Нора Робъртс
Защита в смъртта (17)

Шестнайсета глава

Някаква неправилно паркирана камионетка беше предизвикала задръстване на движението в продължение на шест пресечки. Разгневените шофьори натискаха клаксоните и бълваха ругатни, звуците се сливаха в пронизителен яростен писък.

Собственикът на подвижен павилион за храна предлагаше прегорял кебап, залят с прекалено много сос. От мазния дим въздухът сякаш бе натежал и бе станал хлъзгав. Вонята беше нетърпима.

Но Ив предпочиташе шума и неприятната миризма пред шепота и уханието на цветята в траурния дом. Тя смело се втурна сред облаците от мазен дим с миризмата на кромид лук, извади от джоба си няколко кредитни жетона и се обърна към продавача:

— Искам шоколад.

— Имам шоколадови десертчета. Колко искаш?

— Шест.

— Имам и лимонада, пепси, кока-кола, газирана вода. Какво да бъде?

— Само шоколад.

Тя му подхвърли жетоните, изтръгна от ръката му тънките шоколадови десертчета, набързо отстрани опаковката на едно и отхапа голямо парче. Шоколадовите изделия, стиснати в жестокия юмрук на горещината, вече се топяха.

Рурк плати голяма бутилка минерална вода, взе и цяла купчина хартиени салфетки.

— Дай и на мен едно. Ако изядеш всичките, ще ти призлее.

— Вече ми е зле — промърмори тя, но все пак доказа безграничната си любов към съпруга си, като му отпусна едно от любимите си лакомства. — Пийчтри ми изнесе трийсетсекундна лекция за работата в екип, накрая ме възнагради със сърдечно стисване на рамото, намеквайки, че с него сме дали обет да служим на обществото. Веднага след това Франко и Чанг щяха да ме изядат с парцалите заради тазсутрешното ми изявление по Канал 75. Обвиниха ме, че не съм го съгласувала с тях, не трябвало да объркваме хората, като им казваме истината. Да му се не види, аз съм ченге, не кукла на конци, управлявана от специалистите по връзки с обществеността.

— Което ти не си пропуснала да изтъкнеш.

— Естествено. — Ив мрачно се усмихна, отхапа от второто шоколадче. — В интерес на истината Франко не е кръгла глупачка, дори е прекалено умна за човек, занимаващ се с политика. Но и тя като останалите повече се интересува от общественото мнение, отколкото от разследването.

— Съгласи се, че това й е професията, скъпа Ив. — Рурк отпи глътка вода, за да прогони вкуса на жалкото подобие на шоколад, навлажни хартиена салфетка и избърса пръстите си. — Тя пък не разбира нищо от твоята работа. Не проумява, че медийните изяви те интересуват по-малко от това коя риза да облечеш сутрин — добави, смачка на топка салфетката и я хвърли в контейнера за смет. — Тоест — пет пари не даваш за тях.

Ив огледа ризата си. „Бяла е — помисли си. — И чиста. Какво толкова да избирам?“

— В полза на всички ще бъде да си гледат работата и да ме оставят да си върша моята. Вече имам няколко заподозрени, мътните ги взели! Прайс, Дуайър и Дюкс. Проговори ли един, кълбото ще се разплете. — Тя облиза от пръстите си разтопената кафява маса и разкъса обвивката на третото шоколадче. — Дюкс веднага се е свързал с адвокат. Твърди, че съм упражнила тормоз върху него и семейството му, заплашва ме със съд, от което Франко и компания буквално са откачили.

— Изненадана ли си?

