхождаше на лицето на Рурк с необузданата му красота, присъща на келтите — изпъкнали скули, тъмносини очи като дълбоки езера, плътни, неумолими устни, сякаш изваяни от изкусен бог в миг на вдъхновение.

Тя пристъпи към отворената врата и видя, че съпругът й стои до отворения прозорец и се взира в нощта, докато диктува текста на някакъв договор. Беше завързал на опашка косата си, наподобяваща черна коприна, която обикновено носеше спусната до раменете.

Още беше с вечерното облекло, което идеално прилягаше на стройното му тяло. На пръв поглед изглеждаше като елегантен бизнесмен, постигнал шеметни успехи, и съвършен джентълмен. „Шлифовал се е — помисли си Ив, — но опасният келт още е под повърхността и винаги е готов да изскочи на бял свят.“

Това още я привличаше и винаги щеше да я омагьосва.

Макар че не бе издала нито звук, Рурк изведнъж се обърна и за миг тя зърна необуздания воин, който бе пленил сърцето й. Погледите им се срещнаха.

— Подпиши ме най-отдолу — довърши диктовката той — и прехвърли копие от договора във файла Хагерман-Рос. Здравей, лейтенант.

— Здрасти. Съжалявам за вечерята.

— Не е вярно.

Ив пъхна ръце в джобовете си, мислейки си колко абсурдно е желанието й вечно да докосва съпруга си, да го държи в прегръдките си.

— Наистина съжалявам, че нямах възможност да хапна нещо — побърза да уточни.

Усмивката на Рурк беше като мълния от чар и темперамент:

— Нямаше да се отегчиш, колкото очакваше.

— Може би имаш право. Ако отегчението ми отговаряше на очакванията ми, щях да изпадна в кома. Все пак съжалявам, че те изложих пред непознати.

— Напротив, скъпа. — Той прекоси кабинета, повдигна брадичката й и нежно я целуна по устните. — Реномето ми се вдига, когато се извиня от името на съпругата ми, която е било повикана по спешност във връзка с важно разследване. Убийството винаги е много подходяща тема за разговор. Кой е мъртвецът този път?

— Този път за разнообразие мъртъвците са двама. Някакъв дребен наркопласьор разцепил с бухалка главата на съседа си, после нападнал една жена и полицай. Полицаят го елиминирал.

Рурк вдигна вежда. Тревогата в погледа й издаваше, че историята е много по-заплетена, отколкото тя се опитваше да я изкара.

— Обзалагам се, че има и още нещо, скъпа. Иначе нямаше да закъснееш толкова много.

— Въпросният полицай е Трухарт.

— Ясно. — Той сложи ръце на раменете й, започна да ги масажира. — Държи ли се младежът?

Ив само поклати глава и по навик закрачи напред-назад, като повтаряше:

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

— Толкова ли е лошо положението?

— Когато един младеж загуби девствеността си, чувството е ужасно.

Рурк помилва големия котарак, който се беше изтегнал върху командното табло на компютъра, сетне го побутна, за да се отмести, и отбеляза:

— Хм, интересен начин за обрисуване на случилото се.

— Някои ченгета се пенсионират, без да се стигне до фатални инциденти. Хлапето работи в полицията по-малко от година и вече е отнело човешки живот. Това променя всичко.

— И с теб ли се случи същото? — попита Рурк, сетне побърза да уточни: — Когато за пръв път си убила човек при изпълнение на служебния си дълг. — И двамата знаеха, че е извършила убийство много преди да получи полицейската значка.

— Беше по-различно — промърмори тя. Често се питаше дали заради ужасяващия случай в детството си сега гледа на смъртта по различен начин.

Като на грозна и лична обида.

— Трухарт е едва двайсет и две годишен и е още… неопетнен. — Съжалението разцъфна в гърдите й като черно хлъзгаво цвете. Тя се наведе и машинално помилва Галахад. — Сигурна съм, че тази нощ няма да мигне. Стотици пъти ще премисля случилото се, ще се пита какво би станало, ако бе постъпил по един или друг начин. А утре… — Ив прокара длан по лицето си и се изправи. — Няма начин да го отърва от изпитанието. Не мога да заобиколя правилника.

