Нора Робъртс
Защита в смъртта (2)

Първа глава

Макар да бе приключила работата си за деня, лейтенант Ив Далас продължаваше да седи зад бюрото си. Осъзнаваше, че умишлено се бави и се срамуваше от слабоволието си. Ала перспективата да облече официална рокля и да шофира до другия край на града, за да се срещне със съпруга си и неколцина непознати на делова вечеря, минаваща за събиране на приятели, бе привлекателна колкото идеята да скочи в най-близката боклукомелачка и да я включи.

В момента Централното полицейско управление й се струваше най-привлекателното място на света.

Днес следобед беше приключила разследването на поредния случай, което бе свързано с досадна писмена работа. Следователно оставането й след края на работния ден не беше разтакаване, а необходимост. Но след като повечето свидетели потвърдиха, че човекът, който бе паднал от открития асансьор, намиращ се на шестия етаж на една сграда, пръв е започнал ръкопашна схватка с двамата туристи от Толедо, оформянето на писмената документация по случая нямаше да й отнеме много време.

През последните няколко дни всеки случай, с чието разследване се заемеше, бе вариация на една и съща тема. Семейни скандали, при които съпрузите взаимно се пребиват до смърт, улични свади, които внезапно прерастват в смъртоносна битка, дори бой за фунийки със сладолед, който бе завършил фатално.

От горещината хората оглупяваха и се озлобяваха — комбинация, която със сигурност вещаеше кръвопролитие.

Самата тя бе в отвратително настроение поради необходимостта да се издокара с вечерна рокля и да прекара няколко часа в снобски ресторант, водейки безсмислен разговор с непознати.

„Ето какво получаваш, когато се омъжиш за човек, притежаващ достатъчно средства да купи няколко континента“ — помисли си с отвращение.

Най-невероятното бе, че подобни мероприятия наистина допадаха на Рурк. Чувстваше се еднакво добре, когато му поднасяха хайвер в ресторанта на пет звезден хотел (който в повечето случаи бе негова собственост), и когато вечеряше най-обикновен сандвич у дома.

Ив си каза, че след като повече от година е негова съпруга, крайно време е да свикне с неговия начин на живот и да престане да мърмори. Примирено въздъхна, отмести стола си и се изправи.

— А, още ли сте тук? — Помощничката й Пийбоди незабелязано бе застанала на прага на малката канцелария. — Разбрах, че ще вечеряте в шикозен ресторант, та си казах…

— Имам достатъчно време. — Ив погледна часовника си и за миг я жегна чувство за вина. Добре де, ще закъснее за срещата, но съвсем мъничко. — Налагаше се да оформи документацията по случая с човека, който падна от открития асансьор…

Пийбоди, чиято лятна униформа като по чудо изглеждаше току-що изпрана и изгладена дори в непоносимата жега, строго изгледа началничката си:

— Не сте се забавили нарочно, нали, лейтенант?

— Един от нашите съграждани, когото трябваше да защитавам, както повелява служебният ми дълг, свърши живота си, размазан на пихтия посред Пето авеню. Смятам, че е заслужил да му отделя допълнителни трийсет минути от драгоценното ми време.

— Сигурно е ужасно да те принудят да облечеш красива рокля, да се накичиш с диаманти или с други глупави скъпоценни камъни и насила да пиеш шампанско и да похапваш крокети от омари в компанията на най-привлекателния мъж не само на Земята, а в цялата Вселена. Не знам как ще понесете това тежко бреме, лейтенант.

— Млъквай!

— А пред мен се открива безкрайно съблазнителната перспектива да вечерям в претъпканото квартално ресторантче, където с Макнаб ще си поделим и пицата, и сметката. — Тя поклати глава, при което тъмната й права коса, подаваща се изпод униформената фуражка, също се полюшна. — Не мога да ви опиша колко гузна се чувствам, като си помисля колко приятно ще прекарам, за разлика от вас.

— Белята ли си търсиш, Пийбоди?

— Съвсем не, лейтенант — отвърна помощничката й, като се помъчи да си придаде набожно изражение. — Само изразявам съчувствието си и желанието си да ви подкрепя в този тъй тежък момент.