— Ни най-малко, очаквах го. Но може би си въобразявах, че големите клечки ще проявят поне мъничко уважение към смъртта. — Ив се обърна да погледне погребалния дом. Няколко униформени мъже тъкмо излизаха на улицата. „Връщат се на работа — помисли си тя. — Животът невинаги продължава, само работата няма край.“ — Дюкс участва в терористичната организация. Психологическият профил му приляга като костюм, ушит по поръчка. Тази сутрин те поздравих за тактиката ти към Джейми — първо го скастри, направи го на пух и прах, после му възвърна самочувствието. Дюкс обаче е пренебрегнал третия етап. Според мен е превърнал в ад живота на момчето. Ще го заловя! И него, и съучастниците му! — Ив вдигна очи, търсейки с поглед прозореца на стаята, в която бе разговаряла с Колийн Халоуей. — Ще им попреча да убиват хора! От теб искам да ми осигуриш възможно най-подробната информация за Дюкс, но само по законен път.

— Щом ще е по законен път, защо не се обърнеш към Фийни или към Макнаб?

— Може би ще ми заповядат да не закачам Дюкс, тогава няма да имам право да възложа на Отдела по електроника проучването. Ако предчувствието ми се оправдае, ти ще бъдеш мой помощник. — Наклони глава и се втренчи в него. — Хрумна ми нещо. Предполагам, че като собственик на безброй компании непрекъснато издирваш добри компютърни специалисти. Преди да назначиш някого, вероятно обстойно го проучваш, нали?

— Разбира се. След като проуча тъкмо този специалист, случайно ще споделя със съпругата ми сведенията. — Рурк прокара пръст по брадичката й. — Много хитър план, лейтенант.

— Искам да го вкарам зад решетките, затова ще използвам всички възможности. Днес следобед отново ще посетя Клариса Прайс. Едва ли ще се зарадва, като ме види. После ще се занимая с Дуайър. — Тя се втренчи в ръката си. Последното шоколадче съвсем се беше разтопило. — Пфу, ама че гадост!

Изхвърли жалките остатъци в контейнер за смет, избърса пръстите си с навлажнените хартиени салфетки, които Рурк й подаде.

— Госпожо полицай! — Някакъв човек се беше надвесил през сваленото стъкло на колата си и крещеше, за да надвика какофонията от клаксони. — Що не разкараш онзи тъпак от улицата, та да ни отвори пътя?

— Оръжието ти се вижда — обясни Рурк, а тя побърза да загърне по-плътно черното си яке. Озърна се и видя двама униформени, които излизаха от траурния дом. — Хей! — извика и им показа значката си. — Намерете скапания шофьор на тази бричка! Ако не се разкара веднага, лепнете му глоба.

— Ти ченге ли си? — провикна се единият.

— Не, само са ми дали значка и бластер. Натисни клаксона, и по-бързичко! — Обърна се към Рурк и видя, че той широко се усмихва. — Защо се хилиш?

— Значката ти е изцапана с шоколад, лейтенант.

— Мамка му! — Ив понечи да избърше значката на панталона си, но Рурк я изтръгна от ръката й и я почисти с последната салфетка.

— Вдигни брадичка! — изкомандва.

— Защо. И лицето ми ли е изцапано?

— Не. — Рурк се наведе и допря устни до любимото си място. — Прииска ми се да те целуна.

— Брей, много си хитър. Върни ми значката.

— Вече е в джоба ти.

Тя недоверчиво опипа джоба си, поклати глава:

— Прибери се вкъщи и използвай сръчните си пръсти, за да ми осигуриш необходимата информация. Ще взема Пийбоди и заедно ще отидем в Агенцията за закрила на децата.

— А пък аз ще проверя дали Макнаб е готов да си тръгне.

— С лимузината ли ги доведе? — попита тя, докато вървяха обратно към сградата.

— Да. Защо питаш?

— Много ги глезиш, проваляш дисциплината. — Тя тръгна към сградата, в този момент отвътре излезе Уитни.

— Лейтенант, Рурк. Мислех, че сте си отишли.

— Ще повикам моите хора и веднага тръгваме, сър.

— Остави това на Рурк. Да повървим заедно до управлението.