Знаеше какво очаква Трухарт, беше го изпитала на свой гръб. Събличат те гол, наблюдават те като под микроскоп, разпитват те, инструменти и лаборанти проникват в съзнанието ти, като тумор се разпростират в тялото ти.

— Нима се безпокоиш, че няма да издържи?

Ив се обърна, взе чашата с вода, която Рурк й беше налял, и едва тогава отговори:

— По-жилав е, отколкото изглежда, но е изплашен до смърт. Още по-страшното е, че е разяждан от чувство за вина. Ако по време на изпитанието това чувство и съмненията излязат наяве, спукана му е работата. Освен това ще има и вътрешно разследване.

— Това пък защо?

Ив седна, а Галахад побърза да се настани на скута й. Докато разказваше подробностите на Рурк, почувства, че съзнанието й се прояснява. Облекчение бе да разговаря с човек, който схваща бързо и вижда картината още преди да си я дорисувал.

— Ясно — кимна накрая съпругът й. — При тези условия лазерното оръжие не може да причини смърт.

— Точно така. За да убиеш човек, оръжието трябва да е настроено на най-голяма мощност и да е опряно до пулса на шията. Дори и тогава смъртта не настъпва само от един заряд.

— Което означава, че версията на Трухарт за случилото се не отговаря на истината.

Ив знаеше, че и хората от Отдела за вътрешно разследване ще бъдат на същото мнение. Заобяснява на Рурк, сякаш репетираше речта си за пред комисията:

— Трухарт е бил подложен на голям стрес. Един цивилен е бил мъртъв, животът на друг е бил в опасност, самият Трухарт е бил сериозно контузен.

— Май репетираш за пред комисията от Отдела за вътрешно разследване — усмихнато подхвърли Рурк.

„Да, безусловно е човек, който вижда цялата картина, преди да бъде дорисувана“ — помисли си Ив, сетне побърза да отговори:

— Наистина възнамерявам да им кажа именно това. — Нервно забарабани с пръсти по бедрото си, отново помилва котарака, отпи от виното си. — Ръцете ми са вързани без доклада на патоанатома. Сигурна съм обаче, че Трухарт не е извършил убийството нарочно, а под въздействие на паниката. Разбира се, ще си понесе наказанието — за трийсет дни ще бъде отстранен от служба, ще се подложи на задължителна терапия. Няма начин да предотвратя нито едното, нито другото. И без това положението му не е розово, тъй като се обади първо на мен, вместо да докладва чрез диспечера за случилото се. Ако от Отдела за вътрешно разследване надушат, че го прикривам, с кариерата му е свършено.

Рурк също отпи от чашата си и попита:

— Възнамеряваш ли да разговаряш с твоя стар приятел Уебстър?

Тя забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото, без да откъсва поглед от лицето на съпруга си. Питаше се дали й се присмива, или изражението му подсказва друго чувство. Както обикновено й бе трудно да разгадае какво се крие зад маската на Рурк.

Всъщност Дон Уебстър не беше неин стар приятел, а нещо по-различно. Преди много години двамата бяха прекарали заедно една любовна нощ. Фактът, че той поради неизвестни причини така и не беше забравил тази нощ и продължаваше да е влюбен в Ив, бе предизвикал жестока схватка между него и Рурк.

Тя не изпитваше ни най-малко желание грозната сцена да се повтори.

— Може и да му се обадя, но се страхувам да не се възползваш от възможността и отново да му насиниш физиономията.

Рурк отпи от чашата си и се усмихна:

— Мисля, че с него постигнахме известно споразумение. Не го обвинявам, че изпитва привличане към съпругата ми, защото същото чувство изпитвам и аз. А той знае, че ако още веднъж докосне онова, което ми принадлежи, ще натроша на парченца всяка негова костичка. Негласното споразумение устройва и двама ни.

— Прекрасно. Много се радвам — през зъби процеди Ив. — Той вече е превъзмогнал чувствата си. Каза ми го в лицето — добави, а Рурк само лукаво присви очи като котарак. — Знаеш ли какво, предлагам да отложим този спор за по-подходящ момент, когато няма да съм затрупана с работа. Трябва да се обадя на командира, а не мога. Знам, че в случая е крайно необходимо стриктно да спазвам правилника. След случилото се Трухарт си изповръща червата, а пък аз бях безсилна да му помогна.

