Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (12)

12

Преди петнайсетина години в Красно село, далече от трамвайната линия и от шосетата, се кипреше шумната весела уличка „Славей“. Седем къщи от едната й страна, седем от другата, без асфалт, без плочници, през зимата стопанките посипваха пътеките със сгурия. Дворовете се губеха сред уханните облаци на люляците. Като се прибираха вечер, хората се събираха по терасите си на чашка или кротко си бъбреха през оградите. Тогава и оградите бяха символични — подредени в права линия белосани камъчета или сковани набързо летви, колкото да не минават кокошките. Весело и задружно живееха хората на тая уличка, но една есен бутнаха къщите и след две години върху някогашната улица „Славей“ се просна осеметажен панелен блок. От прекрасния и като че ли безгрижен свят на детството се запазиха само китката канадски тополи и сърдечността на някогашните съседи. Въпреки наложената им панелна изолация те успяха да съхранят помежду си по някакъв необясним начин топлото дружелюбно пространство на дворовете, изпълнено със златиста ласкава светлина, с чувство за сигурност. Още по-необяснимо и още по-затрогващо бе, че това пространство съществуваше и между децата им, които само бяха чували за някогашната улица „Славей“. Като се срещнат и спрат за разговорка, старите съседи се скупчват един до друг, гласовете им зазвучават приглушено, озъртат се — същински съзаклятници. Те се усещат все още чужди сред подредения рай на жилищния комплекс, а не искат това да личи — къде ли чужденецът е бил на почит? Сигурно затова изглеждат толкова загадъчни, а може би наистина съзаклятничат против бетонната тирания, която властва наоколо.

Всички мъже на някогашната улица „Славей“ бяха занаятчии — водопроводчици, зидари, монтьори. Така че при нужда не беше необходимо да висим пред разните работилнички, или както сега ги наричат — ателиета за услуги. Случеше ли се в някоя къща ремонт, прокарване на вода или канализация, всички мъже от улицата се събираха и всеки гледаше да помогне ако не с друго, поне със съвет. Най-търсен и най-тачен сред майсторите беше и си остана бай Стоян Маринкин. Спомням си, че когато пристигна на нашата улица, за да се нанесе в една от къщите, вече го наричаха бай Стоян, макар и да нямаше още четиридесет години. След като се пенсионира, му разрешиха да си отвори железарска работилничка в едно от оцелелите дворчета. Вдигаха го посред нощите, за да отвори някоя безнадеждно заяла брава. И макар из комплекса да щъкаше много непознат народ, всички го знаеха. Споменеха ли името му, добавяха: „Златни ръце има човекът!“ Ръцете му благославяха всички, аз единствен може би оценявах и зорката проницателност на очите му — те запомняха всичко, до което се докоснеха. Вече няколко пъти съвсем професионално бях търсил съветите му.

Позвъних на вратата му към шест и половина. Знаех, че има навик да става рано, въпреки че в работилничката си отиваше към осем. Бай Стоян открехна полека вратата, даде ми знак да не вдигам шум, за да не събудим внуците, и ме поведе към кухнята.

— Какъв зор те е подгонил толкова рано? — попита.

— Абе… вдигнах рамене — нали знаеш…

— Сядай, сядай — настоя той. — Тъкмо съм сложил кафето. Няма да ми отказваш.

— За кафе — никога! — поусмихнах се и извадих найлоновото пликче от джоба си. — Донесъл съм ти мостра.

Бай Стоян взе пликчето, повъртя го срещу светлината, раздвижвайки внимателно блестящите люспици.

— Поцинкована ламарина — произнесе се. — Два милиметра. Въздебелка е, ала я търсят за облицовки на покриви. Мека е и се работи лесно.

— Това го знам — рекох.

Бай Стоян изсумтя — „Какво те интересува още?“ — и отново се втренчи в ламаринените люспици.

— Майстор е пипал! — тръсна възхитено глава. — И то не какъв да е. Екстра класа! И ножиците му си ги бива.

Реших да го предизвикам:

— За ножиците няма да ти противореча — рекох, — но за човека…

— Какво?

— Само е минал край майсторите.

— Не може да бъде! — разсърди се съседът.

— Това е положението — вдигнах рамене. — Студент, който чиракува през лятото.

— Изключено! — разпали се бай Стоян. — Ти мене слушай. Тая работа с гледане само не става. За несвикналата ръка и най-съвършената ножица е неудобна, гложди пръстите, ядосва ги. Нервното рязане оставя едни люспи — като дъвкани, а я погледни тези — равни, еднакви, като вадени от калъп.

— Благодаря ти! — въздъхнах. — Това ме интересуваше.

Бай Стоян хвърли пликчето на масата и ми наля кафе.

— Важно ли е? — попита.

— Много. Спестяват ми голямо лутане.

— Бе тия работи… Няма ли да свършат най-после?

— Не им се вижда краят — успокоих го.

— Чудя ти се — поклати глава той. — Уж умно момче, а как се излъга с тоя занаят?

— Ами как — позасмях се. — Днеска малко, утре малко и си го заобичах.

— Е, да… И работата е като жената — промърмори той. — Но право ти казвам — не си за завиждане. Тухларят, дето цял живот меси кал, вижда повече радост от тебе.

— Може и така да е — понадигнах се. — Слушай… има ли начин едър мъж, така… към осемдесет килограма, да майсторува по покривите?

— Виж какво сега — умисли се бай Стоян. — Майсторите по покривите, нали знаеш…

— Трябва да са по-леки — кимнах, — инак жалко за керемидите.

— Да, ама днеска и покривите са други — той отново се пооживи, посочи ми съседния блок. — Виждаш… Едни са залети с асфалт, други — обшити с ламарина.

— И все пак? — блъснах нетърпеливо по масата.

— И все пак… — поклати умислен глава бай Стоян. — Все пак — възможно е. Аз имах един познат — страшна буца! — но беше най-добрият майстор по покривите. Като го гледаха такъв налят, мнозина се постъписваха. Не бойте се, викаше той, аз като стъпя горе, олеквам. Щото и в тоя занаят всичкото е чалъмът — къде да стъпиш, как са стъпиш… Така че ако тая работа е негова — той отново кимна към пликчето, — вярвай ми, майстор е…

— Вярвам ти — рекох, прибрах „мострата“ в джобчето на ризата си, бутнах празната чаша пред себе си: — Чудесно кафе правиш.

— Отбивай се по-често де — изправи се съседът.

— Знаеш ли — рекох, — иска ми се някоя вечер да се съберем, ей така — на ракия.

— Хм! — усмихна се той, намигна ми недоверчиво: — Ракия! На вас нали не ви дават?

— Абе не ни дават — засмях се, — ама ние тайно… И няма да говорим за работа.

— Че за какво ще говорим? — учуди се искрено той.

— За улица „Славей“.

— Бе я остави! — намръщи се бай Стоян.

— Е — махнах лекомислено, — в такъв случай ще си приказваме за това-онова. За ракии и мезета.

— Не си човек, който си губи времето — усмихна се той и добави: — Абе ти ела — все ще я наредим някак!

Докато асансьорът плавно ме издигаше, аз извадих снимката на мъртвия мъж, взрях се в лицето му и рекох: „Сега вече ти вярвам, майсторе!“