Нора Робъртс
Защита в смъртта (12)

Единайсета глава

Ив някак си издържа пресконференцията, повтаряйки като папагал думите на колегите си, вместо да изкаже собственото си мнение, както й беше обичай. В резултат докато шофираше обратно към дома си, гневът й постепенно прерасна в ярост. Едва когато наближиха портала, Пийбоди се престраши да наруши мълчанието. Правеше си сметка, че ако началничката й я изхвърли от колата, поне няма да върви пеш голямо разстояние.

— Лейтенант, искате ли да чуете мнението ми? Не, не се нахвърляйте върху мен! Мисля, че постъпихте правилно.

— Ще постъпя правилно, когато си гледам работата, а не участвам в разни медийни изяви.

— Имате право, но понякога работата за благото на обществото не се състои само в изпълняване на преките задължения. Тази вечер мнозина ще спят по-спокойно, защото са научили, че домашният им компютър няма да причини размекване на мозъка им, ако го използват, няма да навреди на децата им, докато си подготвят домашните. Давате ли си сметка колко важно е това?

— Ще ти кажа какво мисля по въпроса! — Без да намали скоростта, Ив насочи колата към портала, а сърцето на помощничката й отиде в петите. — Че хората не бива да вярват на всичко, което им поднасят медиите.

— Лейтенант… — Пийбоди закри с длан очите си и през разтворените си пръсти видя как в последната секунда порталът се отвори, а колата профуча на милиметри от страничните стълбове. — Извинете, но не ви разбирам.

— Може би на онзи, разполагащ със страховитото оръжие, не допада начинът, по който живеят господин Смит, красивата му съпруга, очарователната им дъщеричка и домашният любимец. Той решава, че господин Смит няма право да сърфира в порносайтовете, да се отбива в стриптийз клуб, след като през целия ден е работил в мебелния магазин, нито пък от време на време заедно със съпругата си да се надруса със Зонър. Според непознатия засега съдник господин Смит проявява неподчинение, не спазва стриктно правилата. Време е да го накаже, та останалите да си вземат поука.

— Лейтенант, тези „борци“ преследват само хора, които по някакъв начин са причинили страдание на деца. Не ме разбирайте погрешно, лейтенант — не одобрявам методите им. Но според мен преувеличавате, като твърдите, че от наркопласьорите и педофилите терористите ще се прехвърлят към хората, на които се случва в съботната вечер да вземат малко Зонър.

— Преувеличавам, така ли? — Ив спря колата пред парадния вход на къщата. — Законът не наказва господин Смит. Мнозина други също не са получили възмездие за провиненията си. „Борците за прочистване“ наказват виновниците, а хората си казват: „Хм, инициативата е похвална. След като ченгетата бездействат, някой друг им върши работата и прочиства града“. Никому не хрумва, че обвиненията срещу Мери Елън са били отхвърлени, че може би тя е невинна.

— Само че госпожица Джордж е виновна, нали?

— Вярно е, обаче дали това ще е важно за следващата жертва на терористите, за по-следващата? Ужасно е, когато престъпник се изплъзва от примката на закона, но още по-ужасно е, когато невинен човек попада зад решетките. Тези хора решават кой е виновен и кой — невинен. По какъв критерий, кой им е дал това право? Никой, те действат според собствените си виждания. В момента общественото мнение е на тяхна страна. Да видим обаче какво ще си мислят хората, когато онези започнат да се намесват в живота им.

— Наистина ли вярвате, че подобна заплаха съществува?

— Разбира се. Ако не им попречим, ще продължат да си разиграват коня. Най-опасни са онези, които си въобразяват, че имат определена мисия. — Тя слезе от колата и гневно тресна вратата. Хрумна й, че самата тя може да бъде причислена към опасните фанатици — откакто й бяха връчили полицейската значка, имаше мисията да се бори с престъпността и да закриля невинните.

Влезе в къщата и за пръв път не се разгневи, когато Съмърсет изникна във фоайето.

— Лейтенант, бих искал да знам колко души от гостуващите в дома ви ще нощуват тук.

— Те не са никакви гости, а ченгета и едно хлапе. Пийбоди, ти отиди при другите, аз имам малко работа.

— Слушам, сър. — Пийбоди, която предположи, че началничката й възнамерява както обикновено да наругае Съмърсет, изтича нагоре по стълбите да види любимия си.

— Какво е положението на Макнаб? — попита Ив. — Говори направо, не увъртай.

— Няма промяна.

— Как така? Нали обеща да му помогнеш?

— Нервите и мускулите не реагират на стимулантите.

— Хм, може би сгрешихме, като не го оставихме в болницата. — Тя закрачи напред-назад, като машинално прокарваше пръсти през косата си. — Може би не трябваше да го доведем тук.

— Истината е, че през първите двайсет и четири часа състоянието му нямаше да се промени, независимо дали бе останал в болницата или е под моите грижи.