— Хлапето ще се справи, мамче.

Ив присви очи:

— Не се подигравай, изобщо не ми е до смях! Аз го прехвърлих в отдел „Убийства“. Заради мен едва не загина преди няколко месеца.

— Ив, престани!

— Добре де, добре. Вярно е, че не го нараних със собствената си ръка, но все пак той попадна в болницата по моя вина. Сега го обвиняват в отнемане на човешки живот, но според мен обстоятелствата са съмнителни. Разбери, че се чувствам отговорна за това момче.

— Разбирам и не те упреквам. — Рурк леко докосна неспокойните й пръсти. — Именно затова си единствена и неповторима. Затова Трухарт първо се е свързал с теб. Бил е изплашен, изпаднал е в шок. И с право, защото да отнемеш човешки живот не е шега работа. Не мислиш ли, че именно заради чувствителността си той е толкова способен полицай?

— Разбира се, дори смятам да използвам този аргумент. И все пак не мисля, че е убил онзи човек. Не вярвам и туйто! — Тя се изправи и отново закрачи из кабинета. Котаракът, очевидно разгневен от пренебрежителното й отношение, вирна опашка и наперено излезе. — На шията на мъртвеца нямаше следи от изгаряне, каквито би трябвало да са причинени от лазера. Как си обясняваш този факт?

— Може би Трухарт е използвал друго оръжие, което е настроено така, че да причинява смърт — предположи Рурк.

Тя поклати глава:

— Познавам младежа и съм сигурна, че не е носил резервно оръжие. Но дори да греша, къде е то? Не беше в Трухарт, не го намерихме нито в единия, нито в другия апартамент. Моите хора провериха дори в устройствата за рециклиране на сметта. Той ми се обади само няколко минути след извършване на деянието. Не е разполагал с достатъчно време да скрие оръжието на сигурно място, пък и беше толкова разстроен, че едва ли е бил в състояние да разсъждава логично. Пък и като превъртях събитията в ума си, цялата история изглежда напълно безсмислена.

Ив отново седна и се облегна назад.

— Например онзи Луи К. Кварталният полицай, съседите и дори жената, която се е опитал да убие, твърдят, че е бил безобиден като амеба. Аз пък бих го нарекла паразит, защото се е прехранвал на гърба на хлапетата, на които е пробутвал дрога. Разбира се, има досие при нас, но никога не е извършвал насилие. Пък и в жилището му не открихме никакво оръжие.

— Ами бухалката?

— Луи е играел бейзбол. И така, седял е полугол пред компютъра и се е занимавал със „счетоводството“ си. Между другото, сметките му са изрядни, за разлика от жилището му. Апартаментът е мръсен, но и мръсотията е някак… алогична. Шкафовете са подредени, стъклата на прозореца — измити, но подът е покрит със засъхнали остатъци от храна, в умивалника са струпани неизмити съдове, на пода — мръсни дрехи. Все едно собственикът на жилището се е разболял или се е отдал на едноседмичен запой.

Тя машинално прокара пръсти през косата си, припомняйки си какво бе видяла в малкия апартамент. Представи си как Луи, само по боксерки и облян в пот, седи пред компютъра до отворения прозорец.

— Усилил е до краен предел стереоуредбата, което според съседите му е било обичай. Ралф, който обитава отсрещното жилище, започва да блъска по вратата. Нищо ново — правил го е често. Но този път, вместо да намали звука, Луи грабва бейзболната бухалка и пребива до смърт човека, с когото от време на време пият бира… Разцепва черепа му, смазва лицето му до неузнаваемост. Нанася толкова силни удари, че счупва солидната бухалка. За разлика от хилавия Луи, съседът е снажен и силен мъж, но изобщо не оказва съпротива.

Рурк знаеше, че тя вижда сцената, сякаш е присъствала на събитието.

— Трудно е да се съпротивляваш, когато мозъкът ти изтича през ушите.

— Да, това определено е пречка — кимна Ив. — След това обаче, надавайки кански писъци, Луи избива с ритник вратата на съседа и се нахвърля върху жената, сетне върху полицая, който е откликнал на нейния вик за помощ.

