Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (38)

14

Прибирах се у дома. Не се усещах. Имах чувството, че съм се разтворил в топлия въздух и са ми останали само очите… Светът прииждаше стремглаво срещу мен. „Как ли ще се разминем?“ — изтръпнах и зажумях. Като че ли бях заседнал на едно място и не можех да помръдна ни крачка напред. Може би най-напред трябваше да задвижа клеясалите зъбчатки в мозъка си. Помъчих се да си отговоря: „Кой съм? Къде съм тръгнал? Какво правих вчера? А преди това?“ И така си спомних за момичето. Петранка Маричкова… Странно име. Трябваше да й телефонирам. Тук някъде… май в малкото джобче на сакото бях забутал листчето с телефонния номер, преди да препусна към болницата. Листчето беше на мястото си. Сега оставаше само да са записани вярно цифрите… и в София да не живее друга Петранка Маричкова.

„Може би утре… — казах си, като се добрах до телефонната кабина. — Защо да отлагам? — помислих си. — И бездруго на момчетата вече им е писнало. Жив съм и мога! Жив съм и мога!“ — повтарях си, докато набирах телефонния номер, докато очаквах в слушалката да звънне просторният и лъчезарен глас на момичето.

— Да! — сред писуканията и пращенето изплува съвсем друг глас — измъчен, убит и отчаян, бавен. — Да? — толкова различен от гласа, който очаквах, че бях готов да се извиня — „Станала е грешка!“ — и да затворя. Но в този момент в ухото ми екна настойчиво „Кой се обажда, моля?“

— Аз съм — казах. — Искам да ви видя…

— Чудесно! — пропя тя, на другия край на жицата ставаше удивително бърза промяна. — Къде ще ме чакате?

— Където кажете — промърморих. — Където ви е удобно…

— В сладкарницата на „София“?

Замислих се, дотам имаше много път, ала не можех и да й определям просташки срещи „на ъгъла до хлебарницата“, нито да я разкарвам по това никое време…

— Готово! — казах. — Може…

— А как ще ви позная? — рече тя и ме изпълни с усещането, че в този миг виждам лицето й — от минута на минута то разцъфтяваше.

— Но нали… — заекнах. — Нали се познаваме…

— Сигурно — прихна тя, — само дето забравихте да си кажете името.

— Наистина — въздъхнах и в същия миг ме опаса болката. — Ще бъда в бежов костюм… — успях да извикам и затворих телефона, за да не чуе стенанието ми, облегнах се на кабинката.

Опасала гърдите ми като камшик, болката се впи надълбоко, пристегна ме, гърлото ми се схвана, не можех да дишам. Сърцето ми спря. Притворих очи и зачаках. По лицето ми се отрониха студени и чужди капки пот. Избърсах ги с длан и това движение поразхлаби жестокия пръстен около гърдите ми. Бавно, боязливо си поех дъх. Отворих очи… Старомодно облечено старче ме наблюдаваше със съчувствие отвън. Бутнах с гръб вратата.

— Нещо лошо ли ви съобщиха? — попита старчето.

— Напротив — опитах се да му се усмихна. — Прекалено хубаво беше.

— Е, да — кимна старчето. — Всяко нещо, когато е прекалено… Имате ли нужда от помощ?

— Какво говорите! — поклоних му се леко. — Благодаря.

И тръгнах. Пристъпвах внимателно, почти опипом, за да не предизвикам отново болката. „Е, да — казах си. — Това можеше да се очаква. Три денонощия кафе и цигари…“ По улиците и в тролея хората ме заглеждаха.

Намерих свободна маса в сладкарницата на „София“, строполих се на стола и с възможно най-бодрия си глас поръчах на келнерката коняк и кола. Смесих питиетата и отпих. Споменът за камшичната болка не ме напускаше. Алкохолът ме жегна приятно, тласна одреманата ми кръв, разбълника я. Поококорих се. „Защо ли не й казах името си? — укорих се. — Както се описах «с бежов костюм», има да ме търси… Пък ако и не дойде…“

Видях отдалече момичето. Промъкваше се между масите с тържествуваща походка. Всяка извивка на стройното й тяло танцуваше. Да не беше само това проклето сгърбване на рамото.