— Но вече изминаха повече от двайсет и четири часа — възкликна Ив, — а промяна не настъпва! — Помъчи се да се овладее, спря пред иконома и се втренчи в лицето му, наподобяващо на лице на мумия. — Каква е вероятността той да се възстанови? И да не ти е хрумнало да ме лъжеш! Искам истината, без да я разкрасяваш!

— Шансовете му за възстановяване намаляват с всеки изминал час.

Ив затвори очи и се извърна, но миг преди това той видя очите й, потъмнели от скръб.

— Лейтенант, не се отчайвайте. Макнаб е млад и в отлична форма, което ще изиграе положителна роля за възстановяването му. Друг решаващ фактор е, че му е позволено да работи, което отвлича вниманието му от неприятностите.

— Страхувам се за него. Ще го пенсионират по инвалидност или ще го принудят да се занимава с канцеларска работа. Ако това се случи, с кариерата му на ченге е свършено. Забелязал ли си скокливата му походка? — прошепна тя. — Сърцето ми се къса, като го гледам привързан към инвалидната количка.

— Рурк вече уговори младежът да бъде транспортиран до прочутата швейцарска клиника. — Съмърсет изчака, докато тя се обърна и отново го погледна. — Но тъй като в момента няма свободни места, ще го приемат в началото на следващата седмица. Лекарите в клиниката са известни със способността си да възстановяват нервните окончания. Лечението ще продължи, докато младежът…

— Какъв процент пациенти напълно се възстановяват?

— Седемдесет и два процента от онези, чието състояние е идентично с това на Макнаб.

— Само седемдесет и два!

— Твърде възможно е той да се възстанови без лекарска намеса — невъзмутимо продължи Съмърсет. — След един час… или след ден.

— Но вероятността е нищожна.

— Така е. Съжалявам.

— Аз също. — Ив тръгна към стълбището.

— Лейтенант! Младежът е много изплашен. Мъчи се да прикрие страха си, но е изплашен до смърт.

— Навремето са използвали куршуми — промълви тя. — Метални парченца, които са разкъсвали плътта. Питам се дали не бих предпочела да бъда простреляна, отколкото да вегетирам години наред.

Тя се качи по стълбите и влезе в кабинета си. Изглежда, хората от екипа й си бяха дали почивка. Разположили се бяха удобно, всеки беше поръчал любимата си напитка.

Джейми подаваше на Галахад парченца от сандвича си с размерите на щата Юта. Пийбоди бе приседнала на страничната облегалка на креслото на Макнаб и му разказваше за пресконференцията.

— Хм, каква мила картинка! — подхвърли Ив. — Обзалагам се, че ако ви видят, терористите ще се разтреперят от страх.

— На определен период от време трябва да се дава почивка на мозъчните клетки и очите — отбеляза Фийни.

Тя прекрачи протегнатите крака на Рурк, като едва се въздържа да не го изрита. Седна зад бюрото си и подхвърли:

— Когато възстановите мозъчните си клетки, каквито според мен ви липсват, ще бъдете ли така любезни да ме информирате дали случайно сте свършили някаква работа?

— Пак не си обядвала, нали? — кротко попита Рурк.

— Позна, шампионе. Щеше ли да ти остане време за обед, ако те бяха повикали да огледаш трупа на жена, която се е обесила с примка, направена от чаршафите си и е свързана със серийните убийства, след което да имаш „мила“ среща с големци от градската управа, проявяващи интерес само към кариерата си, а като капак на всичко да загубиш около час, докато задоволиш глада на хищниците от медиите? — Устните й се разтегнаха в зловеща усмивка, при вида на която Джейми изпита желание да стане невидим. — А твоят ден ползотворен ли беше?

Рурк се изправи, взе сандвича, с който Джейми и Галахад не бяха успели да се справят, и го сложи пред нея:

— Яж!

Гледайки го в очите, тя процеди:

— Докладвай!

— Моля, моля, успокойте топката! — обади се Фийни. Двамата му напомняха на бикове, които всеки момент ще се втурнат един срещу друг. — Лейтенант, имаме известен напредък, поради което си позволихме кратка почивка. Създадохме щит, който отчасти предпазва от вируса. Мисля, че почти изолирахме заразата в компютъра на Когбърн. Добрахме се до част от програмата, която в момента се анализира. После вероятно ще можем да симулираме цялата програма, без да влизаме в някой от заразените компютри.

— Колко време ще ви бъде необходимо?

— Не зная. Никога не съм виждал подобна програма. Защитена е с пароли и кодове. Работим с оскъдната информация, която успяхме да възстановим, преди филтърът да се самоунищожи.

— Какво?!