— Жегата се отразява пагубно на мнозина.

— Вярно е, че нетърпимата горещина пробужда злото у хората. И все пак миг преди да озверее, нещастникът се е занимавал със счетоводството си, както е правил всяка вечер по същото време. Нещо не се връзва. — Тя смръщи вежди и се облегна на бюрото. — Случайно да ти е известен наркотик, наречен Пюрити?

— Не.

— Никой не е чувал за дрога с такова название. Когато влязох в жилището на Луи, компютърът му беше включен, а текстът на монитора гласеше: Осъществено стопроцентово прочистване. Да му се не види, какво означава „стопроцентово прочистване“ и как се осъществява?

— Ако става въпрос за нов синтетичен наркотик, как някакъв дребен пласьор се е добрал до него?

— И аз си задавам същия въпрос. Компютърът отказа да ми даде данните, въпреки че използвах полицейския си код. Затова го изпратих на Отдела за електронна обработка на информацията. Най-лошото е, че не мога да се обърна към Фийни — замислено добави тя. — Ще възникнат съмнения, ако шефът на отдела се занимава с рутинно издирване на информация.

— Можеше да се обърнеш към мен.

— Да, бе, и да предизвикам още по-сериозни съмнения. Освен това ти беше зает с гостите си.

— Така е. Дори, за разлика от теб, вечерях. Днес не си хапнала нито залък, нали? Гладна ли си?

— Като заговорихме за храна, наистина изпитах глад. Какво ще ми предложиш?

— Хм, да видим… Студена супа от сини сливи, салата с омари и превъзходен калкан на скара.

— Пфу! — Ив се изправи. — Предпочитам да хапна един сандвич.

— Така и предположих — усмихна се той.

 

 

Ив лежеше будна и се взираше в тавана, възстановявайки в паметта си информацията и веществените доказателства, обмисляйки различни теории. Всяко предположение й се струваше по-абсурдно от предишното, ала тя не бе сигурна до каква степен е повлияна от тревогата си за съдбата на младия полицай, пред когото доскоро се откриваше блестяща кариера.

Трухарт имаше набито око, ум като бръснач и бе изпълнен с идеализъм, чист и блестящ като излъскан сребърен предмет. „Чистота — помисли си за кой ли път. — Ако трябва да направя кратка характеристика на Трухарт, ще използвам именно тази дума.“

Днес бе изгубил частица от чистотата, от непорочността си, която никога нямаше да си върне. И тази загуба щеше да му причини незаслужено страдание.

„Сигурна съм, че не разсъждавам като майка, разтревожена за разглезеното си момченце“ — помисли си и намръщено извърна глава към Рурк.

— Е, какво да се прави — промърмори той и въпреки непрогледния мрак безпогрешно сложи ръка върху гърдата й. — Длъжен съм да ти помогна да изразходваш енергията си.

— За какво говориш? Бях заспала.

— Така ли? Тогава защо мозъкът ти работи толкова шумно, че ще събуди и мъртъвците? Както винаги съм готов да ти подам ръка, за да изпуснеш парата.

Когато я притегли към себе си, тя вдигна вежди:

— Знаеш ли какво, шампионе? Усещам нещо, което със сигурност не е подадена ръка.

 

 

На километри разстояние от замъка в центъра на Ню Йорк Трой Трухарт също лежеше буден и се взираше в тавана. Леглото му не се споделяше от жена, която да му предложи утеха и забрава. Единственото, което той виждаше в мрака, бе лицето на човека, загинал от неговата ръка.

Знаеше, че трябва да вземе сънотворното, което полицейските лекари предписваха в подобни случаи. Ала се страхуваше да заспи, защото знаеше, че в съня си отново ще види кошмара.

Както го виждаше, докато лежеше буден.

Стените на мрачния коридор, изпръскани с кръв и парченца от мозък… Въпреки че се намираше в уютното си жилище, той още усещаше миризмата на кръв, подсилвана от адската горещина. Чуваше виковете — писъка на жената, изпълнен с ужас и непоносима болка, и на мъжа. Виковете на Луис Когбърн, наподобяващи на воя на див звяр, полудял от преследването на ловците. В ушите му още отекваха гласовете на другите обитатели на сградата, които крещяха иззад затворените врати на жилищата си, а крясъците им отекваха между стените на сградите в тясната уличка.