— Слушам, сър. — Ив се обърна към съпруга си: — Предай на Пийбоди, че ще я чакам в управлението. — Направи една крачка, спря и добави: — Да измине разстоянието пеш. Не искам да я видят как слиза от лимузината.

— Твоите желания са закон за мен, лейтенант. — Той докосна трапчинката на брадичката й. — Ще се видим у дома. Довиждане, Джак. — Кимна на командира и влезе в траурния дом.

— Като гледам как е задръстена улицата, няма начин за половин час да се добере с кола до управлението.

— Ще намери начин — измърмори Ив, — при това ще устрои страхотен спектакъл.

— Гледам при всяка възможност да се движа пеш — каза Уитни, като тръгнаха към управлението. — Казаха ми, че си разговаряла насаме с майката на Халоуей.

— Възхищавам се от самообладанието й.

— Аз също. Разбрах, че си имала разговор и с кмета.

— Точно така, сър.

— Безпокойството му относно сегашното положение е основателно.

— Не само господин кметът, а всички ние основателно сме обезпокоени.

— Имаш право, но може би реагираме по друг начин. Разговаряла си също с Чанг и със заместник-кметицата.

— Разменихме по няколко думи.

Командирът я изгледа:

— Днес си разменила по няколко думи с доста хора.

— Да, сър. Мисля, че изявлението, което продиктувах на Надин Фарст, беше съвсем уместно и отговаряше на истината. Детектив Халоуей и родителите му не са заслужили терористите да ги използват, за да предават посланията си. Полицейската институция му дължи нещо повече.

— Съгласен съм, лейтенант. — Той спря на пешеходната пътека, където цяла тълпа минувачи чакаха светофарът да даде на зелено. — С началника Тибъл смятаме, че изявлението ти беше блестящо. Разбира се, от кметството не споделят мнението ни, но Чанг ще се постарае да настрои общественото мнение в наша полза. Исках да го знаеш — добави той, въпреки че Ив не бе изрекла нито думичка.

Пешеходците се втурнаха да пресичат секунди преди светофарът да премине на зелено. Ив и командирът ускориха крачка, за да се измъкнат от множеството.

— Няма да си губя времето с банални обяснения как сме длъжни да се съобразяваме с политиците и с медиите, колко важен е обликът ни пред обществото и колко сложни са понякога взаимоотношенията между кметството и полицията. — Без да забави крачка, Уитни извади от джоба си няколко кредитни жетона и ги пусна в чашката на един просяк. — Защото знам, че всичко това вече ти е известно и че не те интересува. Ще ти кажа обаче, че ще улесниш всички, ако си сътрудничиш с Чанг. Разбира се, когато е възможно, без това да се отрази на работата ти по разследването.

— Ще се постарая, сър.

— Колкото до разпита, на който този сутрин си подложила Силвия и Доналд Дюкс…

— Не беше разпит, сър. Посетих ги в дома им и с тяхно съгласие им зададох няколко въпроса.

— Не ми излизай с този семантичен трик, лейтенант. Колкото и да увърташ, факт е, че информацията за семейство Дюкс е засекретена и че забраната за достъп още е в сила.

— Понякога се добираме до сведенията не чрез компютърни файлове, сър.

— Помолих те да не увърташ, разбирам играта ти. Ще ми кажеш ли откъде си получила сведенията?

— Не, сър. Не съм длъжна. Според член 12 на вътрешния устав…

— Не ми цитирай устава, Далас! — Уитни крачеше спокойно, сякаш жегата не му влияеше, но за пръв път в гласа му прозвучаха нотки на раздразнение. — Ако се стигне до гражданско дело, и ти, и нашите правила ще бъдете подложени на изпитание.

— Няма да се стигне, сър. След като обвиня Доналд Дюкс в участие в заговор, той ще трябва да наеме цяла гвардия скъпо платени адвокати да го защитават.

— Смяташ ли, че е замесен?

— Не само е замесен, ами е затънал до шията, образно казано.

— И майката на момчето ли участва в заговора?