— Беше направо жестоко! — намеси се Джейми. — Унищожи не само програмата, но и целия компютър. Буквално го разтопи. Все пак се добрахме до полезна информация. Щяхме да имаме повече данни, въз основа на които да проведем симулация, ако Рурк разполагаше с още една минута, дори само с четирийсет и пет секунди, но…

Джейми не довърши мисълта си, а зяпна Ив. Стори му се, че наблюдава змия, допреди миг свита на кълбо, която се готви да забие в жертвата отровните си зъби.

— Ти си работил с компютъра на Когбърн, така ли? — изсъска тя на Рурк.

— Да, вярно е.

— Работил си със заразен компютър, използвайки експериментален филтър, който се е оказал неефикасен. Предприел си тази стъпка без разрешението на ръководещата разследването.

— Далас! — Фийни също се изправи. Доказателство за смелостта му бе, че дори не трепна, когато тя му отправи убийствен поглед. — Вярно е, че ти ръководиш разследването, но по въпросите, свързани с електрониката, отговарям аз.

— Но си длъжен да ми докладваш за всяка стъпка, която предприемаш. И ти много добре го знаеш.

— Прецених, че влиза в задълженията ми — упорито повтори той.

— Нима? — Тя се обърна към Рурк и процеди: — Вън!

Нито един от присъстващите не допусна грешката да си помисли, че възклицанието й се отнася за съпруга й. Изплашени от гнева й, побързаха да излязат. На вратата Фийни плесна хлапето през врата.

— Защо бе? — Джейми намръщено потърка удареното място.

— Ей сега ще ти обясня! — промърмори ирландецът и го избута в коридора.

Ив остана зад бюрото. Страхуваше се какво може да направи, ако не е символичната бариера, разделяща я от съпруга й.

— Запомни какво ще ти кажа! Въпреки че управляваш половината вселена, нямаш право да се намесваш в работата ми и да командваш хората ми, ясно ли е?

— Изобщо не възнамерявам да го правя, лейтенант — високомерно отвърна той.

— Голям го вадиш, а? Излагаш се на непозната зараза, за да докажеш, че си куражлия, фукльо!

За миг очите на Рурк гневно проблеснаха, сетне той промърмори:

— Ще се престоря, че не съм го чул. Разбирам раздразнението ти — имала си тежък ден. Престани да се правиш на голяма клечка и чуй какво ще ти кажа. Филтърът трябваше да бъде тестван, за да изолираме програмата и да я анализираме.

— Разбира се, но не по този начин! Смятах да приложим симулации…

— Не си специалистка по електроника — прекъсна я Рурк. — Никой не ти оспорва, че ти ръководиш разследването, но признай, че нищичко не разбираш от лабораторна диагностика.

— Ти ли ще ми кажеш, че не разбирам?

— Да, аз. Дори цял час да ти обяснявам какво сме предприели, пак няма да схванеш и половината. Не твърдя, че разбирам от работата ти, но и ти не си пъхай носа в моята.

— Ти си само един…

— О, не ми излизай с номера, че съм само цивилен консултант. Обърна се за помощ към мен и сега съм член на твоя екип.

— Мога да те отстраня.

— Разбира се — кимна той. Протегна ръка, сграбчи я за ризата и я придърпа към себе си. — Но няма да го направиш, защото държиш на невинните жертви и в името им си готова да преглътнеш гордостта си.

— На теб държа още повече.

— Да му се не види! — Рурк я пусна и пъхна ръце в джобовете си. — Това беше удар под пояса.

— Никой не ти дава право да рискуваш живота си. А ти не само си го сторил, ами дори не благоволи да ме предупредиш за намерението си да се правиш на герой. Побеснявам, като си помисля, че си се изложил на безсмислен риск.

— Грешиш, скъпа. Трябваше да го направя, но постъпката ми не беше безразсъдна. За Бога, нима ме мислиш за глупак?

Спомни си за пистолета, който за всеки случай беше скрил под плота, и за сивото копче, което бе докоснал за късмет, преди да започне работа по компютъра.

Не беше глупак, но в онзи момент беше се почувствал доста глупаво.

— Проведохме съвещание на крак в импровизираната ни лаборатория и четиримата специалисти по електроника се съгласиха, че трябва да предприемем тази стъпка — продължи той. — Състоянието ми се следеше чрез сензори, прикрепени към тялото, освен това останах в опасната зона само десет минути.

— Факт е обаче, че филтърът се е самоунищожил.

— Вярно е. Взриви се на осмата минута. Обаче Джейми има нови предложения, от които може би ще излезе нещо.

— Колко време работи по компютъра, след като защитното устройство избухна?

— Около три минути. Няма никакви последствия — побърза да добави, сетне усмихнато подхвърли: — Само натрапчиво главоболие.

На Ив й се прииска да го удуши.

— Никак не е смешно — процеди.

— Може би. Извинявай. Наистина съм добре, освен това добихме известна представа за заразата. Задачата беше за човек, който не само разбира от компютри, но знае триковете, известни на добрите програмисти. Ако не бях аз, Фийни щеше да го направи.

