Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (1)

1

Всеки, който ни наблюдаваше издалече в този момент, би отбелязал: случайна среща, мъж на средна възраст (бърза за работа) и побеляла женица, навярно леля му (излиза на улицата само за да разходи пудела си и да напазарува). Отдавна не са се виждали. Племенникът обещава да я навести някоя вечер. Непременно ще пият чай, ще побъбрят…

Навярно така сме изглеждали отдалече, но както обичаше да казва моят началник, случаят не беше такъв… Мизерното пространство между мен и женицата просветляваше от напрежението, което излъчваха лицата ни, стиснатите ни устни, погледите, макар очите ни старателно да блуждаеха… Чудехме се накъде да гледаме. Измъкнали огромния брезентов вързоп от реката, момчетата вече го мъкнеха по стръмния скат към нас. Изстъргвах старателно калта от обувките си, женицата подръпваше конвулсивно каишката на пудела си, който я стрелкаше разтревожено с лъскавите си очета.

— Но това е ужасно! — не издържа тя, гласът й отекна плачливо.

Обърнех ли се, тя мигом щеше да хукне.

— Ужасно е — рекох, — но се случва.

— Върви си човек — продължи тя, махна към реката. — Върви си и нищо не знае…

— Човек обикновено не знае — прекъснах я, за да осуетя истерията, заскрежила ирисите й. — Ако знаеше, едва ли щеше да е щастлив. А вие как успяхте да го видите? — усмихнах й се приветливо. — Добре ли сте със зрението?

— Никак — рече женицата, — но всяка заран минавам оттука. Заради него — кимна към кученцето — газя тази кал… Всяко кътче ми е познато.

— Кътче? — погледнах я заинтересуван, прекалено умилително прозвучаха думите й.

— Да, защо? — пламна женицата, сякаш я бяха спипали да върши нещо нередно, и забъбри в скоропоговорка: — Обичам да гледам наоколо. Всяка тревичка… всяка живинка се е сгушила в топлото си гнезденце. Преживяла е зимата… Сега се надига…

— Не пописвате ли? — засмях се. — Признайте — все някога сте го правили…

— Моля! — настръхна тя.

Възклицанието й ме предупреждаваше: „Внимавайте! Ако прекалявате…“

— Но защо? — вдигнах хрисимо рамене. — Това не ангажира никого. Никому не пречи. Разкази за природата… Есета, размисли… Просто ей така — за себе си. Празници на душата…

— Хм, празници! — намуси се презрително тя.

— Извинете! — рекох.

Неволно бях блъснал вратата, зад която старицата се спотайваше кой знае откога — уморена, наплашена и самотна… Ненапразно се възхищаваше от тревичките — надяваше се да устои на зимата като тях, а ако може — и на старостта. Вече бях сигурен, че си води дневник: дебела луксозна тетрадка, ефектни, затрогващи изрази… Още днес ще опише преживяванията си край Перловската река. Тя така всеотдайно живее с миналото си, че посреща всеки прииждащ ден като спомен за нещо, вече случило се, познато в подробности. За да се спаси все пак от съмненията, тя завеждаше дните си в дневника като в инвентарна книга.

„Тези описания може и да дотрябват“ — помислих и се извърнах. Сградите насреща се провиждаха смътно през саждивата, подгизнала от влага вата на утринната мрачина. Из студените дипли на земята се възземаше вятър, кършеше сухите клони над нас. Поривите му пролъхваха влажния тежък въздух, насищаха го с уютна сънена миризма на гнили листа и дим. По разкопания булевард надигаха жълти гърбици безразборно нахвърляни купища глина. Шофьорите търсеха обиколни пътища към хотел „Плиска“.

Вече няколко месеца булдозерите се опитваха да подредят калния хаос наоколо. Бяхме обградили с въжета района между двата моста и безрезултатно го претърсвахме. Минувачите, свикнали напоследък със забраните по булеварда, заобикаляха въжетата, без да проявяват интерес към присъствието ни. Само подранилите работници, които уж се залисваха около печките във фургоните си, от време на време ни поглеждаха с недоумение: „Тия пък… какво се въртят наоколо?“ Засега зрителите са малко, помислих си, но след час ще бъде такъв митинг…

Момчетата лъхтяха, изкачвайки се по разлигавения от влагата скат на реката. Тежкият брезентов вързоп ги прегъваше. Краищата на брезента се влачеха из калта. „Автомобилно чергило — отбелязах си. — Обикновено върху него изписват номера на колата… Ако е така — пей, сърце!“ Кой знае защо, много разчитах на този номер.