Чуваше и забързаното биене на сърцето си.

За кой ли път мислено си задаваше въпроса защо не е повикал подкрепление. Длъжен бе да го стори в мига, в който чу жената да вика за помощ.

Ала вместо това се втурна в сградата, мислейки само как да защити едно човешко същество.

Все пак добре си спомняше, че докато тичаше нагоре по стълбите, бе извикал някой да се обади на 911. Нито един от обитателите на жилищата не беше се свързал с телефона за спешна помощ. Иначе полицаите щяха да пристигнат много преди лейтенант Далас.

Никога нямаше да проумее как е възможно хората да се крият зад заключените си врати и да не предприемат нищо, когато тяхна съседка вика за помощ.

Веднага разбра, че не може да направи нищо за човека, проснат в коридора. Като видя, че непознатият е мъртъв, му се повдигна, кръвта забуча в ушите му, предизвиквайки жужене — звука на страха. Да, наистина се страхуваше, изплашен бе до смърт. Но дългът повеляваше да премине през отворената врата и да попадне сред оглушителните писъци, кръвта и лудостта.

Какво се случи после? Какво?

Полиция! Хвърли оръжието! Веднага хвърли оръжието!

Оръжието е в ръката му. Извадил го е, докато тичаше нагоре по стълбите. Сигурен беше, че го е сторил. Онзи човек… Луис Когбърн… обръща се. Държи бухалката с две ръце като бейзболист, който се готви да отбие топката. Колко малки са очите му! Толкова малки, че почти не се виждат върху дребното лице, почервеняло от гняв и от кръвта на жертвите.

От носа му тече по-тъмна кръв.

„Едва сега си спомних тази подробност — мисли си Трухарт. — Дали е важна?“

Онзи го напада. Обезумял човек по боксерки, който се нахвърля върху него като мълния. Удря го по рамото толкова неочаквано, толкова силно, че той полита назад и едва не изпуска палката. Ужас, червен като кръвта, го стиска за гърлото.

Когбърн отново се обръща към жената, която безпомощно лежи на пода и плаче. Бухалката се вдига високо, за да нанесе нов удар. Този път смъртоносен.

Внезапно нападателят потръпва. Очите му, о, божичко, очите му, червени като на демон, се ококорват, подскачат в кухините си. Тялото му се разтърсва, сякаш е кукла на конци, той се втурва в коридора. Трухарт знае, че трябва да го настигне.

Онзи още подскача като марионетка, после изведнъж се превива и пада по гръб, а ужасяващите му червени очи се взират в тавана.

„Мъртъв е! Мъртъв е! Днес убих човек!“

Трухарт скри лице във възглавницата и стисна клепачи, за да прогони картините, възкръсващи в съзнанието му. И зарида заради мъртвеца.

 

 

На другата сутрин Ив се обади на шефа на клиничната лаборатория Морис и се помъчи да прикрие гнева си, когато бе принудена да остави съобщение на гласовата му поща. С престорено мек глас обяви, че ако е необходимо, ще отдели от времето си и ще отиде в моргата лично да разговаря с него.

Наистина възнамеряваше да стори тъкмо това, защото й се искаше повторно да огледа трупа на Когбърн.

Въпреки че й беше ужасно неприятно, позвъни и на Дон Уебстър от Отдела за вътрешно разследване. Този път, когато отново попадна на гласова поща, не си направи труда да прикрие раздразнението си:

— Изглежда, вие, доносниците, се ползвате със специални привилегии. Не сте като нас, обикновените ченгета, чието работно време отдавна е започнало. Уебстър, обади ми се, когато благоволиш да се явиш в службата, за да се изтегнеш зад бюрото и да топиш колегите полицаи.

„Май не постъпих много разумно — помисли си, като прекъсна връзката. — Не бива да го дразня.“ От друга страна знаеше, че ако опита да любезничи с него, той веднага ще се усъмни в мотивите й.

— Лейтенант. — Трухарт, който държеше фуражката си, застана на прага. — Викали сте ме.

