Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (10)

10

След като обиколих няколко строителни предприятия, надвечер се прибрах в службата и телефонирах на сина.

— Здраво! — провикна се той в слушалката. — Днеска изобщо не ме боли…

— Ще видим довечера — въздъхнах. — Или ти за довечера не мислиш?

— Хич не ми пука — рече синът ми. — Наплюсках се като попско дете. Две пици с шунка, шоколадова торта и голяма боза.

След два дена болки и глад сега той бе изпаднал в гастрономически възторг.

— А четеш ли? — побързах да го върна към суровата действителност.

— Чета по малко — измънка.

— Не се преуморявай! — посъветвах го. — И умната…

— Кога ще се върнеш? — полюбопитства той. — „Ще видим“ ли?

— Не — рекох, подразнен от иронията му. — Този път навреме.

— Дано не е в дванайсет.

— Няма — обещах му и тракнах слушалката.

Заех се да оформям линията на семейство Георгиеви в нашето издирване. Тази работа не ми отне много време. Тъкмо приключвах, и Кънев така връхлетя в кабинета ми, сякаш змии го бяха гонили до прага.

— Хващам се на бас — усмихнах му се. — Искаш да ме заинтригуваш.

— Нищо не искам — махна той. — Ако ме духнеш, ще падна.

— Само това оставаше — рекох. — Я седни и разправяй.

— Чудя се откъде да започна — Кънев без нужда пребърса челото си.

— Карай наред. С кого разговаря в училището?

— С Мойсей Карабанов.

— Ей че име! — възхитих се.

— Преподавател по ботаника, трийсет години практика.

— Заслужил учител?

— Засега още не е — въздъхна Кънев, рамената му отведнъж се смъкнаха. — Остави това… Тази Розалинда се оказа истински демон. Направо жена вамп! Флиртаджийка до дъното на душата си. Семействата на двама млади учители — пред разпадане… заради нея. Разглеждали поведението й, били готови да я уволнят, но какво се оказало? Че тя е жертвата… Мъжете си признали. Наложило се да ги преместват в други училища.

— А те самите какво представляват?

— Амиии… — умисли се Кънев — доколкото можах да разбера от Карабанов — волни души. Да пием, да пеем, да се веселим, докато сме млади! Нещо от този род.

— А външно? — погледнах зорко помощника си.

— Е, външно… — поклати глава той, готов да признае, че не се е сетил да пита за тази подробност, но навреме прехапа език — отново се бе обадило болезненото му самолюбие. — Единият е преподавател по физкултура.

— Значи каяк? — опитах се да му подскажа.

— Сигурно — вдигна рамене той, — макар че… аз не съм го виждал. А другият, доколкото разбрах, е служил в гвардейската рота.

— Ясно! — отсякох. — Там не подбират мъници. — И сега се наложи аз да прехапвам език — бях „настъпил“ неволно помощника си: той страдаше при всяка дума, която го подсещаше за ниския му ръст. — По-нататък? — престорих се, че не забелязвам гримасата му.

— В училището свикнали с Розалинда като с неизбежно зло — поде възглухо Кънев. — Тя е от тия злини, каза ми Карабанов, дето напразно се опитваме да премахнем и накрая свикваме с тях. Абе уж свикнали — продължи Кънев, — а я заобикаляли на пръсти. И колкото е възможно по-внимателно, за да не бие на очи… Тя също била внимателна, не може да се отрече. Взимала часовете на колежките си, когато им се налагало да отсъстват.

— Какво преподава?

— Литература.

— Артистична душа.

— Говори се, че първоначално мъжете не я приемат на сериозно, но така се заплитат в мрежите й, че… Никой не може да обясни как става тая магия. Сигурно притежава хипнотична сила.

— Я остави мистиката! — прекъснах го. — Нямам влечение към необяснимото. Не разбра ли как… откъде е дошла в училището?

— Кажи-речи направо от Великотърновския университет. Малко преди да завърши следването, се омъжила тук, в София.

— Завоевателка?

— Доколкото разбирам, това е в природата й. Пет години си е гледала сина, после го харизала на майка си и — хоп! — парашутът й се отворил. Софийско училище, без стаж, без нищо… Разправят, че й ходатайствал доста влиятелен човек…

— При това мъж, нали?

— Разбира се…

— Е, камък ми падна от сърцето.

Славчо се начумери, но след миг усети, че тая физиономия не му отива, и се позасмя.

— Как се е държала напоследък? — попитах.

— Държала се е странно — умисли се Славчо. — Карабанов казва: „Направо не е тя. По-рано не можеш да я спреш — все тича нанякъде, в учителската стая танцува, имитира ученически лудории, показва фокуси и думата не можеш да вземеш от нея, а напоследък така се укроти, умълча се…“

— И от колко време е тази промяна? — наострих уши.

— Според Карабанов — един-два месеца. Той я подпитвал — „Георгиева, да не би нещо със здравето?“, — а тя само въздишала и повтаряла: „Светът е голям и хубав! Светът е голям и хубав!“

— Е, хубав е — вдигнах рамене. — Ти май доста си впечатлен?

— Ужасен съм — поклати глава той. — И по-рано не бях кой знае колко смел с жените, ама сега…

— Не си затривай младостта залудо — заех се да го съветвам. — Просто се научи да ги познаваш… От такива като Розалинда — вярвай ми: три дена далече! Уж не са красиви, уж не са жени изобщо, а после — стой та гледай! Край тях можеш да преминеш само като Одисей край сирените.

— Разбрано — промърмори Кънев. — Ако ми падне случай, ще го имам предвид.