— Целуни ме отзад! — Ив, на която хем й беше смешно, хем изпитваше леко раздразнение, понечи да мине край помощничката си. В този момент видеотелефонът на бюрото иззвъня.

— Лейтенант, искате ли да се обадя и да кажа, че за днес сте приключили работа?

— Казах ли ти да си затваряш устата? — озъби се Ив. Обърна се и включи устройството: — Отдел „Убийства“. Говори Далас.

— Далас… Лейтенант…

Тя веднага позна на монитора полицай Трой Трухарт, въпреки че никога не бе виждала симпатичното му лице толкова изкривено от тревога.

— Какво се е случило, Трухарт?

Младежът шумно преглътна, сетне повтори:

— Лейтенант… Искам да докладвам за един инцидент. В отговор на… О, Божичко, аз го убих!

— Полицай, овладей се! — Докато говореше, Ив поиска от компютъра да установи местоположението му. — Дежурен ли си?

— Не, лейтенант… Да, лейтенант. Всъщност не знам…

— Овладей се, Трухарт! — строго изкомандва тя и видя как младежът отметна глава, сякаш го беше зашлевила. — Рапортувай!

— Слушам, лейтенант. След като дежурството ми приключи, тръгнах пеш към къщи. Докато минавах край някаква сграда, от един прозорец се надвеси някаква жена и закрещя за помощ. Реагирах мигновено. На четвъртия етаж на въпросната сграда човек с бухалка заплашваше живота на гражданката. В коридора лежеше друг човек, който беше в безсъзнание или мъртъв — около главата му имаше локва кръв. Влязох в апартамента, в който се разиграваше събитието, и… лейтенант, наистина се помъчих да го спра! Щеше да убие онази нещастница. Но той се нахвърли върху мен, без да обръща внимание на предупрежденията и заповедта ми да се отдръпне. Успях да извадя оръжието си с намерението чрез електрошок да спра нападателя. Кълна се, че исках само да го зашеметя, но… той е мъртъв.

— Трухарт, погледни ме! Ето какво ще направиш! Отцепи района около сградата, обади се на диспечера, рапортувай за инцидента и кажи, че си се свързал с мен и че вече съм на път към местопроизшествието. Аз ще повикам линейка. От теб искам да се погрижиш никой да не влиза или излиза от сградата. Изпълни процедурата, както е по правилник, разбра ли?

— Да, лейтенант. Първо трябваше да се свържа с диспечерската служба. Трябваше да…

— Не мърдай от там, Трухарт! След малко ще бъдем при теб! Пийбоди! — извика тя, отправяйки се към вратата.

— Идвам, лейтенант.

 

 

Когато Ив спря автомобила пред сградата, до тротоара вече бяха паркирани две патрулни коли, а между тях — линейка. Кварталът беше от онези, чиито обитатели неизменно се разбягват, видят ли ченгета, ето защо наблизо стояха само неколцина зяпачи, на които тя нареди да се отдръпнат.

Двамата униформени, които охраняваха входа, я изгледаха изпод око, сетне се спогледаха. В техните очи тя беше „от шефовете“, следователно можеше да им създаде куп неприятности.

Докато се приближаваше, Ив усети студенината, излъчваща се от двамата.

— Не е редно едно ченге да си изпати от други ченгета, задето си е вършило работата — промърмори единият.

Ив рязко спря и го измери с поглед.

Той пък видя пред себе си висока, слаба жена с кехлибарени очи, които бяха безизразни като на змия. Късо подстриганата й коса с почти същия кехлибарен цвят обрамчваше тясното й лице, подчертавано от голяма уста, която сега наподобяваше на тънка линия. Плитка трапчинка красеше брадичката й, която изглеждаше така, сякаш ще понесе и най-силния юмручен удар.

Униформеният почувства как се смалява под погледа й.

— Едно ченге не трябва да пречи на друго да изпълнява задълженията си — с леден тон процеди Ив. — Ако присъствието ми те дразни, полицай, изчакай да си свърша работата, пък тогава си дрънкай на воля.

Тя пристъпи в мъничкото фоайе и рязко натисна бутона за повикване на единствения асансьор. Кипеше от гняв, който не бе предизвикан от потискащата горещина.