— Да. Влез и затвори вратата — каза Ив; мислено се оправдаваше, че не нарушава правилника, като разговаря насаме с младежа преди изпитанието. В края на краищата нали разследването на случая е поверено именно на нея? Измислила си бе тази версия и беше твърдо решена да се придържа към нея.

— Седни, Трухарт.

Младежът изглеждаше тъкмо както бе очаквала — блед като платно и с празен поглед. Въпреки че се подчини на нареждането й и седна, позата му беше такава, все едно е застанал мирно. Ив програмира автоготвача да приготви две кафета без сметана и захар, без да попита Трухарт дали му се пие кафе.

— Май си прекарал тежка нощ — подхвърли.

— Да, лейтенант.

— Очаква те още по-тежък ден. Изпитанието не е като да се разхождаш по брега на океана.

— Чувал съм, че е неприятно, лейтенант.

— Именно поради тази причина трябва да се мобилизираш. Гледай ме, когато ти говоря, полицай! — сопна се тя, при което Трухарт рязко вдигна глава, а погледът му се избистри. — Облечеш ли униформа, получиш ли значка и оръжие, поемаш голяма отговорност. Имаше ли причина да отнемеш живота на Луис Когбърн?

— Не съм…

— Отговори само с „да“ или „не“. Няма средно положение. И така, Трухарт, беше ли наложително да използваш оръжие?

— Да, лейтенант.

— Ако днес същата ситуация се повтори, отново ли ще използваш оръжието си?

Младежът потрепери, но все пак отговори:

— Да, лейтенант.

— Тъкмо в това е същността на въпроса. — Тя му подаде чашата с кафе. — Придържай се към нея и ще издържиш докрай. Не се опитвай да измамиш психиатрите, които провеждат изпитанието. Нямаш достатъчно опит да го сториш. Отговаряй правилно и искрено. Както и да извъртат, помни едно — имал си право да използваш оръжието си, за да защитиш живота на една гражданка, както и собствената си кожа.

— Слушам, лейтенант.

— Да му се не види, Трухарт, много лесно се съгласяваш! На какво разстояние от пострадалия се намираше, когато задейства оръжието?

— Мисля, че…

— Не мисли! Какво беше разстоянието?

— Приблизително метър и половина.

— Колко пъти натисна спусъка?

— Два пъти.

— Спомняш ли си дали по време на схватката палката ти се е допряла до пострадалия?

— Да се е допряла ли? — озадачено попита младежът. — О, не, лейтенант! Лежах на пода, а онзи се отдалечаваше, когато натиснах бутона. Но щом той се обърна и тръгна към мен, за втори път задействах оръжието.

— Какво направи с резервното оръжие?

— Моля? — Младежът бе толкова потресен, че лицето му се изкриви, сетне поруменя от негодувание. — Лейтенант, не носех допълнително оръжие, нито притежавам такова. Въоръжен бях само с електрошоковата палка, която имам право да нося и която вие иззехте като веществено доказателство. Лейтенант, безкрайно ми е неприятно…

— Спести си изявленията. — Тя се облегна назад. — Ще бъда изненадана, ако не ти зададат този въпрос по време на изпитанието. Обзалагам се, че от Отдела за вътрешно разследване също ще настояват да им кажеш къде си скрил резервното оръжие и ще те притискат, докато се убедят, че казваш истината. Запази за тях негодуванието си. Между другото, не обичаш ли кафе?

— Обичам, лейтенант. — Той опечалено се втренчи в чашата, вдигна я и отпи. Внезапно се ококори, сякаш някой беше забил гвоздей в задните му части. Замига, задъха се, а когато най-сетне бе в състояние да говори, с хриплив глас изрече: — Това не е кафе!

— Грешиш, приятелю. Кафе е, само че истинско. Доста по-силно е от онези зеленчукови смески, които ни пробутват вместо истинския продукт, нали? Днес ти е необходим стимулант, който да те ободри и да те държи в напрежение. Слушай какво ще ти кажа, Трой. Ти си способно ченге, а като придобиеш още малко опит, ще станеш един от най-добрите. Не твърдя, че когато отнемеш човешки живот, лесно ще ти се размине. Не бива да загърбваме трагедията, все едно не се е случвала, в противен случай ще станем като престъпниците, срещу които се борим.

