Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (23)

23

Преди започването на работното време трябваше да се срещна със следователя Симеон Кръстанов, натоварен с нашия случай. Познавахме се отдавна, възхищавах му се и му завиждах. Той си вършеше работата така спокойно и леко, както дишаше. Никога не повишаваше тон, не прибягваше до непозволени хватки. Лицето му запазваше добродушния си лъчезарен израз дори когато заставаше очи в очи с най-закоравелите престъпници. Страничният наблюдател би казал: „Този човек е безгрижен, дори нехаен.“ А съвсем не беше така и това най-добре го разбираха хората, които всеки ден сядаха срещу бюрото му с единствената мисъл да скрият истината, да премълчат вината си или ако може — да я омаловажат. Той така ги посрещаше — с усмивка, с разговорка за времето, за последния футболен мач, че те отведнъж започваха да се озъртат смутено — „Къде ли попаднахме, аджеба?“ — или стискаха устни — „Хайде сега — номера!“ — и след минута вече се озъртаха в себе си — проверяваха сигурността на хитрините си, на измайсторените отдавна ключалки към истината, отговаряха механично на въпросите му до онзи момент, в който забелязваха с ужас, че оправдателните им версии, изглеждащи допреди минута вековечни като египетски пирамиди, се сриват като пясък пред очите им.

Той говореше меко, любезно, дори замечтано, не укоряваше, не заплашваше, говореше с чувство, бих казал — с участие. Не настояваше подследственият да се разобличава, да се обсипва с укори, да се самобичува, просто го приканваше да обсъдят един проблем: ето така стоят нещата, драги, как ще кажеш…

В началото на нашето запознанство се удивлявах — „Каква интуиция!“ По-късно разбрах: той познаваше отлично хората, стараеше се да проникне до най-потайната дипла на душевността им, подготвяше се старателно за всеки разпит — може би пред огледалото.

След работа Кръстанов се измиваше на чешмата, сменяше костюма и отведнъж някак се прераждаше, сякаш сменяше кожата си, ставаше съвсем друг човек: мълчалив, замислен, само очите му се усмихваха уморено и като че ли всеопрощаващо. Причакваше ме на входа, тръгваше с мен, подбутваше ме с лакът: „По една бира, драги?“

В кварталната пивница той изчакваше да сменят покривката и приведен над масата, ми разказваше как е прекарал почивните си дни. Ако някой ни слушаше отстрани, би казал, че този човек живее единствено заради почивните си дни. Разказът на Симо бе немногословен, накъсан, въртеше се все около едно и също — ако не отиваше за риба, той обикновено се залисваше с градинката на вилата си. Но и в градинката, и в рибарлъка, той все успяваше да открие нещо, което да го удиви, да отприщи размислите му в неочаквана посока…

А като си помисли човек колко незначителни бяха поводите за тези размисли — едно житно зрънце, луковица, набъбващата пролетес пъпка. Веднъж му казах: „Никога не съм допускал, че се прехласваш пред такива… — едва не изтървах «глупости» — пред такива прости неща.“ Тогава той ме погледна зачуден и поклати глава: „Удивлението, драги, не е приоритет на децата, а на всички, които обичат природата. Единствено тя винаги е нова, различна, друга… А престанеш ли да се удивляваш, с тебе е свършено, остарял си, време ти е да се прощаваш със света.“

Обикновено той плащаше сметката — „Толкова време си загуби да ме слушаш!“ — пъхаше в найлонова торбичка вечерята на семейството си — десетина кебапчета — „Жената се връща преуморена, няма време за готвене!“ — и си тръгвахме. Нито дума за работата.

Ето този човек ме очакваше в кабинета си, оживен и трескав като актьор, на когото предстои да излезе на сцената.

— Предлагам ти да водиш разговора — каза. — Познаваш я, имате си приказката. Ако се наложи, ще помагам. Анализът, който сте правили снощи, е точен. Не съм сигурен само в едно: защо да не й кажем, че нейният човек е мъртъв? Може би задръжките й ще паднат…

— Категорично съм против — прекъснах го. — Залагаме всичко на това, че е жив. Докато знаят, че е жив, те ще го търсят по един или друг начин, ще проявяват активност.

— Чакай! — Кръстанов вдигна вразумително длан. — Защо говориш в множествено число?

— Защото съм сигурен, че Розалинда не е единствената, замесена в тая история. Помисли само — в състояние ли е тя да вдигне този толкова тежък мъж, да го пренесе?