— Какъв им е проблемът на някои униформени, че са готови да ти прегризат гърлото, само и само защото си с по-висок чин?

— Изнервени са, лейтенант — промълви Пийбоди, като се качиха на асансьора. — Повечето полицаи от Централното управление познават Трухарт и го харесват. Когато едно униформено ченге безпричинно причини смъртта на цивилен гражданин, задължителното изпитание ще бъде особено жестоко.

— То и без това е жестоко. Най-голяма помощ ще окажем на Трухарт, ако действаме според правилника, който той вече наруши, като се обади на мен, преди да съобщи на диспечера за случилото се.

— Ще го накажат ли? Та нали именно вие през зимата го назначихте в Централното управление и го избавихте от задължението да събира от улиците мъртвите бездомници! От Отдела за вътрешно разследване сигурно ще проявят разбиране и…

— Момчетата от този отдел не са от хората, които проявяват разбиране. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам Трухарт да попадне в ръцете им. — Ив слезе от асансьора и се огледа.

С облекчение забеляза, че въпреки объркването си, младежът е действал професионално, като не е докоснал труповете. В коридора лежаха двама мъже, единият бе проснат по корем, а около главата му имаше локва кръв, която вече се съсирваше.

Изцъклените очи на другия изненадано се взираха в тавана. През открехнатата врата на стаята, намираща се наблизо, се чуваха плач и стенания.

Вратата на отсрещната стая също беше отворена. Ив забеляза по стените дупки и вдлъбнатини, очевидно направени скоро, и петна от кръв, подът беше обсипан с трески от дървената ламперия. Наблизо беше захвърлена счупена бейзболна бухалка, покрита с кръв и парченца мозък.

До вратата стоеше Трухарт, изпънат като войник на пост, блед като призрак. Безизразният му поглед подсказваше, че младежът още е в шок.

— Лейтенант…

— Не казвай нищо, Трухарт! Включи записващото устройство, Пийбоди. — Ив приклекна, за да огледа труповете. Мъртвецът, който лежеше по корем, беше снажен и мускулест — от онези яки мъжаги, които, побеснеят ли, са способни да разбият с голи ръце дори стена. Черепът му напомняше на яйце, което е било счупено с тухла.

Вторият мъртвец беше само по мръсносиви боксерки. По мършавото му тяло нямаше нито рани, нито дори синини. От ушите и от ноздрите му беше протекла кръв. Бялото на очите му беше покрито с мрежа от червеникави жилчици.

— Полицай Трухарт, известна ли ни е самоличността на мъртъвците?

— Да, лейтенант. Едната жертва… ъъъ, всъщност първата е Ралф Устър, живущ в апартамент 42 Е. Човекът, когото аз… — Той млъкна, смразен от погледа на Ив.

— Идентифицирахте ли втората жертва?

Младежът навлажни с език устните си, сетне отвърна:

— Да, лейтенант. Името на човека е Луис К. Когбърн, обитавал е апартамент 42 Ж.

— А кой плаче в апартамент 42 Е?

— Сузан Коен, жената, с която е живеел Ралф Устър. Тя викаше за помощ през прозореца на същия апартамент. Когато се озовах на местопроизшествието, Луис Когбърн заплашваше да я пребие с бухалка. Тогава…

Ив му направи знак да млъкне и задиктува:

— При първоначалния оглед бе установено следното: единият мъртвец — мъж от смесена раса на около трийсет и пет години, с приблизително тегло сто и петнайсет килограма и височина около сто осемдесет и пет сантиметра, е претърпял сериозни лицево-черепни травми, по тялото му също се забелязват наранявания. Вероятно нападението е извършено с дървена бухалка, покрита с кръв и мозъчно вещество. Вторият мъртвец, който също изглежда около трийсет и пет годишен, е от бялата раса, с приблизително тегло и височина съответно шейсет и пет килограма и сто шейсет и пет сантиметра. Същият е идентифициран като нападателя с бухалката. Причината за смъртта му все още не е установена. С изключение на кръвотечението от носа и ушите му няма видима травма или нараняване. — Тя се изправи и се обърна към помощничката си: — Пийбоди, погрижи се никой да не докосва труповете. Ще извърша подробен оглед, след като разговарям с Коен. Полицай Трухарт, използвали оръжието си по време на инцидента?