Ив поклати глава:

— Едва ли. Прекалено пасивна е. Ще проуча служебното досие на Доналд, за да разбера дали наистина е опитен програмист. Интуицията ми подсказва, че той е сред ключовите фигури в организацията. Властен човек като него не би приел да бъде пионка. Обзалагам се, че ако го разпитам в управлението, ще се пречупи. Изпълнен е с гняв и арогантност, смята, че винаги има право. Смята, че мястото на жените е само в кухнята, затова още повече се дразни от факта, че го разпитвам именно аз. Знаете ли как изглеждаше съпругата му? Нагласена като за участие в телевизионна реклама, препасала кухненска престилка. Гримът й бе съвършен, носеше и обици с перли. И то още в девет сутринта!

— Съпругата ми се гримира, преди да седнем на закуска.

— Хм, така ли? Но никой не я насилва, не я кара да подскача като кукла на конци… — Ив се усети и побърза да добави: — Не исках да ви засегна, сър.

— Разбрах, лейтенант.

— Още няколко улики и Дюкс ще ми падне в ръцете.

— Не се захващай с него, докато не разполагаш със солидни доказателства.

— Смятам, че си сътрудничи със социалната служителка и полицая, които са били привлечени по случая със сина му. Мисля, че и те участват в заговора. Улича ли един от тях, всички ще влязат в капана.

Двамата преминаха кръстовището и завиха към управлението.

— Повтарям, трябва да имаш сигурни доказателства. Само една грешка и ще се развихри грандиозен скандал, а ти ще си изпатиш най-много… И още нещо — много се зарадвах, като видях Макнаб на крака.

— Да, сър, и ние сме много щастливи.

— Струва ми се още неукрепнал.

— Не го натоварвам с работа, а Пийбоди… — Тя изведнъж млъкна. Сигурно езикът й се развърза, защото не е свикнала да се разхожда с командира по улиците, сякаш разглежда забележителностите на града. — Пийбоди поема и неговите задачи.

— Лейтенант, мислиш ли, че не знам за връзката между младежа от електронния отдел и твоята помощничка?

Ив сведе поглед и промърмори:

— Не желая да говоря по този въпрос. Хващат ме нервите.

— Моля?

— Честна дума, сър. Получавам тик под окото всеки път, когато… Няма значение. Важното е, че детектив Макнаб и полицай Пийбоди образцово изпълняват задълженията си. Възнамерявам да предложа моята помощничка да бъде повишена в детектив първи ранг.

— Какъв стаж има в полицията?

— Почти три години. Повече от година е в отдел „Убийства“. Направете справка със служебното й досие и с изготвената от мен характеристика. Ако одобрите препоръките ми, тя ще започне да се подготвя за изпита.

— Ще те информирам за решението си. Възможно ли е днес следобед да ти отнема Макнаб за един-два часа?

— Разбира се, щом се налага.

— Добре. Ще участва на живо в предаването на Надин Фарст във връзка с твоето изявление.

— Сър, смятате ли за уместно да го… излагате на показ, след като още не е напълно възстановен? И то след като е присъствал на погребението на свой колега!

— Чувала ли си думата „компромис“, лейтенант? — Спокойният тон на Уитни й подейства така, сякаш я заляха с ледена вода. — Животът е низ от компромиси, особено когато заемаш пост, поставящ те в центъра на общественото внимание. Съмняваш ли се, че младежът ще се справи? Че достойно ще защити Халоуей?

— Не, сър. Изобщо не се съмнявам.

— Не ти допада да го използват като символ. — Уитни тръгна към входа на управлението. — Но и двамата сте именно това, лейтенант.

Огледа се, като влязоха в грамадното фоайе с многобройните информационни банки и говорещите електронни указатели. Видя ченгетата, жертвите, виновниците.

