Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (19)

19

Марица Елефтерова, собственичка на четиристаен апартамент, на разрешение за частна практика — „Апарат «Велла» — ситно и едро къдрене“, — притежателка на чистокръвен кралски пудел, а според списъка на живеещите във входа — и на таванско помещение номер петнайсет, стоеше неотстъпчиво в рамката на вратата и не се сещаше да ме покани.

— По какъв въпрос? — настояваше, без да се смущава ни най-малко от служебната ми карта.

— Въпросът е деликатен — повторих и тъй като жената не трепна, бях принуден да я попитам: — Знаете ли кой се разпорежда в този момент на тавана ви?

— Никой! — Марица тръсна перуката си.

— Е, добре — посегнах към звънеца на съседния апартамент. — Да поканим двама свидетели…

— Свидетели? — изгледа ме недоверчиво.

— Разбира се — казах. — Трябва да идем горе, да проверим.

— Чакайте! — дръпна ме за ръката Елефтерова. — Чакайте да се разберем.

— Какво има да се разбираме! — възпротивих се. — На тавана ви в момента…

— Влизайте, влизайте! — прекъсна ме безцеремонно тя, навярно бе забравила, че не съм кандидат за фризиране.

Прекрачвайки прага, трябваше да се простя със замърсения и все пак благодатен софийски въздух — в полуздрача се бореха за надмощие хиляди гъсти и мазни ухания. Имах чувството, че пристъпвам в току-що опустошен склад на „Арома“. Чудех се колко ли време ще издържа, преди да припадна.

— Не пия кафе, нито чай — побързах да предупредя домакинята. — На тавана ви се качиха мъж и жена. Вече се досещате какво правят там. Вие сте им дала ключа. А според наказателния кодекс, член…

— Това… — Марица с привичен жест отпъди думите ми. — За мен ли говорите?

— Естествено — казах. — Щом таванът е ваш. И не се мъчете да измисляте благоприлични версии — всички тавански версии са ми познати.

— Така ли?! — погледна ме насмешливо жената, порови из една кожена папка, измъкна лист хартия, размаха го пред лицето ми. — А за това какво ще кажете?

В първия момент не можех да кажа нито дума. Грижливо изписаните редове, скрепени с подписи и заверени от нотариус, известяваха, че Марица Елефтерова е предоставила таванското си помещение на Румен Георгиев, за да го ползва като кабинет…

— Имате право — промърморих. — И наемът е в рамките на закона.

— Ето виждате ли — кимна великодушно Марица, считайки разговора ни за приключен.

— Виждам — рекох, — но не мога да разбера дали документът е подписан от самия Румен Георгиев.

— Подписала го е жена му — прекъсна ме Марица. — Какво значение има това?

— И дали таванът се ползва по предназначението, упоменато в договора — продължих аз.

— Само това оставаше! — кипна Марица. — Да ги шпионирам!

— Като собственичка сте длъжна да знаете какво става горе — усмихнах се. — Няма как…

— Добре! — въздъхна примирено тя. — Какво се иска от мене?

Гримът като че ли се смъкна от повехналото й лице. Бързаше. Беше готова на всичко, само и само да опази свещената си собственост.

— Какво се иска? — делово настоя жената.

Стори ми се, че запретна ръкави. Ако й кажех „Иди ги набий!“, щеше да иде.

— Да се качим горе с двама свидетели и…

— А не може ли без свидетели? — проплака тя. — Аз не съм ли достатъчна?

— Не ви разбирам! — погледнах я зачуден. — За какво да сте…

— За всичко! — тропна с крак жената. — Аз зная кой е горе и какво прави. Онази мръсница се натиска с някого…

От последните й думи лъхна такава ненавист, че без да искам, отстъпих крачка назад.

— Готова съм да се подпиша! — настоя тя.

— Че подпишете се — изгледах я хрисимо, Марица се обърка. — С подписа можем и да почакаме — добавих и измъкнах фотографията на мъжа. — Този човек да се е качвал някога горе?

Начинът, по който се втренчи във фотографията, ме обнадежди. Марица се прехласна по изсечените черти на мъжа, затъна в откровения му поглед, забравила за мен, за Розалинда, за тавана си, за цялата си сбирана с мъка собственост.

„Я гледай ти бабата! — помислих си изумен. — Още не са й чужди сърдечните трепети!“

— Да сте го виждали случайно! — подех хрисимо.

Думата изпъна устните на жената, беше готова да каже „да“, ала щом вдигна очи към мене, сянка легна върху лицето й, тя енергично поклати глава в знак на отрицание, от погледа й заискри насмешлива омраза.

— Не… Нннне — стенеше тя и продължаваше да върти глава, сякаш отричаше всичко на този свят.

„Я виж ти, я виж! — рекох си. — Става интересно.“

— Не искам да кажа, че сте ги шпионирали — усмихнах се, — а просто… дали случайно не сте ги зърнали…

— Ннне — простена отново тя. — Всичко може… но това… Но този — не…

Тя като че ли защитаваше мъжа. Навярно знаеше, че се е качвал на тавана с Розалинда, но в мислите си все още го бранеше от посегателствата й, не й го даваше.

— Не ви разбирам — казах. — Наистина не ви разбирам…

Марица се сепна, изгледа ме втрещено. Имаше вид на човек, събуден току-що в най-хубавия си сън.

— Прекалено е красив за нея — отсече. „Обикновена женска завист — помислих си. — И все пак…“