— О, вие ли сте? — възкликна и седна срещу мен. Взря се в лицето ми. Погледът й бе угрижен.

— Аз съм — смотолевих.

— Много ли сте сигурен? — тя се приведе към мен и още по-настойчиво се втренчи в лицето ми.

— Е — вдигнах рамене, — не кой знае колко, но все пак…

— Виждали ли сте се скоро в огледалото?

— Не — прекарах ръка по лицето си, дланта ми затъна в твърдата като телена четка брада. — Извинявайте, нямах време.

— Що ли се пъчите? — поклати тъжно глава, подаде ми огледалцето си. — Я по-добре се вижте…

От огледалото ми се опули едно съвсем непознато лице: огромни торбички под очите, ирисите кървясали, кожата върху скулите смъкната, брадата изшарена с бяло, сребристите нишки проблясваха някак неестествено, като ламе в алаброса ми. Погледът ми беше тежък, сякаш току-що се събуждах от наркоза. „Е, да — казах си съкрушен, — това се очакваше…“

— Че какво ми е! — вдигнах рамене, докато връщах огледалцето на момичето. — Красив съм като никога…

— Да не дава господ! — разтърси тя ревера си и тихо попита: — Какво се е случило?

— Имам ядове — махнах.

— Личи ви от пет километра. Приличате на корабокрушенец.

— Точно такъв съм…

— Хайде! — тропна с длан по масата.

— Какво? — изгледах я.

— Тръгваме! — отсече тя. — Тук не бива да оставате повече ни минута.

— Наложително ли е? — облегнах се на стола си.

— Ако останете тук, след малко ще заспите на масата. Персоналът ще извика милиция и ще ви откарат в изтрезвителя.

— Чак там?

— Не е далече — успокои ме тя. — Физиономията ви е цъфнала като след едноседмичен запой. А дъхнете ли им — ще припаднат. Нямате никакви шансове… Хайде!

— Убедихте ме — казах, хвърлих една петолевка на масата и с мъка се надигнах. — Да вървим…

Тя ловко пъхна десницата си под лакътя ми и тръгнахме. Конякът ме беше хванал, трудно овладявах инерцията си, сякаш се спусках по размекната писта и ските ми поднасяха… „Само това оставаше — помислих си, — да ме види сега отнякъде началството…“

Гарсониерата, в която влязохме, приличаше на здрачна кутийка, фрашкана със стари, сякаш окадени мебели. Петранка ми хвърли пешкир, разпечата един допотопен „Жилет“, модата му бе минала най-малко преди десетина години.

— Хайде в банята! — изкомандва.

— Ти видя един слаб човек… — измърморих и подсъзнанието ми крадешком отбеляза: „Много бързо минахме на «ти»!“

Пуснах чешмата, подложих глава под прохладната струя. Замижах… Водата, ласкава и мека, сякаш проникваше в плътта ми и размиваше натрупаните кой знае откога налепи на умората, на ужаса и отчаянието, размиваше ги и ги отнасяше с весело бълбукане в канала.

Сетивата ми се проясниха. Петранка ми подаде неупотребявано шишенце одеколон. Смъкнах опаковката му, отворих го, гърдите ми поеха дълбоко аромата.

— Имам чувството, че ограбвам някого — казах.

— Моля? — изгледа ме тя.

— Това — кимнах към одеколона — очевидно беше приготвено за някой друг.

— Точно за тебе — усмихна се.

— Тази джунджурия — вдигнах самобръсначката — е отпреди десет години, а ние откога се познаваме?

— Нищо не разбираш… Всичко това е приготвено за мъжа, който ще дойде…

— Но аз не съм…

— Напротив! Винаги съм очаквала мъжът, който ще дойде, да каже точно това.

— По-добре нека ти кажа за какво съм дошъл.

— Но първо да вечеряме — наклони глезено глава момичето и отдалечавайки се към кухнята, ме попита през рамо: — Съгласен?

— Къде ще ида? — опитах се да се пошегувам, ала мръсничката мисъл „Какво се заиграваш?“ прониза мозъка ми и усмивката ми замръзна.