— Тази сграда също е символ — добави. — Символ на ред и законност. Нашата институция е подложена на изпитание поради манипулациите на група терористи. От първостепенна важност не е само да заловиш престъпниците, а да направиш всичко възможно да бъдат осъдени. Знаеш, че общественото мнение ще бъде на страната на бащата на мъртвото момче, затова доказателствата срещу него трябва да бъдат неопровержими.

 

 

Тя реши първо да свърши неприятната работа, като напише официален рапорт за посещението си в дома на семейство Дюкс. Ала като влезе в канцеларията си, завари Дон Уебстър да седи зад бюрото й.

— Ако все така намирам на моя стол по някого от Отдела за вътрешно разследване, ще го изхвърля — подхвърли заядливо.

— Затвори вратата, Далас.

— Бързам да напиша рапорта си, чака ме много друга работа.

Уебстър се изправи и затвори вратата:

— Няма да те бавя. Разговорът ни ще се записва.

— За какво има да говорим, че и да го записваш?

— Става въпрос за начина, по който си се добрала до засекретена информация. Не бързай — добави, преди тя да заговори. — Обмисли отговорите си, преди да включа записващото устройство.

— Не ми трябва време за размисъл. Включи проклетото устройство и да приключваме с този цирк. Предстои ми работа по няколко незначителни убийства, докато твоя милост само си пише доносите.

— Процедурата е задължителна и ти много добре го знаеш.

— Честно казано, изобщо не ми хрумна — отвърна. Знаеше, че по-късно ще се упрекне за небрежността си. — Имаше много по-важни неща, за които да мисля.

— Седни.

— Не съм длъжна.

— Е, както искаш. — Той включи записващото устройство и задиктува: — Лейтенант Доналд Уебстър от Отдела за вътрешно разследване разпитва лейтенант Ив Далас от отдел „Убийства“. Разпитът се провежда в Централното полицейско управление във връзка с достъпа до поверителната информация относно Силвия и Доналд Дюкс и починалия им малолетен син Девин. Лейтенант Далас, желаете ли на разпита да присъства служебен защитник или посочен от вас адвокат?

— Не.

— Признавате ли, че в качеството ви на полицейска служителка днес сутринта приблизително в девет сутринта сте посетили дома на Силвия и Доналд Дюкс, намиращ се на… — Той прочете адреса.

— Да.

— Признавате ли, че сте разпитали горепосочените лица във връзка с инцидентите с малолетния им син Девин, който вече е покойник?

— Да.

Уебстър вдигна вежди. Ив не знаеше дали това е знак на раздразнение или одобрение на едносричните й отговори, пък й не я беше грижа.

— Известно ли ви бе, че информацията относно горепосочените инциденти с малолетния Девин е засекретена?

Тя невъзмутимо отвърна:

— Научих го едва днес сутринта от самия господин Дюкс.

— Твърдите, че преди това не сте знаели за поверителността на сведенията, така ли?

— Досетих се какъв е случаят.

— Как се досетихте?

— Разбрах, че информацията е закодирана, след като по време на разследването установих, че липсват каквито и да било данни за случилото се.

— Как се добрахте до сведенията за Девин Дюкс? — попита Уебстър, без да откъсва поглед от лицето й.

— С помощта на независим източник.

— Назовете източника, който ви е помогнал да проникнете в засекретени файлове.

— Според точка 86 на член 12 от вътрешния устав не съм длъжна да назовавам информаторите, които използвам по време на важно разследване.

Тонът на Уебстър изобщо не се промени, когато зададе следващия въпрос:

— Отказвате ли да назовете вашия източник?

— Да. В противен случай ще се лиша от възможността за в бъдеще да използвам услугите му, а самото разследване ще бъде заплашено от провал.

— Лейтенант Далас, използвали ли сте служебен компютър и/или служебни източници, за да си осигурите достъп до закодираните файлове?

— Не.

— Лейтенант Далас, разкодирахте ли файловете, съдържащи информация за Девин Дюкс?

— Не.

— Наредихте ли на служител от нюйоркската полиция да ги разкодира?