— Така е. Но какво ще загубим, ако…

— Ако разберат, че е мъртъв — продължих мисълта му, — всички ще се спотаят на минутата. Розалинда ще ни излъже както си иска, не й липсват заложби, пък и няма кой да потвърди или отрече думите й.

— Добре — кимна Кръстанов. — Да я викаме ли?

И докато той набираше номера на пропуска, аз подредих документите пред себе си.

Розалинда пристъпи в кабинета отмаляла и бледа. Личеше си, че е будувала цяла нощ. „И ние не мигнахме — помислих си. — Понякога има справедливост на този свят.“

— Добро утро! — поздравих я сухо. — Налага се да продължим снощния разговор.

— Защо? — трепна тя, като че ли се събуди. Тялото й настръхна, готово за съпротива. Вече познавах тази стойка — змия, изправена върху опашката си…

— Ами защо… — поразрових документите пред себе си, искаше ми се да я заблудя, че съм смутен от дързостта й.

— Защо? — настоя тя.

Стрелнах я право в очите. Тя желаеше този поглед, просто плачеше за него.

— Защото снощи не казахте истината — процедих.

— Каква истина? — задъха се тя.

— Този път ще водим разговора пред свидетел — продължих, сякаш не бях чул въпроса й, кимнах към следователя: — Моят началник Кръстанов.

— Но за какво? — проплака гласът й, макар тялото й все още да се репчеше в нападателната си стойка.

— Пак за този човек — показах й фотографията.

— Но нали… снощи — Розалинда отмаля съвсем.

— Снощи ме излъгахте — настоях. — Вие го познавате.

Тя поклати вяло глава. Жестът й можеше да означава „Бабини деветини!“ и същевременно „Какво от това?“.

— Познавате го много добре — продължих. — И държите на него. Инак нямаше да му пишете — бутнах факсимилираното писмо към нея.

— Това… Това… — заекна тя и застрелка с поглед ту мен, ту Кръстанов. Нужно й беше време, за да измъдри нова лъжа. — Да — кимна — писала съм го преди години… До един мой познат. Как е попаднало у вас?

Проверяваше ни. Искаше всичко да знае.

— Ами ето — плъзнах към нея фотографиите, на които можеше да се види как поставя плика в мотора на запорожеца. — При това — добавих — може да се установи и кога сте го писала. Не е във ваша полза да увъртате. Призована сте като свидетел и всяко скриване на истината…

Тя изслуша спокойно напомнянето за отговорността, която носи със свидетелските си показания, лицето й се източи, мускулите му се сковаха и всичко у тази жена като че ли пресъхна.

— Не ме плашете — въздъхна. — Казах ви вече… Не го познавам. Колкото до писмото… наистина го пуснах снощи, но то е за друг човек.

— За кого?

— От имена не се интересувам.

— Знам от какво се интересувате — потръпнах.

— Имената са ваша грижа.

— И все пак — до кого е адресирано писмото? Опишете го — подадох й лист. — Как изглежда, какво работи… Всичко, което знаете.

Тя ме погледна озадачено, пое листа, втренчи се колебливо в бялата му повърхност.

Аз вдигнах телефонната слушалка и навъртях номера на пропуска.

— Дойде ли Евгения Маринова Русева? — попитах. — Да, свидетелка… Кажете й да се качи в стая номер осем.

Розалинда мачкаше листа, в ирисите й трепкаше паника.

— Пишете — насърчих я. — Пишете каквото искате. С вашата съседка Евгения само ще уточним кой се е навъртал в последно време около колата ви — пръснах на бюрото си няколко фотографии и между тях снимката на мъртвия. — Този, този или този… Не вярвам Евгения да сбърка — тя има зорко око.

— Клюкарка! — процеди Розалинда и хвърли листа: — Нищо няма да пиша!

Гледаше ме с откровена ненавист.

— Вижте какво — обади се хрисимо Кръстанов, — нашата цел не е да ви компрометираме.

— Така ли? — сви иронично устни жената. — Интересно!

— Да — не трепна Кръстанов. — Ако искате, ще наредя Евгения да се върне.

— Наредете — въздъхна тя и притвори очи.

Кръстанов вдигна телефона. Розалинда го слушаше притихнала.

— Та ето какво, Роза — меко подхвана той. — Чувате ли ме?