— Да, лейтенант. Аз…

— Незабавно го предай на моята помощничка, която ще го съхрани като веществено доказателство.

Двамата униформени в дъното на коридора шумно запротестираха, ала тя се престори, че не ги чува, и като погледна младежа в очите, добави:

— Не си длъжен да предадеш оръжието си, ако не присъства адвокат. Имаш право да поискаш юридически защитник. Моля те да предадеш оръжието си на Пийбоди, за да не възникнат съмнения относно последователността при провеждане на разследването.

Въпреки че младежът беше в шок, думите й проникнаха до съзнанието му и той се подчини, защото безрезервно й вярваше.

— Слушам, лейтенант.

Когато посегна да извади оръжието от кобура, Ив сложи ръка на рамото му:

— Откога си станал левак, Трухарт?

— Дясната ръка ме понаболява, лейтенант.

— По време на инцидента ли си пострадал?

— Онзи няколко пъти ме удари, преди да…

— Човекът, срещу когото си използвал оръжие, те е нападнал, докато си изпълнявал служебния си дълг, така ли? — С престорено равнодушие попита тя, въпреки че й идваше да го разтърси и да извика: „Да му се не види, защо не кажеш, че се е опитал да те пребие?“.

— Случи се прекалено бързо, лейтенант. Той се втурна към мен като стрела, удари ме с бухалката и…

— Свали си ризата.

— Моля?

— Свали си ризата, Трухарт! Пийбоди, приближи камерата.

Младежът се изчерви като божур. „Господи, какво невинно хлапе“ — помисли си Ив, когато той срамежливо извърна поглед и заразкопчава униформената си риза. Чу възклицанието на Пийбоди, но не бе сигурна дали помощничката й е възхитена от мускулестата гръд на младежа, или е поразена от синините, покриващи дясното му рамо и ръката чак до лакътя.

— Виждам, че не те е ударил само веднъж. Настоявам веднага да бъдеш прегледан от медицинския персонал, обслужващ линейката. Запомни, че незабавно трябва да рапортуваш, ако те ранят по време на служба! А сега се отдръпни.

В апартамент 42 Е сякаш беше бушувал ураган. Ив си помисли, че ако се съди по останките от обзавеждането, обитателите на жилището не са били нито големи чистници, нито естети. Все пак апартаментът едва ли е представлявал минно поле, осеяно със счупени стъкла, стените сигурно не са били украсени със сюрреалистични картини, нарисувани с кръв.

Жената, просната на носилката с колелца, също приличаше на жертва от военни действия. Лявата част на главата й беше бинтована, а онази част от лицето, която се виждаше изпод превръзката, бе покрита със синини и драскотини.

— В състояние ли е да отговори на въпросите ми? — обърна се Ив към единия медик.

— Помъчихме се да я задържим в съзнание, защото предположихме, че ще искаш да я разпиташ. Обаче побързай. Нещастницата спешно се нуждае от медицинска помощ. Ретината на лявото й око е отлепена, скулата й е строшена, ръката й е с няколко фрактури. Нападателят здравата се е потрудил.

— Ще се постарая да свърша за пет минути. Госпожице Коен. — Ив се приближи до носилката и се приведе. — Аз съм лейтенант Далас. Ще ми кажете ли какво се случи?

— Онзи откачи. Мисля, че уби Ралф.

— За Луис Когбърн ли говорите?

— Ъхъ, за Луи. — Ранената затвори здравото си око и изстена. — Ралф адски се вбеси. Човек не може да мисли, когато музиката е толкова силна. Пък и шибаната жега… Ралф искаше само да обърне една-две студени бири и малко тишина. Мътните го взели Луи! И друг път пуска силна музика, обаче този път направо щеше да ни спука тъпанчетата. От няколко дни така надува свирката, че ни проглушава ушите.

Окото й отново се затвори.

— Какво направи Ралф? — попита Ив и се приведе още по-ниско. — Госпожице Коен, чувате ли ме?

