Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (5)

5

Когато завършвах втората година на следването си, баща ми ме повика в стаята си да поговорим. Повика ме уж разсеяно и някак между другото, но гласът му изтъня от вълнение. Откакто се помнех, само два пъти бяхме разговаряли насаме и очакването на тези разговори винаги ме бе възбуждало. Напоследък баща ми все по-често изпадаше в мрачно настроение, кипваше за няма нищо и после по цели дни мълчеше.

Посрещна ме навъсен, седна зад кръглата масичка, дълго я премита с длан, стрелна ме с твърдия си поглед, пред който винаги заставах мирно, и каза:

— Трябва да си намериш работа. Пенсионират ме… Сам разбираш — с тия осемдесет лева…

— Разбирам — избъбрих, за да заглуша стенанието в гласа му.

Новината не ме огорчи — предстоеше поредното приключение.

— И на мен ми се иска като всеки баща… — подхвана отново той, но гласът му се пречупи, този път съвсем забележимо, нямаше как да го скрие.

— Не бери грижа! — махнах нехайно. — Чер гологан не се губи.

— Защо ме прекъсваш? — възнегодува тате и притвори очи с вид на човек, който едва сдържа гнева си, само адамовата му ябълка играеше — той напразно се мъчеше да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.

— Знаеш, не се боя от работа — опитах се да го успокоя. — Всяко лято съм по строежите.

— Там не е за тебе — въздъхна чистосърдечно той. — Едно е да правиш мускули през ваканцията, съвсем друго е да се вържеш за цял живот… Ще се скапеш.

— Ти си започнал на дванайсет години и си устоял — заинатих се.

— Оцелях! — викна той, разтрепери се. — Оцелях, но не мръднах ни крачка напред. Като си помисля само приятелите ми къде отидоха…

На устата ми беше да му река, че сам си е виновен. От години го увещавахме с мама да напусне проклетата си служба в търговията, за какво му трябваше да трепери над стоки, да ги варди едва ли не с тялото си от мошеници и крадци, да превива врат пред ревизори с метални очички… Когато му се отваряше възможност да започне друга работа — по-чиста и по-добре платена, та да си докара и по-голяма пенсия, — той уж се съгласяваше, но в решителния момент току махваше: „И тук ми е добре!“ А не му беше добре. По цели нощи не спеше. Примираше от страх за проклетата служба. Бях убеден, че в сърцевината на този страх се мъдри необузданата радост от първия му работен ден в търговията. От мама знаех как е благославял щастливия случай — „Най-сетне сигурно, сериозно поприще!“, — как се е опивал от положението си на човек, стъпил здраво на краката си, как подробно, в захлас са разчертавали програмата на бъдещия си живот: тихо семейно щастие, две деца, непременно момче и момиче, съвестно изпълнение на задълженията, макар и с цената на много усилия, бавно, но вече осигурено придвижване по служебната стълбица чак до самия й връх, честно, благоприлично замогване. От липса на усилия, тревоги и ядове никога не се е оплаквал, децата (момче и момиче) се родили навреме, но след като отбелязала тази наличност в тефтера си, съдбата скъперница го хлопнала оглушително под носа му и — край.

Приятелите му и колегите преодолявали леко стръмнините по-служебната стълбица, а той си оставал все началник на склад въпреки похвалите и дребните награди, въпреки прекрасните характеристики. Защо така, защо? — питал се е навярно баща ми и първоначалната му радост се е израждала в неувереност, в страх да не загуби и тази наистина скромна службица, с която все пак осигурявал семейството си.

— Добре — рекох му аз тогава в здрачната стая. — Какво ще ме посъветваш?

— Потърси нещо по-леко — въздъхна той. — Макар и несериозно, недотам платено, но по-леко — колкото да преживееш до дипломирането си. И запомни едно! — въззе се гласът му. — Където и да си, колкото и пари да получаваш, посегнат ли да те мачкат — бягай! Бягай — крещеше той, — бягай накъдето ти видят очите. Бягай — гладен, непризнат, окъсан… Бягай!

Задъха се, лицето му потъмня и трябваше да го изведа в градината на чист въздух, за да се съвземе. Сърцето му не беше в ред. След пенсионирането си замина като домакин на една геоложка експедиция в Балкана и дали от чистия въздух, дали от простодушното общуване с по-първични люде, той като че ли оздравя, поизправи се, развесели се. „Да сте ме пребили — казваше, — но да не сте ме оставяли нито миг в оня мръсен склад!“ Да се домогнеш до щастието си на шейсет и три години не е кой знае каква утеха.