— Ще ми се… ще ми се да имаше друг начин…

— Постъпил си правилно. Запомни — нямало е друг начин. В реда на нещата е да изпитваш съжаление и дори чувство за вина. Ала не е редно да изпитваш друго, освен абсолютна увереност, че си постъпил правилно предвид обстоятелствата. Ако проявиш несигурност, онези ще те разкъсат както леопард разкъсва газела.

— Длъжен бях да го направя! — Трухарт стискаше между дланите си чашата с кафе, като че ли се страхуваше тя да не изскочи от ръцете му. — Лейтенант, снощи мислено разиграх стотина варианта на случилото се и стигнах до заключението, че съм реагирал по единствения възможен начин. Онзи щеше да убие не само жената и мен, но всеки, който се изпречеше пред очите му. Разбира се, отчитам и грешките си. Трябваше да повикам подкрепление, преди да вляза в сградата. Другата ми грешка е, че се свързах с вас, вместо да рапортувам на диспечера.

— Радвам се, че си обективен — кимна Ив. Доволна бе, че младежът е анализирал случилото се и е осъзнал пропуските си. — Но дори да не бе сгрешил, отнемането на човешки живот е било неизбежно. За съжаление последствията ще бъдат доста неприятни. Защо не повика подкрепление?

— Налагаше се да реагирам незабавно — разбрах, че животът на жената е в опасност. Когато влязох в сградата, наредих някой да се обади на 911, но трябваше лично да се свържа. Сега осъзнавам, че ако не бях успял да се справя с извършителя на престъплението, без помощта на колегите ми щяха да загинат повече хора.

— Добре. Виждам, че си извлякъл поука. Втори въпрос — защо се обади на мен вместо на диспечера?

— Ами… в главата ми всичко беше объркано, лейтенант. Изпаднах в шок, като разбрах, че двамата мъже са мъртви, че съм убил нападателя и че…

— Бил си зашеметен от ударите, които ти е нанесъл безумецът — прекъсна го Ив. — Страхувал си се да не загубиш съзнание. Първата ти мисъл е била да съобщиш, че един човек е бил убит и че си отнел човешки живот. Действал си на автопилот, затова си се свързал с лейтенант Далас от отдел „Убийства“, с която си работил в миналото. Разбираш ли какво ти казвам, Трухарт?

— Да, лейтенант.

— Бил си тежко контузен и в стрес. Лейтенант Далас, на която си описал положението, ти е наредила до нейното явяване да не допускаш никого на местопрестъплението. Подчинил си се на нареждането й.

— Не беше по устав… — промърмори младежът.

— Да, но оправданието е съвсем правдоподобно. Сега всичко зависи от теб. Дръж се, Трой! Не те спасих от службата за събиране на мъртъвци, за да видя как се проваляш.

— Със сигурност ще ме отстранят от работа за трийсет дни.

— Твърде е възможно, дори бих казала, че е вероятно.

— Ще се примиря, стига да не ми отнемат значката.

— Никой няма да ти я отнеме. Яви се пред комисията, полицай Трухарт. — Тя се изправи и добави: — Покажи им, че си истински мъж.

 

 

Ив остави ново заядливо съобщение на Морис и реши да се отбие в Отдела за електронна обработка на информацията, преди двете с Пийбоди да отидат в моргата.

При всяко посещение в този отдел се чувстваше объркана. Питаше се какво ли работят хората, които се разхождат напред-назад и говорят в микрофоните със слушалки, или пък седят в мъничките си килийки без врати и тавани и се борят с компютрите.

Отгоре на всичко те не се обличаха като ченгета. Най-предизвикателно се носеше Макнаб — кльощавият младеж, който винаги беше в крак с последната шантава мода и за чиито занимания с Пийбоди в извънработно време Ив предпочиташе да не мисли. Останалите почти не му отстъпваха по отношение на екстравагантността.

В този отдел облеклата бяха толкова пъстроцветни и с толкова нестандартна кройка, че уморяваха очите.

Тя побърза да прекоси голямото общо помещение, търсейки убежище в кабинета на Фийни, който за щастие бе обзаведен като най-обикновена канцелария.