— Взе да блъска по вратата му… каза му да намали музиката… Докато се усетя какво става, Луи изскочи от апартамента… размахваше бухалка или нещо подобно. Крещеше като ненормален, отнякъде пръскаше кръв…

Окото отново се отвори и се завъртя в кухината.

— Хвана ме страхотно шубе, затуй залостих вратата и хукнах към прозореца… виках за помощ. Луи крещеше с цяло гърло… блъскаше по вратата. Гласът на Ралф не се чуваше. Продължих да викам за помощ, после той влезе.

— Кой?

— Луи… само че изобщо не приличаше на Луи. Целият беше в кръв, нещо му имаше и на очите. Хвърли се към мене с бухалката. Побягнах… не, опитах се да избягам, ама нямаше къде. Той чупеше всичко, което му падне пред очите, и крещеше за някакви шипове в главата му. Удари ме по лицето… после не знам какво е станало… като се окопитих, санитарите ме превързваха…

— Видяхте ли полицая, който се е отзовал на вашия зов за помощ? Разговаряхте ли с него?

— Как да го видя, като пред очите ми притъмня? Ралф е гушнал букета, нали? — От окото й се изтърколи сълза. — Момчетата не щат да ми кажат, обаче аз си знам. Ако беше жив, Луи нямаше да се докопа до мене.

— Да, мъртъв е, много съжалявам. Между него и Луи възникваха ли спорове?

— Какво? А, питате дали и преди са се счепквали. От време на време се спречкваха заради музиката, обаче общо взето си пиеха заедно бирата или пушеха по малко Зонър. Луи и на мравката път прави. Никога не е вдигал пушилка.

— Лейтенант, петте минути изтекоха — заяви единият медик. — Спешно трябва да я закараме в болницата.

— Добре. Погрижете се някой да прегледа един от моите хора. Понесъл е няколко жестоки удара по рамото и ръката. — Ив пристъпи към вратата. — Трухарт, искам официален рапорт, който ще бъде записван. Не пропускай дори най-малката подробност.

— Слушам, лейтенант. Напуснах Централното управление точно в осемнайсет и трийсет и тръгнах пеш в югоизточна посока.

— Къде отиваше?

За миг страните на младежа пламнаха, сетне лицето му отново стана мъртвешки бледо.

— Отивах… ъъъ… при една приятелка, с която имах уговорка да вечеряме заедно.

— Имал си среща, така ли?

— Да, лейтенант. Като наближих тази сграда, чух как някой вика за помощ, погледнах нагоре и видях как една жена се надвесва през прозореца. Личеше, че е изпаднала в паника. Влязох в сградата и се качих на четвъртия етаж, откъдето се чуваха виковете. Няколко души отвориха вратите на жилищата си, но нито един не посмя да излезе. Помолих някой да се обади на 911.

— Как се качи до четвъртия етаж — по стълбите или с асансьора? — попита Ив. Осъзнаваше, че най-важното в момента е до го накара да си спомни всички подробности.

— По стълбите, лейтенант. Помислих си, че ще се забавя, ако чакам асансьора. Като се озовах на четвъртия етаж, видях човек, който по-късно бе идентифициран като Ралф Устър, да лежи в коридора между апартаментите 42 Е и 43 Ж. Не спрях да го огледам и да разбера какви са нараняванията му, тъй като от апартамент 42 Е се разнасяха крясъци и шум от чупене на стъкло. Изтичах в жилището и видях как друг човек, който по-късно бе идентифициран като Луис К. Когбърн, напада с бейзболна бухалка една жена. Оръжието… — За миг той замълча, преглътна и с усилие продължи: — Оръжието беше покрито с кръв и мозъчна тъкан. Жената лежеше в безсъзнание на пода, а Когбърн бе вдигнал бухалката, като че се подготвяше да нанесе още един удар. Извадих оръжието си, извиках, че съм от полицията и наредих на нападателя да прекрати атаката.

Трухарт отново млъкна и потърка устните си с опакото на дланта си. Погледна Ив едновременно умоляващо и безпомощно:

— Лейтенант, от този момент нататък събитията се развиха мълниеносно.

— Добре. Разкажи всичко от игла до конец.