— Това за оправдание ли минава? — намръщи се тя. — Всъщност защо Фийни не се зае с работата? Не вярвам доброволно да ти е разрешил да се изложиш на риск.

— Разрешихме спора по пътя на логиката. Хвърлихме ези-тура.

— Ти… — Ив млъкна и прокара длани по страните си. — Днес ми казаха, че съм си избрала да действам и да мисля като мъж. Въпросната дама дори не подозира колко далеч е от истината. — Тя отпусна ръце. — Може да не разбирам от електроника, но отговарям за всичко, свързано с разследването, включително и за експериментите в лабораторията. Настоявам да ме информирате и да се консултирате с мен, преди да предприемете нещо, което заплашва живота на който и да било член от екипа.

Рурк се позамисли, после промърмори:

— Имаш право. Трябваше да те предупредим. Понякога е толкова трудно да угодиш на всички. Извинявай, задето те пренебрегнахме.

— Благодаря, че поне си го признаваш. За днес квотата ми от извинения е на изчерпване, но ще кажа, че съжалявам, задето намесих в спора оная ти работа.

— Приемам извинението.

— Иска ми се да ти задам един въпрос.

— Давай.

Стомахът й сякаш се сви на топка, но тя знаеше, че непременно трябва да разбере мнението на съпруга си.

— Ако мислиш, че действията на терористите са оправдани, че жертвите им са заслужили да умрат, защо рискуваш живота си, за да ми помогнеш да ги заловя?

— За Бога, Ив, ти си като шахматна дъска — само черно и бяло! — нетърпеливо възкликна Рурк. Тя го познаваше прекалено добре и знаеше, че бурята всеки миг заплашва да се разрази.

— Въпросът ми е основателен.

— За теб — да, но аз съм на друго мнение. Защо реши, че оправдавам действията на терористите? Само защото не изпитвам и капчица съжаление към Фицхю и себеподобните му, така ли?

— Ами… да.

— Мислиш ли, че одобрявам случилото се с онзи нещастник Халоуей?

— Не — промърмори тя и почувства, че й призлява. — Но не възразяваш против другите убийства.

— Да речем, че вярвам във философския аспект на проблема — злото може и трябва да бъде унищожено на всяка цена. Но не съм толкова заблуден да мисля, че светът трябва да бъде прочистен от престъпниците чрез кръвопролития. И в повечето случаи без намесата на закона и на съдебната система.

— В повечето случаи — иронично повтори тя. — Не можеш без тази уговорка.

— Знаех си, че ще се хванеш тъкмо за това. — Рурк неволно се усмихна. — С теб никога няма да постигнем съгласие по този въпрос.

— Знам. Би трябвало да го приема, да се примиря, но не мога. Не мога, Рурк!

— Разбирам. В очите ти никога няма да бъда чист като изворна вода, Ив.

— Не го искам. — Тя притисна с пръсти клепачите си. — Тази история започва да ми действа на нервите, чувствам се объркана. Може би защото също не изпитвам съжаление към Фицхю или Джордж. Не ги жаля, обаче съм възмутена. Не приемам, че някой си е присвоил ролята на екзекутор, който с натискането на един клавиш отнема човешки живот, после се обявява за пазител на човечеството.

— Не твърдя, че грешиш, дори мисля, че имаш право. Но моралът ми е… как да се изразя… по-гъвкав от твоя. Не, не ме прекъсвай, държа да изясним този въпрос, който очевидно не ти дава покой. Не одобрявам средствата и методите на терористите. Ако претендираш, че се бориш със злото, трябва да го правиш открито, лице срещу лице, в ръкопашен бой.

„Както постъпваш ти — мислено добави той. — И самият аз.“

— И още нещо — продължи. — Ако наистина си идеалист, не се рекламираш пред обществеността, сякаш продаваш нов модел спортна кола… А сега хапни няколко залъка, моля те.

— Хм, изглежда, сме по-близо до разгадаване на мистерията, отколкото предполагах. — Тя взе сандвича и отхапа от него. — Божичко, с какво е приготвен?

— Предполагам, че между хлебчетата е поставено всичко, с което е бил зареден автоготвачът. Хлапето се тъпче така, сякаш някой ще му забрани да се храни.

Ив повторно отхапа от сандвича:

— Ммм, всъщност е много вкусно. Струва ми се, че долавям вкуса на осолено говеждо… и може би на шоколад.

— Няма да се изненадам, ако Джейми е комбинирал най-необичайните хранителни продукти… Е, нали няма повече да се караме? Отново сме в синхрон, нали?

— Да, както обикновено.

— Преди да сменим темата, ще ти кажа, че имаше още една причина, поради която се захванах със заразения компютър.

— Естествено — защото си искал да се изфукаш.

— Може би, но причината е друга. Направих го, защото независимо от убежденията си, вярвам в теб. Хайде, налей си чаша кафе, после ще ти покажем до какво се добрахме.