— Не е ли време да си вървя? — попита старицата, втренчила се неподвижно в момчетата.

— Почакайте — рекох и отново се опитах да се усмихна. Усетих лицето си като гипсирано, скулите ме боляха.

Старицата сви устни. Макар да бе примижала, очите й изглеждаха ококорени. Необичайно розовата кожа на ръцете й лъщеше като излъскана с пуцинг. Спомних си детишнярските й изрази, склонността й да разчленява думите, усилието й да ги набива в съзнанието на събеседника с ненужни и нелогични ударения.

— Май сте отскоро в пенсия? — попитах.

— Да — тя ме погледна зачудена.

— Детска учителка? — втренчих се в очите й.

— Да, да… — дръпна се панически женицата, гласът й предрезгавя.

Можех да продължа „Фарингит? Лоши сънища? Самота? Размисли за небитието? Среднощни беседи с мъртвите?“ — и знаех какви ще бъдат отговорите, но трябваше да я щадя… Предстоеше й сериозно изпитание.

Момчетата най-сетне измъкнаха вързопа и го поставиха пред нас. Не откъсвах очи от огромните маратонки, които стърчаха в единия му край. „С маратонки в тоя студ! — удивих се. — Това трябва да се запомни…“

— Не го разгръщайте! — примоли се старицата и отстъпи. — Недейте!

— Разбира се — рекох. — Сложно е, а отнема, и много време.

Кимнах, едно от момчетата сякаш само това беше чакало — приведе се и сръчно разряза брезента.

— Не! Не! — извика старицата, понечи да хукне, но аз я спрях.

Стоях зад гърба й, стисках лекичко раменете й, стараех се да прикрия учудването си. Пред нас лежеше огромен мъж. Красивото му издължено лице бе запазено — никакви следи от удари, никакви отоци, кръвта се бе отляла спокойно под кожата му… Лявата ръка лежеше спокойно на гърдите, а дясната някак нервно бе изпъната край тялото му, сякаш се бе опитвал да разгърне чергилото.

— Не, не! — продължаваше да хлипа старицата и въртеше енергично глава.

— Познавате ли го? — попитах я, макар да знаех, че въпросът ми е излишен.

Тя се сгърчи в ръцете ми, стрелна ме с ужасени очи:

— От къде на къде? Никога не съм го виждала.

— Можете да си вървите — въздъхнах и се отместих.

Жената заотстъпва заднишком, като не откъсваше погледа си от мъртвия. Застанах пред нея така, че да закрия гледката от очите й.

— Ужасно е, но се случва — казах и кимнах към момчетата. — А все някой трябва да върши и тази работа…

— Е, да, да… Така е — закима усърдно и някак услужливо старицата.

— Не мислете само, че сме свикнали — настоях. — С това — кимнах към мъртвия — не може да се свикне…

— Разбирам ви, разбирам… — клатеше глава тя и отстъпваше. — Извинявайте…

— За какво? — учудих се.

— Ами… — заекна тя, — ако съм ви затруднила… Нещо ако съм объркала.

— Напротив — рекох. — Помогнахте ни. Инак — посочих трупа — кой знае колко дни щеше да лежи долу…

Старицата сведе поглед. Около устните й проигра конвулсивна гънка и в нея избухна яростно отрицание на похвалата ми. „Така може да се отрече всичко“ — помислих си.

— Съжалявам! — казах. — Съжалявам, че тъкмо на вас се случи…

Тя вдигна рамене — „Какво да се прави?“ — и за първи път ме погледна в очите. Насърчаваше ме, молеше ме да продължа. Сега тя наистина се нуждаеше от думи, от много думи, от милост и утешения. Първоначалното й изтръпване бе преминало, настъпваше жестокият гнет на размислите. Екзалтираната настойчивост в гледците й ме стъписа.

— Благодаря ви още веднъж! — поклоних й се сковано.

— Ако пак ви дотрябвам — рече старицата, — не идвайте у дома. Пратете призовка…

— Едва ли ще се наложи — рекох, искаше ми се да добавя „Живейте спокойно!“, ала старицата се обърна и заситни към моста.