— Не.

— Опитахте ли чрез подкуп или заплаха да принудите някого да наруши съдебната забрана за достъп до тези файлове?

— Не.

— Ако се наложи, ще се съгласите ли да се подложите на детектора на лъжата?

— Няма да го приема доброволно, но ще се подчиня, ако ми бъде заповядано от висшестоящите органи.

— Благодаря за съдействието, лейтенант. Разпитът приключи. — Той изключи записващото устройство.

— Това ли е всичко?

— Засега. Ще ме почерпиш ли едно истинско кафе?

Ив безмълвно посочи автоготвача.

Уебстър програмира устройството и докато чакаше, промърмори:

— Ако се стигне до съд, ще ни бъде от полза, че си се подложила на детектора на лъжата. Мислиш ли, че успешно ще преминеш теста?

— Разпитът приключи, Уебстър. Остави ме да си гледам работата.

— Искаш ли да знаеш истината? Настоях лично да те разпитам, защото се мъча да ти помогна. Ако нашият отдел не проведе разследване на случилото се, ще ни заподозрат в прикриване на вината на полицейски служител. Подобно предположение ще навреди на всички ни.

Ив, която по време на разпита едва сдържаше гнева си, избухна:

— Наистина някой прикрива нещо, Уебстър! Терористите разчитат, че никой няма достъп до засекретените файлове и предприемат какви ли не юридически хватки, за да забавят или да препънат моето разследване. Побеснели са от гняв, че се добрах до сведенията.

— Подозираш, че са замесени и ченгета, така ли? — След като Ив не отговори, а седна пред компютъра си, Уебстър гневно ритна бюрото — жест, който тя прекрасно разбираше. — Толкова ли ти е трудно да повярваш, че съм на твоя страна?

— Не. Обаче не искай от мен да наклеветя колеги пред Отдела за вътрешно разследване, преди да съм сигурна във вината им. Когато имам стабилни доказателства, ще ти поднеса на тепсия виновника.

Уебстър отпи от кафето си. Очевидно кофеинът успокояваше опънатите му нерви, предпазваше го от опасността да избухне.

— Ако ми кажеш имената на заподозрените, ще ги проуча неофициално.

Ив втренчено го изгледа и разбра, че е искрен.

— Вярвам ти и съм признателна за предложението. Първо ще проуча няколко възможности. Ударя ли на камък, непременно ще потърся помощта ти. Между другото, разпитахте ли Трухарт?

— Да, установихме, че е невинен. Хлапето не заслужаваше да бъде прекарано през тази месомелачка.

— Е, за щастие се отърва невредим. Извинявай, но наистина имам работа.

Уебстър й кимна за довиждане, но преди да излезе, заяви:

— Ако са замесени ченгета, искам да ми ги предадеш.

— Запази си ред — промърмори тя и се свърза с командира, за да го помоли за услуга.

Докато чакаше отговор, нахвърли черновата на рапорта, като правеше справки с бележките си, за да не пропусне дори най-незначителната подробност. Набързо я преписа, изпрати копия до съответните инстанции. Когато получи разрешение да действа, се обади на Трухарт.

— Взимам те в екипа — осведоми го без предисловия, мимоходом забелязвайки сенките под очите му. — Трябва ми човек за най-досадната работа. Ще бъдеш пряко подчинен на детектив Бакстър. Той ще те чака в кабинета ми у нас — в момента целият екип работи там.

— Лейтенант, прехвърлен съм към диспечерската служба до второ нареждане.

— Е, сега ти давам второ нареждане. Бъди спокоен, взех разрешение от командира. Рапортувай на детектив Бакстър възможно най-бързо.

— Слушам, лейтенант. Благодаря, лейтенант.

— Да видим дали ще ми благодариш след няколко часа съвместна работа с новия ти шеф.

Тя прекъсна връзката и отиде в общото помещение, за да повика помощничката си.

— Пийбоди, идваш с мен.