 

 

Ив не беше специалистка по електроника, но можеше да следи обясненията на специалистите, стига да не бяха прекалено сложни. Вероятно никога нямаше да разбере благоговейната радост, озаряваща лицето на някой гений в тази област, който възхвалява нова програма или функция, но приемаше удобството, предлагано от компютрите.

Освен в случаите, в които машините й оказваха упорита съпротива.

Ала докато се взираше в разпечатката на данните, които Рурк беше свалил от вече унищожения компютър на Когбърн, тя все едно се опитваше да дешифрира йероглифи.

— Никога не съм виждал такова чудо! — заяви Джейми, който следеше дали работи новата декодираща програма, изобретена лично от него. — Върхът е! Тази програма е създадена от истински гений! Надвишава дори нивото „командос“.

— Термин от йерархията на компютърните гении — обясни Рурк, забелязвайки недоумението на съпругата си. — Съгласен съм с младежа, но според мен това не е дело на един човек. Единственото, което знаем със сигурност, е, че вирусът е създаден от свръхспособни програмисти, но и от хора с обширни познания в областта на неврологията.

— Да, според мен върху програмата е работил цял екип — кимна Фийни. — И то в първокласна лаборатория, разполагаща с изолационна камера. Което пък предполага, че проектът е субсидиран от хора с дълбоки джобове.

— Какво знаем на този етап? По какъв начин въздейства на заразените?

— Чрез зрението и слуха — заяви Джейми, докато притичваше от един към друг компютър и натискаше някакви клавиши. — Светлина и звук.

— Светлина и звук ли?

— Точно така. Човек сяда пред компютъра да се позабавлява с някоя игра, но е атакуван със светлина и звук, които зрението и слухът му не са в състояние да доловят. Виждала ли си онези свирки, предназначени за кучета, чийто звук хората не чуват?

— Да, известен ми е физичният закон за честотата на звука.

— Мисля, че този вирус действа на същия принцип. Още не сме се добрали до светлинния спектър или до честотата, но скоро ще имаме резултат. Най-гениалното е, че вирусът преминава през системата, без да повреди компютъра или да нанесе поражения на програмите.

— Само дето убива човека, който работи с машината — промърмори Ив.

— Именно — съгласи се Джейми. — Опитваме се да разберем колко трае процесът, но предполагам, че след час, най-много след два заразата поразява човешкия мозък.

— Още нямаме доказателства — напомни му Фийни.

— Първият защитен филтър се оказа неуспешен — намеси се Макнаб. — Но за щастие издържа достатъчно, че да източим информацията, която ще ни помогне да изработим подобрена защита.

— Колко време ще ви отнеме? — попита Ив.

— Минимум няколко часа. — Макнаб вдигна здравото си рамо. — Дори повече, ако се наложи да изчакаме разкодирането.

— Човекът, който е изработил защитата, добре се е потрудил. — Джейми шумно отпи от кутията с пепси. — Тъкмо преминеш едно ниво, изскачат нови шест. Ще експериментирам с друг компютър, дано да открия някаква пролука.

— Дано. И още нещо, хлапе. — Рурк сложи ръка на рамото му. — Ще ни гостуваш, докато разгадаем мистерията.

— Супер! — Джейми придвижи стола си до следващия компютър и се приведе над клавиатурата.

— Ще ви информирам за развоя на събитията, после отново ще се заемете с работата си. — Ив изчака, докато всички се втренчиха в нея. — За теб не се отнася! — намръщи се на Джейми. — Ти си само помощник.

Хлапакът промърмори нещо, сви устни, но извърна поглед към монитора.

— Засега резултатите от аутопсията потвърждават теорията за атака на слуха и зрението. Според Морис процесът е необратим, след като заразата започне да се разпространява. Показанията на един свидетел говорят, че само преди осем дни у последната жертва, Мери Елън Джордж, не са се проявили типичните симптоми на заразените от вируса. След това обаче никой не е имал контакт с нея.

При огледа на местопроизшествието установих, че жената е прекарала в леглото последните дни от живота си, като се е опитвала да облекчи главоболието си с медикаменти, които се продават без рецепта. Изключила е видеотелефона, спуснала е щорите. Накратко, постъпила е като болно животно, което се крие в леговището си. Взела е в леглото преносимия компютър, като по този начин е ускорила разпространяването на заразата.

— Фицхю също се е заключил в апартамента си — намеси се Фийни.

— Както е сторил и Когбърн… докато виковете на съседа са го накарали да излезе. Халоуей пък бе заразен по време на работа, но потърси убежище в кабинета ти. Предполагам, че търсенето на убежище е симптоматично за инфекцията.

— Заложено е в програмата — обади се Рурк, — за да се намали възможността за външна намеса или опасността да пострада невинен човек.

