Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (2)

2

Стенанието прозвуча толкова приглушено и издалеко, че си помислих: „Дали не сънувам?“ Мракът го повтори отново откъм леглото на сина ми. Станах и запалих лампата. Момчето примижа срещу светлината с побеляло, променено лице:

— Боли! — сочеше дясната страна на корема си. — Ето тука…

— Какво вечеря? — наведох се над него.

— Сирене и чай — изстена момчето.

„Сигурно е апандисит“ — помислих си.

— Няма страшно — казах. — Ставай.

Поръчах по телефона такси, облякох се, помогнах и на сина ми да се облече и зачакахме.

— Как те боли, на напъни ли? — попитах го. — Болката пулсира ли?

Синът ми се намуси. Очакваше от мене помощ, а аз му дотягах с въпроси. Усмихнах се:

— Виж какво… Вече си голям. Ако стане нужда — лягаш на масата и никакви сцени.

— Каква маса? — стрелна ме изпод вежди.

— Как каква, операционна — вдигнах рамене. — По-безобидно е от операция на сливици, но трябва да се направи веднага…

Към два часа бяхме в „Пирогов“. Коридорите на детското отделение, из които денем не можеш да се разминеш от хора, сега пустееха под мъждивата светлина на лампите. Почуках на дежурния кабинет. Никой не отговори. Вътре светеше. Отново почуках и отворих вратата. Зад бюрото седеше млад, рано оплешивял лекар. На кушетката срещу него се бе отпуснала сестрата. Говореха си. Изгледаха ме смаяни: навярно не чакаха някой да ги тревожи по това време. Помислих си: „Дали пък не сбърках вратата?“

— Боли го коремът — кимнах към момчето и сам се учудих на гласа си: звучеше прекалено безгрижно и бодро за този среднощен час. — Ще го прегледате ли?

— На колко години е? — попита лекарят, без да променя отпуснатата си поза.

— Тринайсет — казах. — Тринайсет и четири месеца…

— За нас е — въздъхна с неохота той. — Влезте…

Помогнах на сина ми да се съблече, лекарят се надвеси над него — „Къде те боли?“, — момчето прошари с длан по корема си.

— Мисля, че е апандисит — казах.

Лекарят ме отпъди с жест, заопипва усърдно корема на момчето, надигна се, изгледа ме накриво и изсумтя:

— Не е апандисит. Давахте ли му бусколизин?

— Нищо не съм му давал.

— Правилно! — похвали ме той. — Успокоителните само биха потиснали болката… Ако е наистина апандисит, това ще ни подведе и става неприятно…

— Но нали казахте, че не е апандисит?

— Засега не е — погледна ме вразумително лекарят.

— Вземете му кръв за изследване — предложих.

— Няма нужда — махна той. — Какво работите?

Въпросът му беше толкова неочакван, че се смутих, поозърнах се и помислих: „Дали все пак… не сбърках вратата?“

— В милицията — казах. — Често…

Исках да му кажа, че често ми се налага да минавам през „Пирогов“, може би сме се виждали, но той ме прекъсна:

— Работата ви сигурно е нервна? — като наблегна многозначително на последната дума.

— Да — кимнах. — Може да се каже…

— Е това е! — лекарят вдигна назидателно рамене. — И момченцето ви е нервно. Спазмите на стомашно-чревния тракт понякога са много болезнени.

Загубих търпение и сигурно щях да му река „Баба ти е нервна!“, но той вече се бе извърнал и нареждаше на сестрата да приготви успокояваща инжекция…

— Но нали успокоителните не се препоръчват? — скръцнах зъби.

— Като не разбирате, не се обаждайте! — погледна ме с открита неприязън лекарят.

— Имате ли кола? — запитах го.

— Да — трепна той и тревожно се втренчи в очите ми. Разбрах, че сега аз съм го изненадал с въпроса си. — Защо?

— А, просто така попитах — изгледах го невинно, мислейки си: „Кой знае колко глоби си отнесъл по пътищата, сега си го връщаш.“

Прегърнах сина си и излязохме от кабинета. Не посмях да кажа на доктора какво си бях помислил за него. Забелязал съм: човек никога не казва на отдельонния си командир, на съдията и лекаря какво си мисли за тях. „А сигурно и на нас не ни казват“ — усмихнах се.

Докато чакахме за такси, синът ми на няколко пъти ме погледна изкосо. Едва като седнахме в колата, той се престраши, притисна се несигурно към мен и рече:

— Май ми премина, знаеш ли?

Върху лицето му засядаше озадачена гримаса — той сякаш се вслушваше в себе си и хем вярваше, хем не вярваше, че болката го е напуснала.