Лелинчо ми Рангел, при когото чиракувах през лятото, щом разбра, че си търся работа, веднага каза: „Ела при мен, ще вземаш добри пари. По обяд ще те пускам да си гледаш уроците.“ Предложението му звучеше примамливо — при това положение дори нямаше нужда да минавам задочно — но аз познавах вече достатъчно добре лелинчо си и бях убеден, че скоро ще забрави обещаното. За него съществуваше една страст, една стихия — нормата. Ако вечер бригадата му не заковеше двеста процента, не заспиваше. При него чираците винаги, изнемогваха. Отговорих уклончиво на поканата му и той се разсърди.

Не исках да го обидя, направих тази глупост от излишък на самочувствие: по това време вече се виждах литературен сътрудник в най-популярния младежки вестник. Бе настъпила ерата на социологическите проучвания, главният редактор на вестника ме прие тържествено, при него заварих и един приятел от университета — почерпи ни и съвсем делово постави задачата: да подготвим статута на бъдещата социологическа група за проучвания сред младежта. Така аз и приятелят ми се озовахме сами в една празна стая — цял ден се споглеждахме, оглупели от неочакваната радост, въздишахме, чудехме се какво да правим, откъде да започнем. За две седмици се изпокарахме така, че не можехме да се гледаме. Оказа се, че мненията ни за социологията са съвсем различни. А уж бяхме на един акъл преди това и само търсехме повод да се закълнем в приятелството си. Мисля, че причина за разногласията ни бе тайната помисъл: „А кой ще бъде шеф на групата?“ В последния момент скалъпихме все пак някакъв план, някакъв статут и се явихме на доклад. Главният бе зает с неотложна работа, и на следващия ден също беше зает. Ние все пак навреме, разбрахме, че скоро узрялата му идея не е утвърдена „отгоре“. Платиха ни по един мижав хонорар и ни изпратиха по живо по здраво с пожелания за ползотворно сътрудничество. Разотидохме се гузни, отбягвахме погледите си.

Така започна моето ходене по мъките. Вече нямах очи да търся помощта на лелинчо ми Рангел, а където и да похлопах, ме срещаха с каменни физиономии. „Имате ли стаж? — питаха и вдигаха рамене: — Нужен ни е опитен човек.“ Кимах усърдно, бързах да се съглася. Вървях по улиците и проклетисвах омагьосания кръг: за да натрупаш трудов стаж, все някога трябва да започнеш работа, но няма как да започнеш, тъй като нямаш трудов стаж. Укорявах се за плахостта, с която прекрачвах праговете, за интелигентското си мънкане: „Та ако има някаква възможност, ще ви бъда много признателен…“ Глупости, разбира се. Гледаха ме като изкопаемо. А и това „втори курс философия“ направо ги стъписваше, настройваше ги агресивно, за какво им е на тях философията, те едва ли имаха и гимназиално образование, в ония години учеността не беше на особена почит, ценяха се железните практици, хората, които приличат на дялани камъни — където и да ги сложиш — все пасват. Често чувах подире си: „Здрав прав мъж и философия… Да му се не начудиш!“

В началото на август вече се бях отчаял. Скитах като пребит из нажежените улици, пушех, от долнокачествения тютюн душата ми се вгорчи. Заран се будех по тъмно, чудех се накъде да хващам и с каква по-оптимистична лъжа да успокоя баща си.

Помня — бях приседнал на парапета зад Художествената галерия. Вече наистина не знаех на коя врата да почукам и какво да правя. В джоба ми подрънкваха стотинки колкото за една виенска кифли, не очаквах никакви хонорари, а и нямаше от кого да взема назаем приятелите ми благоденстваха, пръснати по морето и из провинцията. Запалих цигара. Никотинът ме успокояваше донякъде. Знаех, че след минута ще хвърля фаса и пак ще се помъкна из града. Нищо друго не ми оставаше. Из улиците все можех да срещна познати, да зърна подходяща обява. Предишния ден бях ходил в Светия синод. Някой ми каза, че търсели млади и енергични хора за домакини на занемарените манастири. „Че какво по-хубаво от това! — помислих си. — Тишина и спокойствие…“ Смело нахълтах в синода, представих се. Попитаха ме дали разбирам от строителство и земеделие. „Разбира се — казах, — израснал съм в трънско село.“ Пред очите ми вече се завихряше една светла и романтичка идилия. Усмихнаха се вежливо, подадоха ми формуляр — „Напишете молба — казаха, — накрая отбележете някой свещеник, който би ви препоръчал.“ Хайде пак фокуси, рекох си и хвърлих листа: „От къде на къде свещеник?“ Вдигнаха рамене: „Извинявайте, млади човече, такъв е редът при нас.“

На какво ли можех да се надявам, след като и в синода ми бяха посочили вратата.