— Съгласна съм. „Борците за прочистване“ не желаят избухването на масова истерия, нито пък да бъдат заклеймени от родствениците на невинните жертви. Групата набелязва за унищожаване определени хора. Стреми се да привлече вниманието на медиите. На терористите им допада да играят ролята на Бог и да се намесват в политиката.

— Доста опасна комбинация, не мислиш ли?

— И още как! — промърмори тя. — Моите шефове са принудени да прилагат същата тактика съвместно с представителите на градската управа. Днес бях свидетелка как пробутват на медиите своята версия. Заместник-кметицата Франко предвожда атаката.

— Добър избор — кимна Рурк. — Тя е привлекателна, интелигентна и със силен характер, но не е прекалено самоуверена и арогантна.

— Така ти се струва — измърмори Ив, с което предизвика усмивката му.

— Да, отлична тактика — продължи той. — С избора вместо кмета тя да контактува с обществеността, се създава впечатлението за маловажност на проблема. Твоите медийни изяви пък ще убедят жителите на този град, че съдбата им е в сигурни ръце. В ръцете на жени, които всички свързват с майчинската нежност.

— Леле, какви глупости!

— Грешите, лейтенант — най-неочаквано се обади Бакстър. — Несъмнено за вас е досадно да давате интервюта и да се усмихвате пред камерата, но си струва. С Джена Франко сте прекрасна двойка, контрастът помежду ви е забележителен. Все едно… — Той се поколеба, търсейки най-подходящите думи. — Да речем, че вие сте жената боец, а тя е богинята. Хората виждат на екраните на телевизорите си вас двете, Уитни и Тибъл, които изглеждат сериозни, но спокойни, кмета, който изразява абсолютната си увереност в компетентността на нюйоркската полиция, и запазват спокойствие, не организират масови демонстрации, които затрудняват уличното движение.

— Знаеш ли какво, Бакстър? Мисля, че си сгрешил, като си постъпил в полицията. Трябвало е да станеш специалист по връзки с обществеността.

— Да бе! И да се откажа от тази приятна работа и голямата заплата!

Ив се засмя, сетне заяви:

— Наистина смятам, че ми губят времето с глупости, но засега ще се подчинявам на правилата, наложени от големите клечки. Ако скоро не открием нещо съществено, всяка сутрин ще ме гледате по телевизията да рекламирам правосъдието, като че ли е най-новият видеофилм. Допуснете ли това да се случи, ще ви подложа на неописуеми мъчения. — Тръгна към вратата, като нареди на помощничката си да я последва.

Едва когато останаха насаме в нейния кабинет, тя смъмри Пийбоди:

— Престани да се въртиш около Макнаб.

— Моля?

— Ако непрекъснато го обграждаш с внимание, ще си помисли, че се тревожиш за него.

— Ами аз наистина се тревожа. Изминаха повече от двайсет и четири часа, а…

— Безпокой се колкото искаш, споделяй с мен тревогата си, ала не му позволявай да я забележи. Смелостта започва да го напуска, но той се държи мъжки. Вземи пример от него, не издавай чувствата си. Ако усетиш, че ти трябва отдушник, излез на терасата и крещи с цяло гърло.

— Вие така ли постъпвате?

— Да, понякога. Случва се да изливам гнева си върху неодушевени предмети или да правя животински секс с Рурк. — Тя се позамисли и добави: — Последното не важи за теб.

— Мисля, че ще ми подейства особено благотворно, в резултат на което работата ми в екипа ще се подобри.

— Ха-ха, много смешно. Донеси ми кафе!

— Слушам, лейтенант. Благодаря за съвета. Ще ви донеса кафето след малко. Ще изпробвам рецептата с викането на терасата.

Ив седна пред компютъра, за да се промъкне из лабиринта на живота на Мери Елън Джордж.

Разбира се, нямаше достъп до засекретените файлове. Беше получила разрешение за отварянето им, но от Агенцията за грижи за децата веднага бяха предприели контрамерки. Докато адвокатите спореха в съда, ръцете й бяха вързани.

„Ще загубим толкова ценно време! — отчаяно си помисли тя. — Освен ако не измисля друг начин.“

Но преди да предприеме отчаяни мерки, ще опита да разреши проблема по законен път. За трети път през този ден тя потърси сержант Томас Дуайър.

Този път късметът й проработи.

— Сержант, аз съм лейтенант Далас. Вече няколко пъти се опитвам да се свържа с теб.

— Намирам се в съдебната палата. Делото, по което съм свидетел, ще се гледа след петнайсет минути. — Лицето на сержанта бе грубовато, погледът му — подозрителен като на всеки полицай, патрулиращ по улиците на Ню Йорк. — Защо ме търсиш, лейтенант?

— Разследвам убийствата, извършени от терористичната група „Борци за прочистване“. Вероятно знаеш какво се случи.

— Че кой не знае? Заради Фицхю ли ме търсиш?