Вратата му беше отворена. Той почти никога не я затваряше, дори когато мъмреше някой подчинен, както правеше в момента.

— Какво си въобразяваш, Халоуей? Че компютрите тук са инсталирани, за да се забавляваш, а? Мислиш си, че ти е разрешено да си играеш на космически кръстоносец на гърба на данъкоплатеца, така ли?

— Не, сър. Не си…

— Този отдел не ти е кутия с играчки!

— Капитане, беше по време на обедната почивка, затова реших…

— Имаш време да обядваш, а? — Лицето на Фийни, което напомняше на муцуна на печален басет, се изкриви от изумление и потрес, ала набитото око на Ив долови и умело прикрито задоволство. — Смаян съм, Халоуей. Уверявам те, че занапред обедните почивки ще се превърнат в скъп спомен за теб. Тъй като беше прекалено зает да спасяваш виртуалната вселена, докато сладко похапваш сандвич, вероятно не си забелязал, че сме затънали до ушите в работа. Престъпността нараства и от нас, служителите на закона, се иска да си седнем на задниците и да спасим града, не да се занимаваме с извънземни нашественици. След трийсет минути искам да ми представиш рапорт за хакера, проникнал в мрежата на Дъбрек!

Халоуей сякаш се смали в шикозния си жълто-зелен гащеризон.

— Слушам, сър — промърмори.

— Като приключиш, отиди да помогнеш на Силби да прегледа записите от видеотелефоните на фирмата, в която онзи ден имаше обир. Щом свършиш и тази задача, че те уведомя за следващата. Изчезвай!

Халоуей забърза към килийката си, но пътьом опечалено погледна Ив, търсейки съчувствието й.

— На човек му става хубаво на душата, когато сутрин натрие носа на някой сополанко — доволно въздъхна Фийни. — Какво те води насам, лейтенант?

— Първо ми кажи какъв резултат бе постигнал… сополанкото.

— Забележителен — с неудоволствие отбеляза ирландецът. — Замалко да бие моя рекорд, който цели три години, четири месеца и двайсет и два дни никой не е успял да подобри. Дребен нахал такъв!

Ив приседна на крайчеца на бюрото и придърпа купичката с любимите захаросани бадеми на Фийни, които винаги му бяха под ръка.

— Чу ли за Трухарт? — попита.

— Не. Имам толкова много работа, че не мога да си вдигна главата. — Лицето му се изкриви от тревога. — Какво се е случило с него?

Тя му разказа всичко от игла до конец, а ирландецът внимателно я слушаше, докато хрускаше бадеми. След няколко минути прокара пръсти през буйната си червеникава коса и отбеляза:

— Младокът сигурно се чувства ужасно.

— Естествено. Случилото ще хвърли сянка върху репутацията му — гневно промърмори Ив. — В едно съм сигурна, Фийни. Трухарт казва истината. Познавам го и знам, че по-скоро би погълнал жив плъх, отколкото да ме излъже. Ала моето мнение няма да му спести неприятностите. Между другото, предадох на твоя отдел дискетите и компютъра на Когбърн. Разчитам на теб да ускориш проучването на информацията. Знам, че сте затрупани с работа — добави, преди ирландецът да проговори. — Но за да отърва Трухарт, са ми необходими колкото е възможно повече данни. Интуицията ми подсказва, че ключът към загадката е в компютъра на Когбърн.

— Не мога да възложа работата на Макнаб — замислено промълви Фийни. — В момента съм го натоварил с няколко задачи едновременно… Халоуей! — възкликна и лицето му се проясни. — Хлапакът и без това се чуди какво да прави. Да, той ще се заеме с компютъра на твоя човек. Малко повечко работа няма да му навреди.

— Разбира се. Тъкмо няма да му остава свободно време да подобри твоя рекорд в онази игра.

— Това се подразбира — ухили си ирландецът, но след миг усмивката му помръкна. — Страхувам се, че от Отдела за вътрешно разследване ще вгорчат живота на Трухарт.

— Вярно е. Затова ще се постарая да отбия най-тежките удари. — Тя се изправи и добави: — Ще притисна Морис да побърза с аутопсията. Ако интуицията не ме е подвела, Трухарт ще избегне най-тежкото наказание.