Допушвах цигарата си, примижал срещу жестокото обедно слънце, канех се да тръгвам, вече си бях начертал маршрута и в този момент току до мене отекна плътен мъжки глас: „Смятаме на стоте половината? Или гаджето ни е избягало?“ Озърнах се — наклонил иронично глава, ми се усмихваше симпатичен майор от милицията. Усмивката му беше ведра, ведри бяха очите му.

— Какво толкова му се чудиш, младо? — продължаваше да подпитва.

„Намерил си човекът закачка!“ — помислих и току изтърсих:

— Чудя се как да обера Централната банка.

— Ха! — прихна той, смя се дълго и прималял от смях, седна до мене. — Трудна работа, братко! — въздъхна. — Къде ще намериш толкова много чували?

— Какви чували? — зяпнах аз.

— Как какви? — погледна ме укорно. — За парите…

— Пу да му се не види! — изпъшках. — Що не се сетих, по-рано? Е, в такъв случай ще обера някоя по-малка банка. Някой районен клон.

— Там няма да намериш и един чувал пари! — махна безгрижно той, взря се в очите ми. — Я зарежи тая работа, не си заслужава…

— Че да я зарежа — съгласих се. — Щом знаеш повече, ще те послушам.

Погледнах го изкосо, напуши ме смях — седнал нехайно върху високия парапет, той размахваше крака като момченце, току-що хвърлило въдиците от пристана… Приведе се доверително към ухото ми:

— Какво се е случило? — попита с променен, загрижен глас и отведнъж развърза възела, който отдавна се сучеше в гърдите ми.

Разправих му всичко от игла до конец, не спестих и философията.

— Трудно наистина — въздъхна той. — Никой не иска да си взима белята със задочници. И да ти кажа — прави са хората. Сесии, отпуски, а накрая вземеш ли изпитите — „Чао, не сте вече за моята фирма!“

— Е, да… — кимнах. — Но не и аз.

— Всички казват така — прекъсна ме той.

— Нека казват! — разсърдих се. — Да казват каквото си искат. На мен ми се ще, като почна някъде — та до пенсия.

Уж смело изрекох тия думи, а в устата ми остана лугав вкус от тях. Толкова ми се искаше още същата вечер да зарадвам баща ми, а и усещах, че майорът имаше нещо предвид, та — признавам — излъгах.

Той усети изхвърлянето ми, поклати глава:

— Голям залък хапни, голяма дума не казвай! — умисли се, очите му излиняха, пренесе се някъде и гласът му прозвуча издалеко: — Що не дойдеш при нас?

— Че да дойда — рекох. — С какво ще се занимавам?

— Набързо се съгласи, а после питаш — отново поклати глава майорът. — Не е на хубаво…

— Нямам друг избор — напомних му.

— Е да де — някак разколебано поде той, — но ние се занимаваме с неприятностите на този свят. Хората се оплакват от време на време, че имали неприятности, а за нас те са всеки ден. Джебчийски истории, обири, далавери, убийства и какво ли не…

— И кой е престъпникът, нали! — възкликнах. — Бам-бум, стрелба, карате…

— Да — кимна той, — в краен случай може и така. Но не е зле да се подготвиш за друга, по-прозаична роля.

— Каква е тя?

— На най-обикновен попивко папкин — поусмихна се офицерът и тъй като продължавах да го гледам зачуден, продължи: — Ще ти се налага да събираш, да къташ, да проверяваш.

— Какво да събирам? — едва се сдържах да не тропна с крак.

— Факти — погледна ме загрижено той. — Преди всичко факти. В тях ни е силата. Така че — приготви си за всеки случай едни ръкавели.

— Е — вдигнах рамене, — щом се налага…

— Налага се — въздъхна той. — И щуротиите да забравиш, и философията, и… почти всичко, което е била досега.

От този разговор са изминали осемнайсет години. Аз отдавна свикнах с неприятностите на този свят, някогашният майор Кирилов вече е полковник, но не е така разговорлив, лицето му не е така ведро и добро. Винаги когато влизам при него, се старая да бъда добре подготвен, да предвиждам въпросите му и да имам на разположение ясни и точни отговори, които биха го задоволили. Но за едно и до ден-днешен не съм съгласен с него — че философията е далече от службата ни. Никога не сме разговаряли на тази тема — аз съм убеден в едно, той в друго и така я караме.