Младежът стисна клепачи, мускулчетата на челюстта му заиграха. Отвори очи и отново заговори:

— Човекът се извърна. Крещеше нещо за шипове в главата му и за това как ще взриви прозореца с бластера си. Все едно слушах бълнуванията на умопобъркан. После отново замахна с бухалката, като леко се обърна. Реших, че отново ще удари жената и се спуснах към него да му попреча. Той обаче ме нападна. Опитах се да избегна удара и да му отнема оръжието, но онзи няколко пъти ме удари — мисля, че именно тогава бухалката се счупи — а пък аз политнах назад, съборих нещо на пода и се блъснах в стената. Видях как човекът отново замахва, извиках му да престане… — Трухарт дълбоко си пое въздух, опитвайки да се овладее, но гласът му продължаваше да трепери. — Той вдигна високо бухалката, като че ли се засилваше, тогава използвах оръжието си. Настроено е на най-ниската степен, лейтенант, при която причинява само зашеметяване. Виждате, че…

— Какво се случи после?

— Непознатият изпищя… аз… никога не бях чувал такъв нечовешки писък. Без да престава да крещи, изтича в коридора. Хукнах след него, той падна. Мислех, че само съм го зашеметил с електрошоковата палка. Но когато се наведох да му сложа белезници, видях, че е мъртъв. Проверих пулса му. Наистина беше мъртъв. Тогава се обърках. Повярвайте, лейтенант, буквално не бях на себе си. Знам, че не биваше да ви се търся, преди да докладвам на диспечера за…

— Сега това няма значение — прекъсна го Ив. — Полицай, по времето, по което използва оръжието, твоят живот или животът на цивилни граждани беше ли в опасност?

— Да, лейтенант.

— Потвърждаваш ли, че Луис К. Когбърн е отказал да се подчини на заповедта ти да предаде оръжието си?

— Да, лейтенант, отказа.

— Хей, ти! — Ив махна на един от униформените, които стояха в дъното на коридора. — Отведи долу полицай Трухарт. Той се нуждае от медицинска помощ. Настани го в една от патрулните коли да изчака идването на другата линейка. Остани с него, докато приключа работата си тук. Трухарт, обади се на адвоката си.

— Но…

— Нареждам ти да се свържеш с твоя адвокат — повтори тя. — Нека да бъде отбелязано в протокола, че след първоначалното запознаване с доказателствата и след разпита на Сузан Коен, се убедих, че твоята версия за случилото се отговаря на истината. Използването на оръжието е било наложително, за да защитиш не само себе си, но и живота на цивилни граждани. Не мога да ти кажа нищо повече, докато не направя оглед на местопроизшествието. А сега се стегни; обади се на адвоката си и изчакай пристигането на медиците, за да ти окажат първа помощ.

— Слушам, лейтенант. Благодаря, лейтенант.

— Да вървим, Трухарт. — Униформеният го потупа по гърба.

— Полицай! — обади се Ив. — Някое от кварталните ченгета познавало ли е мъртъвците?

Униформеният се извърна да я погледне:

— Проктър отговаря за този район. Може и да ги знае.

— Повикайте го — нареди тя, напръска дланите и обувките си със защитен спрей и влезе в апартамент 43 Ж.

— Той е в шок — прошепна помощничката й.

— Трябва да се стегне, иначе лошо му се пише — заяви Ив и се огледа.

В помещението цареше невъобразима мръсотия, вонеше на развалена храна и на непрани дрехи. В мъничката кухненска ниша бяха монтирани тесен плот, мини автоготвач и минихладилник. На плота бе поставена голяма метална кутия. Ив вдигна вежди, като прочете надписа на етикета:

— Не ми се вярва нашият Луи да се е занимавал с приготвянето на домашни печива. — Отвори единият шкаф и огледа прилежно подредените и запечатани стъклени бурканчета. — По всичко личи, че се е занимавал с пласиране на дрога. Странно, шкафовете блестят от чистота, а навсякъде другаде е мръсно като в кочина. — Огледа се и добави: — По мебелите също няма прах. Хм, много странно. Да не повярваш, че човек, чиито чаршафи миришат на блато, си е правил труда да бърше прах. — Надникна в дрешника и продължи да разсъждава на глас: — И тук цари ред. Дрехите в никакъв случай не са по последна мода, но всички са чисти. Погледни прозореца, Пийбоди.

