Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (14)

14

До края на седмицата издирванията ни не дадоха никакъв резултат. Поглеждаха фотографията, свиваха рамене, никой не се поколеба, никой не се втренчи внимателно.

Тъпченето на едно място уж не трябваше да ме тревожи особено — бях убеден във версията си, от опит знаех, че началото на всяко по-увъртяно разследване е мудно и дотегливо, а една неясна тревога мътеше кръвта ми, тласкаше я припадничаво и не ми даваше мира.

Изоставих ладата, прекосявах града пеша. Препусках по предварително набелязания маршрут, препусках целеустремено, настойчиво, зло, краката ми изтръпваха от умора, боях се да седна макар и за минута някъде, отбягвах задушливия потен ад на трамвая, знаех си — спра ли, мигновено ще ме притиснат неутешителни размисли и нататък ще бъде още по-трудно, още по-тягостно… Трябваше да се движа, всяка секунда да решавам някаква малка лесна задачка, да задрасквам в бележника си адрес след адрес, да отхвърлям една подир друга възможностите, които сам бях определил като единствени не само за себе си, но и за момчетата, и по този начин ги принуждавах да се трепят без никакъв успех.

Но странно нещо — всеки отрицателен отговор на кадровиците като че ли пролъхваше душата ми и я успокояваше. Много добре разбирах, че този покой не е на хубаво, такъв покой — неподвижен и сумрачно хладен — властва само в отдавна напуснатите, безнадеждно празни, никому ненужни пространства.

Тичах из улиците, представях си какво си мислят сега момчетата и пак ми отесняваше отвътре, и пак се мъчех да усмиря припадничавите тласъци на кръвта си. „И друг път ти се е случвало! — тешах се. — И друг път… А сега на всичко отгоре виж само каква жега е, синът ти болен, как няма да се изнервиш! Всичко ще мине, както е минавало вече толкова пъти.“ Вслушвах се внимателно в утешенията си — уж звучаха убедително, логиката им си беше на място. Сърцето ми, сиромашкото, притихваше, набрало най-сетне кураж да въздъхне облекчено, и ето — един заинатен скептичен гласец ме пробождаше: „По-рано може всякак да е било, сега е друго!“ Кръвта отново гръмваше в тъпанчетата ми и аз отново ускорявах крачките си.

В петък вечерта се събрахме, каталясали от нерви и тичане. Момчетата мълчаливо поставяха върху бюрото ми портрета на мъртвия, вдигаха рамене, отбягваха погледа ми. Би трябвало аз да отбягвам очите им. Държах се непринудено — сякаш бяхме излезли из гората на пикник: закачах ги, смеех се, въртях се като подпийнал. Стараех се да не прекалявам, за да не забележат преструвката. Когато всички насядаха, аз се опрях на бюрото:

— Е, какво сега — рекох, — ще се предаваме ли?

Нищо по-тъпо не можа да ми хрумне. Изгледаха ме смаяни. Устоях храбро на погледите им. Имам си правило — изпаднеш ли в глупаво положение, дръж се глупаво, макар да не ти е в характера, така никой няма да ти повярва, ще си помислят, че ги будалкаш.

— Е, как ще се предаваме! — намръщи се недоволно Кънев. Ако разрешите… да споделя някои съображения…

Кимнах му насърчително и Кънев се впусна в ненужни разсъждения, като жонглираше неловко с вече известните факти. Искаше му се да ни втълпи, че посоката на издирването е погрешна, и изобщо…

— Изобщо… изобщо… — забуксува той и предпочете да замълчи. Въздъхна, поогледа се, търсейки подкрепа от момчетата, ала те не се отзоваха на погледа му и той — видя, не видя — отново вдигна рамене.

— Защо се притесняваш, точно така е! — озарих го с най-лъчезарната си усмивка. — Здравата се уморихме. От другата седмица ще променим направлението. Имам нещо наум.

Погледнаха ме заинтригувани. В подобни ситуации винаги казвам, че имам нещо наум, макар главата ми да е празна като тъпан.

Късно вечерта пътувах с автобуса за село. До мен се поклащаше вяло синът ми и при всяко по-силно разтърсване се мръщеше.

— Може би трябваше да вземем кола — изгледах го.

— Престани! — дръпна се той, изгледа ме зло и прошепна: — Нищо ми няма, не разбра ли!

— Е, сега вече разбрах — усмихнах му се.

Той завъртя глава доволен — най-сетне бе ми натрил носа — и метна мълниеносен поглед назад. Нямаше нужда да се извръщам, още преди да седнем, бях забелязал на седалката красиво светлокосо момиче. „Е да де — рекох си. — Така ще е…“ Отпуснах се. Просторът прииждаше срещу мен като стена, някак странно се раздвояваше и пропускаше автобуса в калаената си утроба. Отпуснах клепачи и се помъчих да забравя всичко, което оставаше зад гърба ми. В този миг осъзнах, че бягам слепешком, панически, урбулешката.

Бягах за първи път и ми беше хубаво.