— Да — кимна тя. — Говорете…

— Всички имаме нужда от обич — въздъхна той. — Стремим се към нея. И какви ли вече грешки не правим в този стремеж. Понякога ги осъзнаваме. Боли ни, та чак ни се плаче. От време на време си поплакваме, но какво от това? Светът ни подминава учуден — този… или тази защо така? — и нехае за нас… И така се случва, че един ден най-неочаквано откриваме човека, който е скроен като че ли точно по нашата мярка. Роден тъкмо за нас. Изпратен ни едва ли не от провидението. Готови сме на всичко за него. И правим всичко, което поиска той.

Розалинда го слушаше с широко отворени очи. Премисляше всяка негова дума, преценяваше всеки звук, разлагаше всяка вибрация на гласа му, за да долови в тях фалш, уловка, хитрина.

— Но защо да крием? — продължи следователят, доловил напрегнатостта й. — Понякога този човек се е изпречил на пътя ни с користна цел. И се е случило непоправимото.

Сега беше мой ред да се втренча в Кръстанов — нима въпреки уговорката щеше да изплюе камъчето?!

— Да, случило се е непоправимото — настоя той.

— Какво се е случило? — прошепна Розалинда.

— Лошо, много лошо — поклати глава Кръстанов. — Заплел се е в едни, как да ги наречем, страшни истории… Старае се да увлече и вас. Без да усетите. Така че, истината е горчива, но няма как, трябва да ви я кажа — вие не сте неговата голяма цел, а просто едно… едно от многото средства.

— Глупости! — Розалинда направи опит да се усмихне.

— Глупавото е това — продължи невъзмутимо Кръстанов, — че не искаме да погледнем истината в очите… Не ни се иска да я признаем и признавайки я, да се разделим със скъпоценната си илюзия… — Розалинда се надигна, разтворила уста да викне. — Да се разделим в сърцето си — уточни Кръстанов, — защото всъщност, погледнато обективно, никога не сме били близки. Никога не сме били заедно. Близостта е само измислица, пустинен мираж за зажаднялата ни душа.

Розалинда се отпусна на стола. Дишаше така заморено и тежко, сякаш току-що бе превалила непосилна за нея стръмнина.

— А като се разделяме и в сърцето си — повиши глас Кръстанов, — сме длъжни, просто сме длъжни да проявим благородство. Заради самите нас. За да не се плюем утре в огледалото.

Сега той се взираше настойчиво в широко отворените очи на жената, мъчеше се да проникне в тях.

— Защото на всичкото лошо в съдбата на човека — наблегна той, — има и нещо по-добро, и нещо още по-лошо. И ние трябва, длъжни сме да помогнем на човека, да го закотвим към по-доброто, а не да го тласкаме…

— Какво искате да кажете? — прекъсна го Розалинда. — Че той е престъпник?

— Да. И най-напред към вас.

— Към мен? — ококори се тя, готова да се изсмее язвително.

— Не вярвате ли? — усмихна се тъжно Кръстанов, пресегна се, порови из документацията пред мен, подбра си необходимите фотографии, поднесе й ги: — Вижте… Това вашият запорожец ли е?

— Да — кимна тя.

— Какво ви обещаваше този мъж? Да стегне колата. Да я стегне като нова и един ден да потеглите. Накъдето ви видят очите — сами и щастливи…

— Оставете поезията — промърмори жената.

— Обещаваше ли ви? — настоя Кръстанов и след като не получи отговор, посочи снимките. — А къде са гумите?

— Занесе ги на регенериране.

— Каква загриженост! — засмя се той. — А я погледнете мотора. Сляпа ли сте? Всичко е опоскано, до последния винт.

Притихнала, Розалинда така се взираше в снимката, сякаш за първи път виждаше мотора на собствения си автомобил.

— Вие наистина сте сляпа — въздъхна Кръстанов. — Сляпа от любов. Чакали сте, надявали сте се… А колата на вашето щастие никога е нямало да потегли. Никога! — следователят поклати глава. — Нещо повече, той е използвал колата като тест за вашата слепота. Ограбвал я е все по-грубо, все по-брутално, пред очите ви, за да разбере дали все някога ще прогледнете.

Розалинда заплака.

Свикнала да се промъква безпрепятствено из човешката гмеж по улиците — бърза, изврътлива и ловка, жадна за приключения, любопитна, необременена с грижи, просветлена от измамното усещане за свобода и безнаказаност, — сега тя седеше сам-сама на стола в оскъдното пространство между четири стени, сам-сама и отникъде изход. Седеше отмаляла под погледите ни и плачеше. Смътното чувство за грях, за вина навярно много пъти й е нашепвало, че рано или късно ще удари горчивият час на възмездието… Само при мисълта за него сърцето й е изтръпвало и тя навярно се е озъртала откъде ли ще се зададе, за да предугади кога и как ще бъде притисната до стената.