— Слушам, лейтенант. — Пийбоди заговори отново едва когато се качиха в колата. — Не исках да ви го кажа, докато сме в сградата — понякога и стените имат уши. Бакстър помоли да ви предам нещо свързано с детектив Дуайър.

— Така ли? Какво?

— Докато бил в траурния дом, се заговорил с неколцина колеги. Сама видяхте, че там гъмжеше от ченгета, някои бяха от Шестнайсети участък. Бакстър успял да насочи разговора към Дуайър, оказало се, че един от присъстващите е от неговия участък. Преди няколко години Дуайър се развел, а съпругата му взела момченцето им със себе си в Атланта. Нашият човек много страдал, че не може да вижда сина си, когато пожелае. Колегата му споделил, че по онова време той бил буквално съсипан. Не след дълго обаче, докато работел по някакъв случай, се запознал с една жена. Започнали да се срещат, а от близо година били неразделни. Въпросната дама работела в Агенцията за закрила на децата.

— Хм, има дни, когато на човек му върви като по вода — усмихна се Ив.

Време бе отново да се срещнат с Клариса Прайс.

Ала преди да изкара колата от гаража, диспечерската служба се свърза с нея.

Осъществено бе стопроцентово прочистване.

 

 

Новото убийство я принуди да промени плановете си. С Пийбоди пристигнаха в Агенцията за закрила на децата няколко минути преди края на работното време. Без да обърне внимание на протестите на служителката на рецепцията, Ив профуча край нея и влезе в кабинета на Клариса Прайс.

Панталонът й беше изцапан с кръв. Тъмните петна не личаха върху черната тъкан, но тя още усещаше миризмата.

— Извинете, лейтенант, но не мога да ви отделя нито минута — обяви Прайс. Също като миналия път носеше елегантна дреха, която подчертаваше красотата й. Изключи монитора, за да скрие информацията, погледна часовника си и обяви: — Трябва да приключа този доклад, след това имам среща.

— Не ме интересува срещата ти — грубо отсече Ив. — Ще се наложи да ме изслушаш!

Клариса стисна устни, скръсти ръце на гърдите си.

— Лейтенант, вече нарушихте обещанието си. Научих, че тази сутрин сте нахълтали в дома на семейство Дюкс, започвайки нещо, което ще причини още повече скръб и ще предизвика съдебен процес срещу агенцията и конкретно срещу мен. Грешите, ако си въобразявате, че ще разговарям с вас. Как си позволявате да влизате без покана и да ме безпокоите в края на един много тежък ден?

— Нарушила съм обещанието, а? Обвиняваш ме, че не държа на думата си. — Ив сложи длани върху бюрото и се приведе към Клариса. — Тогава как ще определиш действията на „Борци за прочистване“? Като спазване на дадената дума ли? Идвам от мястото на поредната екзекуция, госпожице Прайс. Името Ник Грийн говори ли ти нещо? Може би си го чула по време на тежката ти работа, която те изцежда в края на работното време. Човекът се е занимавал с продажба на наркотици и порнофилми, сводничество и организиране на празненства, предлагащи нетрадиционни забавления. Желанието на клиента е било закон за Ник, готов е бил да задоволи дори желанията на онези, които са проявявали предпочитания към малолетни момчета и момичета. Мнозинството хора едва ли биха го определили като образцов гражданин, но последните един-два дни и за него са били много тежки.

— Вероятно намекваш, че още някой е умрял, но това изобщо не ме засяга. Ако това лице по някакъв начин е свързано с нашата агенция, няма да потвърдя или да го отрека, докато не представиш съответна заповед.

— Рано или късно ще разбера кой пречи на работата ми, като възпрепятства издаването на разрешителни за разпит и за обиск. Гарантирам ти, че самоличността му няма да остане в тайна. А сега чуй още едно име, което може би знаеш. Хана Уейд, шестнайсетгодишна, от смесена раса. Непрекъснато е бягала от дома си. При последното й изчезване родителите й вдигнали ръце от нея. Научих, че този път е била на улицата повече от три месеца. Прехранвала се е с проституиране, продажба на наркотици, джебчийство. От дванайсетата си годишнина Хана все се забърквала в неприятности. Но това повече няма да се случи. Защото е мъртва.