— Необходима ми е каквато и да била информация. Ще ми се да си поговорим. Участвал си и в залавянето на Мери Елън Джордж, нали?

— Да. Смятахме, че ни е в ръцете, но накрая тя се изплъзна. — Дуайър се намръщи. — Всъщност защо питаш за нея?

— И тя е мъртва.

— Така ли? Е, каквото повикало, такова се обадило. Боя се обаче, че няма да ти бъда особено полезен. Не знам нищо повече за двамата, освен онова, което е в официалните файлове.

— Какво ще кажеш да те почерпя една бира, след като приключиш работата си в съда? В задънена улица съм, Дуайър. Каквото и да ми кажеш, все ще ми бъде от помощ.

— Става. Да се срещнем в бара на О’Мали на Двайсет и трета улица. Знаеш ли го?

— Не, но ще го намеря.

— Ще свършим тук след около час.

— Добре, ще те чакам в бара. — Тя погледна часовника си и добави: — В пет часа.

— Добре, но нямам много време. Трябва да се върна в участъка.

Ив прекъсна връзката и се обърна към помощничката си, която й подаде чаша кафе:

— Подейства ли моята рецепта?

— Да, май съм по-добре, само дето гърлото ме заболя. Между другото в хладилника няма нито една кутийка пепси.

— Нищо чудно. Откакто е тук, Джейми не е престанал да се налива. Кажи на Съмърсет да зареди хладилника и автоготвача, после…

Тя не довърши мисълта си, защото в кабинета й сякаш връхлетя опустошителен ураган.

Мейвис Фрийстоун бе подвижна като живак. Въпреки че пурпурните й сандали бяха с невъзможно високи токове, тя се движеше с мълниеносна скорост и като по чудо успяваше да запази равновесие. Бе като видение в тъмночервено, розово и червеникавокафяво. Носеше микроскопична пола и превръзка на гърдите, които не прикриваха почти нищо от пищното й тяло. Косата й беше сплетена на около милион плитчици, боядисани в цветовете на тоалета й.

Втурна се към бюрото, заобиколи го и така силно прегърна приятелката си, че едва не я удуши.

Ив я хвана за ръцете, за да разхлаби желязната хватка, и си пое въздух.

— Това е най-хубавият ден в живота ми! Обичам те, Далас!

— Тогава защо се опитваш да ме убиеш?

— Извинявай, извинявай! — Тя отново се обеси шията на Ив, която почувства, че пред очите й притъмнява. — Непременно трябва да си поговорим!

— Няма начин. — Ив отблъсна ръцете й, изкашля се, разтри шията си. — Дори да ми беше физически възможно, имам много спешна работа.

— Не ми отказвай, моля те! Много е важно. Въпрос на живот и смърт, нали разбираш. Моля те, мооля, моооля! — Докато говореше, тя подскачаше. От завихрените цветове очите на Ив се премрежиха, главата й се замая.

— Добре, но разполагам само с две минути. Говори бързо.

— Въпросът е много личен. Извинявай, Пийбоди, но ще ни оставиш ли насаме? Моооля те!

— Пийбоди, намери Съмърсет и му кажи да поръча да доставят пепси с товарен самолет — дано утолим жаждата на хлапето.

— Затвори вратата, а? — провикна се Мейвис. — Много ти благодаря. — Все така подскачайки, тя сключи длани и ги притисна към малките си гърди, които превръзката едва закриваше. Пръстите й бяха окичени с пръстени с грамадни разноцветни камъни. Спираловидна гривна, заемаща разстоянието от китката чак до лакътя украсяваше лявата й ръка. Ив се запита дали след пламенната прегръдка отпечатъкът от металното украшение няма завинаги да остане върху шията й.

— Побързай, Мейвис. — Тя машинално приглади косата си, отпи от кафето. — Наистина нямам никакво време. Хей, нали трябваше да бъдеш…

— В курорта „Олимп“. Имах едноседмичен ангажимент с казино „Аполо“. Върнах се тази сутрин.

— Браво, радвам се за теб. — Ив се обърна към компютъра, мислено пресявайки информацията на монитора. — Ще се видим, когато съм по-свободна, и ще ми разкажеш всичко от игла до конец.

— Бременна съм!

— Хубаво. Друг път ще си поговорим… — Внезапно изпита усещането, че някой е изключил съзнанието й. Когато мозъкът й отново заработи, й се стори, че поради повреда в захранването е загубила способността да разсъждава. — Какво каза?

— Бременна съм! — Мейвис се изкиска, сетне притисна длан към устата си. Очите й, които днес бяха тъмночервени като сандалите й, танцуваха досущ балерини.

— Ти си… какво… — заекна Ив и се втренчи в голия корем на приятелката си, мимоходом забелязвайки трите блестящи халкички на пъпа й. — Твърдиш, че там има нещо…

Все така притискайки длан към устата си, певицата отривисто закима:

— Аха, има бебе! — Смехът й избликна през разперените й пръсти: — Там има бебе! Нали е върха? Върхът на върховете! Пипни! — Сграбчи ръката на Ив и я притисна до корема си.