Горчивият час бе настъпил. Жената хлипаше и проклинаше мълчаливо собствената си непредвидливост.

Не биваше да протакаме разговора. Току-виж след сълзите дошла апатията и тогава питай си колкото искаш и чакай смислени отговори, ако си нямаш друга работа.

— Розалинда — промърморих, — чувате ли ме?

Тя кимна, преглъщайки хълцанията си.

— Да свършваме — казах. — Няма никакъв смисъл повече…

— Да, да — заповтаря тя и в гласа й екна такава готовност да направи всичко, каквото й кажат, че чак се смутих.

„Така де — помислих си. — Сред пълната безизходица аз й отворих вратичка. Не е кой знае колко голяма и не се знае накъде извежда, но все пак — вратичка…“

Погледнах я в очите:

— Как се запознахте с този човек?

— Случайно — каза тя, втренчи се в ръцете си.

И думите й се занизаха. Вяли, колебливи, отчаяни. Да, наистина се запознала съвсем случайно. Прибирала се една вечер уморена, останала без глас, нали цял ден се надвиква с учениците, с лугав вкус в душата — клюкарите в училище пак й кроели шапка. Поне да имало за какво, а то… спрегнали името й с учителя по математика. Един от ония надменни дървеняци — уж студени и непристъпни, а само чакат да им смигнеш. Намигнеш ли им — стой та гледай! Ала достатъчно е някой да ги попита „Абе това истина ли е?“, и всичко отричат. За тях няма нищо скъпо, на нищо не държат докрай, за нищо не се застъпват от страх да не сбъркат.

Та ето в такова скверно настроение се прибирала Розалинда тази вечер. Размислите й за себе си и за хората не били утешителни.

И тогава видяла, мъжа. Стоял срещу блока, облегнат на стария запорожец, и гледал нагоре.

— Накъде гледаше? — сепнах се, едва не си изтървах писалката.

— Ами… — Розалинда ме стрелна зачудена. — Нагоре…

— Към вас?

Не, не гледал към тях — от къде на къде! — макар да имала чувството, че той стои там отдавна и чака нея. Да, именно нея — това се казва пръст на съдбата! Тя била убедена в това още в първата минута, макар че не можела да си го обясни и възприела тогава дръзкото му присъствие там като предизвикателство. И дори му се скарала: „Какво си се облегнал тука? Това е кола, а не…“ — „Кола е — рекъл, — ама много не й личи. За облягане е екстра, за друго не става.“ Толкова кротко посрещнал гнева й, че тя се стъписала. „Като не става за друго — позасмяла се от немай-къде, — що не я поправиш? Какво чакаш?“ От приказките й лъхало такова презрение към мъжкия род, че тя била сигурна — онзи моментално ще си вдигне чуковете и никога вече няма да се весне насам. „Какво чакаш?“ — настоявала. „Ами тебе чакам — рекъл онзи, думите някак неловко се изтръгнали от устата му. — Тебе чакам — да ми наредиш…“ — „Ето, нареждам ти — рекла да го изпита тя. — Започвай…“ И колкото да е чудно — той започнал. Като на шега.

— А не ви ли се стори странно всичко това? — погледнах изкосо жената. — Нито ви знае, нито ви познава и изведнъж…

— Може и да е било странно — побърза да се съгласи тя. — Не обърнах внимание. Може би защото… — тя въздъхна и се умисли.

— Какво, защото?

— Много ми се искаше да остане — въздъхна отново тя.

— И все пак — настоях. — Не си ли зададохте въпроса — защо така изведнъж…

— Сега си го задавам — вдигна рамене Розалинда. — Направи го сигурно защото го помолих…

— Но той не ви е познавал!

— Харесахме се — рече тя. — От пръв поглед. Допаднахме си…

Каза го толкова леко и толкова лесно, че се усъмних — дали не прикриваше с този отговор истинската причина за запознанството им. Доловила колебанието ми, Розалинда настоя:

— Харесахме се. Това е…

— Едва ли — промърморих.

С харесването, с влюбването тя бе готова да оправдае всичко.

— Как се казва? — погледнах я в очите.

— Кой, той ли? — свиха се присмехулно зениците й.

— Да.