— Прозорец като прозорец, лейтенант. Какво му е интересното?

— Стъклата са чисти и отвътре, и отвън. Били са измити, и то наскоро. Що за човек е онзи, който прилежно мие стъклата на прозореца си, а оставя на пода… Бог знае какво е това… оставя размазан по пода неидентифициран хранителен продукт?

— Може би през тази седмица камериерката му е била в отпуска.

— Да, някой наистина е бил в отпуска цяла седмица — иначе нямаше да се събере такава купчина мръсно бельо. — Тя погледна към вратата, когато на прага застана някакъв униформен полицай:

— Ти ли си Проктър?

— Да, лейтенант.

— Познаваш ли двамата мъртъвци?

— Познавам Луи К. — Полицаят поклати глава. — Мамка му… Да ме прощавате, лейтенант, ама положението е адски шибано. Младият Трухарт замалко щеше да си изповръща червата.

— Разкажи ми каквото знаеш за Луи, а на мен остави грижата за Трухарт.

Полицаят се намръщи, но побърза да отговори:

— Когбърн беше дребен наркопласьор, продаваше предимно на ученици. Зарибяваше ги с безплатни дози Зонър и Джаз. Ако питате мен, беше пълен въздух. Изкарал е няколко месеца зад решетките, но общо взето винаги излизаше сух от водата, защото учениците никога не го издаваха пред момчетата от Отдела за борба с наркотиците.

— Склонен ли беше към насилие?

— Напротив. Беше истинско ангелче, никога не се оплакваше. Кажеш ли му да се разкара, на мига си обираше крушите. Честно казано, забелязвах как от време на време хвърля кръвнишки погледи, като че ли му се иска да си го изкара я на мен, я на някой колега, обаче изобщо не му стискаше.

— Но му е стискало да разбие черепа на Ралф Устър, да пребие една жена и да нанесе сериозни телесни повреди на униформения.

— Бог знае какво му е станало. Нямам друго обяснение, освен че се е надрусал с гадорията, дето я продава. Само че това не е типично за него. Може би от време на време пушеше по малко Зонър, но нищо повече, защото беше прекалено стиснат, че да даде пари за качествена дрога. Като го гледам — Проктър посочи към коридора, — май се е надрусал със Зевс. И понеже е много силен, веднага го е хванало и е откачил. Обаче, доколкото знам, никога не е пласирал толкова скъп наркотик.

— Добре, Проктър. Благодаря.

— Ако питате мен, светът се е отървал от един боклук, дето продава дрога на ученици…

— Професията му не ни влиза в работата — прекъсна го Ив и му обърна гръб, намеквайки, че разговорът е приключил. Приближи се до бюрото и намръщено се загледа в монитора на компютъра. Текстът на екрана гласеше: Осъществено стопроцентово прочистване.

— Да му се не види, какво означава това? Пийбоди, известен ли ти е наркотик с название „Пюрити“^[1]?

— Не съм чувала подобно название.

— Компютър, дай пояснение на „прочистване“.

Невалидна команда.

— Мътните да те вземат! Пийбоди, направи справка за новите и вече познатите наркотични вещества. Компютър, съхрани текста и покажи на монитора последната извършена операция.

За миг екранът потъмня, сетне на него се появи таблица, включваща количество на наличната стока, печалби, загуби и кодови названия на клиенти.

— Хм, излиза, че Луи се е трудил над счетоводните си документи, и то много старателно, когато изведнъж го е прихванало да счупи главата на съседа си.

Пийбоди също се загледа в екрана и промърмори:

— Жегата е убийствена, лейтенант. Мнозина не могат да я издържат и буквално полудяват.

— Даа, може би обяснението за странното поведение на този човек е съвсем елементарно. В описа на „стоката“ му не фигурира наркотик Пюрити.

— Направих необходимата справка — и в списъка на наркотиците, предлагани на черния пазар, няма дрога с подобно название.

— Тогава какво е това прочистване и как е било осъществено? — Ив се извърна и добави: — Да огледаме Луи и да видим какво ще ни каже.