— Господи! Може би не трябва да го докосваме.

— Няма страшно, то е защитено. Какво ще кажеш?

— Ами… не знам. — Ив побърза да отдръпне ръка и я скри зад гърба си. За всеки случай, макар да знаеше, че бременността не е заразна. — Защо го направи? Искам да кажа… истина ли е… Да му се не види, мозъкът ми не работи! Случайно ли е станало?

— О, не! Доста се потрудихме по въпроса. — Мейвис приседна на бюрото и палаво заклати красивите си крака, при което сандалите й от гел започнаха да издават мляскащи звуци. — От известно време се опитваме да създадем поколение. С Леонардо сме много добри по тая част. Отначало нищо не стана, но нали знаеш, че с упоритост всичко се постига. Много упорствахме и ето го резултата. — Тя отново избухна в смях.

— Хей, сигурна ли си? Или си пияна.

— Не, само съм бременна! — Певицата потупа корема си. — Ембрионът е вътре, на топличко.

— Ако обичаш, не повтаряй тази дума! — възкликна Ив. Незнайно защо й призля от думата „ембрион“, съчетана с мляскащия звук, издаван от сандалите.

— Че защо? Всички сме били такива.

— Може би. Но не желая да ми го напомнят.

— Извинявай, ако ти досаждам, но съм на върха на щастието. Чакай, ще ти разкажа всичко. Още докато бях в курорта „Олимп“, заподозрях, че във фурната ми се пече нещо, тъй да се каже. Сутрин драйфах, а…

— Спести ми и тези подробности — прекъсна я Ив, чувствайки, че съвсем й призлява. Помисли си, че непременно трябва да дезинфекцира ръката, с която бе докоснала корема на Мейвис.

— Добре де. Накратко, направих си тест за бременност, който излезе позитивен. Тогава обаче се панирах, рекох си дали не съм сбъркала нещо, щото толкова ми се иска да си имам бебенце. Затуй направих още три теста. — Тя стъпи на пода и затанцува из кабинета. — После отидох в местната клиника… за по-сигурно, нали разбираш? Не ми се щеше да кажа на моето сладурче, преди да съм стопроцентово уверена. Бременна съм от шест седмици.

— Шест седмици!

— Отначало си рекох, че нещо съм неразположена, страхувах се да отида на лекар, за да не ми каже, че греша. Но като продължих да драйфам… пардон, няма повече да го споменавам, разбрах, че най-после усилията ни са дали плод, така да се каже. Като се върнах, веднага отидох при моя си лекар. От още една проверка глава не боли, нали така? Той потвърди, че съм заченала. Прибрах се у дома и казах на Леонардо, а той се разрева.

Ив се хвана за сърцето:

— Наистина ли?

— Честна дума. Заряза другата си работа и веднага се захвана да… е, не веднага, защото отпразнувахме новината с… абе, с онова, дето е необходимо за зачеване, но след това Леонардо започна да крои и шие дрехи, които ще нося, когато надебелея. Божичко, нямам търпение да ги облека! Представяш ли си?

— Не. Не мога да си представя, че искаш да напълнееш. Наистина ли си щастлива?

— Далас, всяка сутрин, докато драйфам, изпитвам такова щастие, че ми се иска да… — Тя избухна в сълзи.

— Майчице, само това ми липсваше! — Ив изтича при приятелката си, питайки се какво да прави. Прегърна я, а Мейвис се възползва от възможността и отново я стегна в стоманена хватка.

— Това е най-хубавото, което се е случило през целия ми живот! Ти си вторият човек след Леонардо, който научава новината, защото си най-добрата ми приятелка. Сега вече ще съобщим на всички. На целия свят! Но първо исках да го споделя с теб.

— Благодаря за честта. Да разбирам ли, че плачеш от щастие?

— Разбира се! И знаеш ли кое е най-върховното? Че промяната в настроението, която е толкова важна за изпълненията ми, сега я постигам без стимуланти. Забранено ми е да пия алкохол, което малко ми тежи, но алкохолът може да навреди на малката Ив или на малкия Рурк.

Ив така подскочи, че певицата се запревива от смях:

— Не бой се, няма да кръстим нашето отроче нито на теб, нито на скъпоценния ти съпруг. Използваме имената временно, докато се разбере полът на бебчето. Когато вие с Рурк си направите дете…

— Млъкни! Забранявам да говориш по този въпрос! Не ми се ще да удрям бременна жена.

Певицата още по-широко се усмихна:

— Направихме си бебе! С Леонардо си направихме бебе! Ще бъда най-добрата майка на света, Далас! Ще видиш.

— Изобщо не се съмнявам — промълви Ив и нежно докосна разноцветните плитчици на бъдещата майка.