Притворих очи, отпуснах се, припомняйки си знаменитата фраза на един от колегите ми: „Всичко ще изтърпим, но ще си свършим работата.“ Точно така — зарекох се — ще изтърпим… И изглежда съм се унесъл. Много от нещата, които се случиха насетне, си спомням трудно, губят ми се в мъгла. Момичето принасяше най-различни ястия от кухнята, а аз си казвах: „Я какви видения! Гладна кокошка просо сънува!“ При това всеки път като влизаше в стаята, тя беше в различен тоалет. „Какво я прихваща!“ — мислех си. И какво ли не правех, за да спра неуморното нашествие на гозбите, за да се изтръгна от тази нелепа просъница.

Най-сетне като че ли се събудих. Масата пред мен беше отрупана с празни чинии. Значи не е било сън — помислих си. Петранка ми се усмихваше насреща, натруфена в бяла блузка с джувки.

— Слушай — казах, — мисля, че не сме се събрали на гастрономическо тържество… Нито на модно ревю…

— Прав си — насърчи ме тя.

— Да си дойдем на думата — рекох. — Знаеш ли къде работя?

— Знам. Нали идва при мойта началничка… Възхитена е от интелигентността ти.

— Съмнявам се. Та ето какво… Търся един човек. Разбрах, че го познаваш — и извадих снимката, показах и я.

— Да — заекна тя и се дръпна, сякаш уплашена от фотографията, погледна ме със съжаление и прошепна: — Знаех си… Още тогава можех да ви помогна…

Пространството между нас бе изстинало — тя ми говореше вече на „вие.“

— Знаехте за какво идвам… там? — попитах.

— Не… Но знаех, че мога да ви помогна. Усещах го… Трябваше само да ме заговорите… Да ме поканите на кафе… Но вие изхвръкнахте като попарен. Предпочетохте да тичате нагоре-надолу, да тичате… Вместо да поговорите с мен. Тия пусти скрупули… тия омразни задръжки… Впрочем дълго ли ви се наложи да тичате?

— Дълго — признах си. — Капнах…

— Личи ви — въздъхна тя. — Можехте да си го спестите…

Гласът й отново звучеше приглушено, някак подчертано изискано и ни раздалечаваше още повече.

— Да си дойдем на думата — настоях. — Вие го познавахте?

— Даже много добре — погледна ме откровено.

— Но нещо не се получи?

— Никак… Всяка негова стъпка бе минирана с несполуки.

— Защо?

— Много му личеше, че не идва заради мене. За него аз бях, как да ви кажа, една добра среща. Случка в гората. Покрай мен той можеше да пусне котва в София — жителство, жилище, винаги топла гозба на масата… Щеше да му излезе по-евтино. Разбирате ли какво елементарно предимство съм била за него?

— За жалост — да.

— Но с него не можеше да се говори. Той беше привързан към най-простите неща — жилище, храна, заплата, беше привързан, как да ви кажа… като куче към стобор, при това с най-късия синджир, не виждаше нищо друго, нищо друго не знаеше… Но стобора си пазеше с нокти и зъби.

— Да, да… — изтракаха панически челюстите ми, момичето ме изгледа. — Знаете ли — поясних, — изпотрепах се заради този човек…

— Заради него хората обикновено се изпотрепват — подхвана язвително тя, — обаче…

— Да — побързах да я прекъсна, ужасен, че тъкмо сега разговорът ни можеше да се отплесне. — Направих голяма грешка, като не ви попитах в началото. Но моля ви… Ако искате наистина да ми помогнете, разкажете ми всичко за този човек. Но наистина всичко… Дори това, което считате, че не е важно…

— Добре — кимна тя, отпусна се на дивана и подви крака под себе си. — Все пак питайте ме… Откъде да започна?

— От името.

— Коста Леков Гоголешев…

— Моля? — надигнах се срещу нея, взрях се в очите й.

— Коста Леков Гоголешев — повтори тя, без да трепне. — Софийският му адрес е „Стралджа“ 428…

— Чакайте — помолих я, извадих бележника и докато записвах думите й, попитах: — А Жоро? Всички го знаят под това име.

— Това му беше псевдоним. Нещо като… търговска марка.

— Според вас за какво му е била нужна?