Ив извади от чантата си три снимки и ги хвърли на бюрото:

— Била е красива, ако се вярва на фотографията на личната й карта и на свидетелите, които са я виждали. Но по тези снимки е невъзможно да се прецени каква е била външността й. След като си намушкан с нож петдесет-шейсет пъти, от красотата не остава и следа.

Прайс, която беше пребледняла като платно, блъсна встрани снимките:

— Не я познавам. Нямате право да…

— Резултатите са ужасяващи, нали? В жестокото убийство няма нищо чисто. Преди малко газех в локви кръв — кръвта на едно шестнайсетгодишно момиче. Гледката е кошмарна, повярвай ми. Кръвта е бликала като фонтан от тялото на Хана, докато се е опитвала да се защити от ножа на безмилостния убиец, чийто мозък е заплашвал да експлодира в черепа му. Паднала е на земята, обляна в кръв, защото е нямало къде да избяга.

— Тя… Грийн ли я е убил?

— Не, терористите от „Борци за прочистване“ са я убили. — Ив побутна снимките към Клариса. — Разгледай ги, за да разбереш какво са й сторили. Проучили са Грийн, но не са разбрали, че от една-две седмици той живее с едно шестнайсетгодишно момиче. Че Хана е лежала до него, когато заразата е започнала да разтопява мозъка му. Аутопсията ще покаже дали и нейният мозък е бил заразен.

— Не ви вярвам! Веднага напуснете!

— Не разбираш ли, че абсолютната чистота и невинност не съществуват? Всеки идва на този свят и си отива от него опетнен по някакъв начин. Нито една система не е съвършена. Ала когато системата на терористите покаже дефект, умират невинни хора. Хана е била почти дете. Твой дълг е било да я защитаваш. Но дори да искаш, не си в състояние да защитиш всички. Никой не може да ги защити. Ти ли даде идеята за създаването на групата или те привлякоха да им сътрудничиш? Кой стои начело?

— Не съм длъжна да ви отговоря — смотолеви Клариса. Устните й бяха побелели, гласът й пресекваше. — Не желая да разговарям с вас.

— Дюк е един от създателите на вируса. Кой друг е замесен? Дуайър ли те завербува или ти него?

Прайс се изправи, като си придържаше за бюрото. Ив забеляза, че ръцете й треперят.

— Вън!

— Ще заловя терористите, а ти ще изгориш заедно с тях. Дуайър също. За какви се мислите? Кой ви разрешава да раздавате правосъдие, да извършвате екзекуции от разстояние, а когато пострадат невинни хора, да твърдите, че смъртта им е причинена от язвите на обществото? Вие сте тези язви, Клариса! Всички вие, арогантни безумци, самопровъзгласили се за пазители на обществото!

Ив се пресегна и сграбчи ужасяващите снимки на окървавената Хана Уейд:

— Вие убихте това дете! И ще платите за смъртта му!

— Аз… ще се обадя на моя адвокат — прошепна Клариса, ала сълзите напираха в очите й. — Упражнявате тормоз…

— Така ли мислиш? — Гласът на Ив беше остър като бръснач. — Гледай да не започна, че няма да видиш бял ден. Давам ти двайсет и четири часа да се предадеш. Ако помогнеш на разследването, като ни предоставиш доказателства, ще се помъча да уредя да бъдеш изпратена в изправителен център. Не се ли предадеш, до края на живота си ще гниеш в затвор на друга планета. Обещавам ти, че никога повече няма да видиш небето. — Ив погледна часовника си и добави: — Очаквам те в полицията утре в дванайсет и пет. Нито минута по-късно.