— Жоро. Презимето и фамилията му не знам. Жоро ми стигаше.

— Вече ми е известно — кимнах. — Къде работи?

— По постройките. Но къде точно…

— Има ли врагове?

— Не знам — трепна жената, сведе очи, умисли се.

— Страхува ли се от някого?

— От никого — изгледа ме предизвикателно тя. — От никого и от нищо…

— За какво разговаряхте?

— Е, за какво… — в погледа й се появи укор: „Защо да се ровим в това?“ — То се знае… — добави.

— Спомнете си — настоях. — Крояхте ли някакви планове?

— Аз кроях планове… Жоро избягваше тази тема. Казваше, че е суеверен.

— В какъв смисъл?

— Беше убеден, че ако говори за мечтите си, няма да се сбъднат. Казваше: „Не обичам да дърпам дявола за опашката.“

— А какъв човек е?

— Как какъв? — в гласа й екна обида, сякаш я питах за нещо, което се знаеше от целия свят. — Прекрасен…

— Нервен, спокоен? — опитах се да доуточня. — Сдържан или…

— Извънредно спокоен! — тръсна глава Розалинда. — По-спокоен мъж не съм срещала. И толерантен… Към всичко.

— Бъбрив ли беше?

Розалинда настръхна, зениците й се разшириха, сграбчи бюрото. Имах чувството, че след миг ще го вдигне като щангист над главата си и ще го запокити навън през прозореца.

— Защо казвате „беше“? — процеди тя.

— Ами защо… — заекнах и стрелнах панически Кръстанов — той съсредоточено разлистваше някаква папка. — Защото… говорим за минали неща. Впрочем от колко време не сте го виждали?

Да имаше начин, би ме прогорила с погледа си.

— От десетина — промърмори.

Сега не само гласът й, всичко в нея се бе притаило и дебнеше реакциите ми.

— Бъдете точна — настоях, без да трепна. — Важно е… Кога за последен път се видяхте?

— За последен път… — тя се замисли. Бях убеден, че пресмята дните, но не за да ни каже истината, а за да постави по-изкусно примката си. — Точно преди десет дни — отсече тя и ме погледна изпитателно.

Лъжеше — любимият й от три седмици беше мъртъв — предизвикваше ме да й кажа нещо повече за него…

— Добре — кимнах и си дадох вид, че си записвам отговора й. — Бъбрив ли е?

— Напротив — въздъхна тя, тялото й се отпусна. — Ужасно е мълчалив… Посвоему…

— Как? — усмихнах се, вбесен от стремежа й да го идеализира. — Красиво ли мълчеше?

— Не, интелигентно — озъби се тя. — Попиваше всяка дума, но не бързаше да отговори. Понякога въобще не отговаряше… Затова пък всичките му приказки бяха на място. И се запомняха.

— Така ли? — изгледах я.

— Така — рече убедено тя. — Запомняха се… Завинаги.

Розалинда може би не подозираше колко важно признание правеше, колко пътища за отстъпление си затваряше. Тя се размърда нетърпеливо на стола. „Няма ли да свършваме?“ — попита с поглед и ме принуди да сведа притворно очи — все едно не бях доловил въпроса й.

— А от съпруга ви интересуваше ли се? — попитах.

— От кого? — тя се приведе към мен така, сякаш наистина не бе чула добре.

— От съпруга ви…

— Че защо да се интересува! — прихна презрително тя.

— Да или не?

— Не.

— Нито от професията му?

— Не.

— Нито къде работи?

— Не, не и не! — Розалинда насече нервно въздуха с длан. — Когато аз заговорех за мъжа си, Жоро винаги ме прекъсваше… Не искаше да слуша…

— В апартамента ви влизал ли е?

— Че защо да влиза? — ококори се тя.

— Да или не? — загубих търпение.

— Не.

— Нито за минута?

— Нито за минута.

— Разпитваше ли ви за жилището… Как изглежда, какво е разпределението му?

Розалинда се усмихна, поклати глава:

— Ако знаете колко сте далече от истината…

— Разпитвал ли е или не? — ядосах се.

— Не.

— Имате ли навик да си губите ключа?

— Моля? — тя ме погледна сепнато. „Ново двайсет!“ — искаше й се да възкликне.

— Питам за ключа — рекох. — Случвало ли се е да го загубите?

— Много пъти — тросна се ожесточено тя.

— Последния път кога?

— Преди месец.

Спогледахме се с, Кръстанов.

— Достатъчно — въздъхна той.