— Дявол го знае. Той дойде при мен Жоро. Така се запознаваше. Ядосваше се, когато го наричах с истинското му име. Беше влюбен в псевдонима си. Държеше на него.

— Колко време работи при вас?

— Около година и половина.

— Защо не го познават нито кадровичката, нито касиерките?

— Не са му виждали очите. Аз му внесох документите при постъпването. Заедно ги попълнихме. Така се запознахме. Оттам зная и истинското му име. Аз му взимах заплатата.

— Не го познават и бригадирите?

— Той работеше сам. Настояваше да работи сам. За какво ви е това? — неочаквано кимна към бележника ми.

— Как за какво? — изгледах я недоумяващ.

— Виждате ли изобщо какво пишете? Да опитаме така? — тя смъкна касетофона си от полицата и нагласи микрофона пред нас — Става ли?

— Сигурна ли сте в тая машинария?

— Тази машинария е „Хитачи“ — усмихна се тя.

— Добре — хлопнах бележника си. — Жоро… Тоест Коста къде е роден? От кой град е пристигнал в София?

— От Хасково. Там живеят родителите му.

— Защо напусна при вас? Намери си по-добре платена работа?

— Моята шефка престана да вярва на медицинските му.

— Какви медицински?

— Отсъствуваше по болест.

— Няма вид на болнав.

— И не е… Разни сестри и лекарки го уреждаха.

— Ухажваше ги?

— Не се престараваше, но те си въобразяваха… Е, понякога се налагаше да се прежали. Нямаше друг изход.

— Често ли отсъстваше?

— Да… особено през лятото. Работеше на частни строежи. Трябваше да оправдава отсъствията си.

— Значи медицински… — умислих се, мъчейки се да свържа по някакъв начин болнавата бледост на Стажантчето, фалшивите медицински на Жоро, огромната доза приспивателно в стомаха му…

— Не си ли губите времето с него? — сепна ме Петранка. — Той отдавна е някъде другаде… Много далече от нас.

— Да — изгледах я внимателно. — Толкова далече, че не можете да си представите. Но не отдавна, а само от няколко месеца…

Тя не обърна внимание на намека ми, махна разсеяно:

— Той отдавна играе друга игра…

— Защо мислите така?

— Защото е луд… Втълпил си е, че трябва да отложи… не, да пожертвува целия си сегашен живот без остатък, за да живее утре… Абсолютен скъперник — едни дрешки за зиме и лете, за ядене — каквото падне, само да е по-евтино… Цепеше стотинката на две. Да имаше начин, казваше, не бих спал, бих блъскал непрекъснато, докато натрупам пустите пари.

— Към каква сума се стремеше?

— Никога не е уточнявал. Мечтаеше за разкошен апартамент и луксозна вила, обзаведени по журнал, за престижна кола и яхта… За всичко, което е в мечтите на по-състоятелните хора. А той беше беден. Започваше от нула. Шансовете му… Сам разбирате.

— Откакто напусна предприятието, не ви ли се е обаждал?

— Не.

— А вие… Не сте ли го търсили?

— За какво ми е? — въпросът й увисна нелепо в пространството между нас, момичето се приведе към мен. — Истината ви казвам — откакто престана да ми досажда, си отдъхнах.

Замълчахме. Като че ли си бяхме казали всичко за Жоро. Пък и не само за него. Чувствах се безкрайно уморен. Какво ли не правих, какво ли не залагах, само и само да се домогна до самоличността на този човек, ето сега — домогнах се, а не можех да се зарадвам. Всичко, което научих, беше толкова тривиално, толкова никакво, че не исках и да помисля за него. Умората ме затискаше още по-жестоко. „Дано само не падна — казах си. — Или да заспя…“

— Защо не направите кафе? — усмихнах се.

— Защото ще ви се пръсне сърцето.

— Че да се пръсне — рекох. — За какво ми е? Без сърце може и да ми е по-леко.

— Я не дърпайте дявола за опашката!

— Добре — въздъхнах. — Все пак помислете… Може би сте пропуснали нещо важно…

— Какво? — тя огледа стаята, сякаш търсеше някаква вещ, срещна погледа ми, наведе глава: — Толкова красив, боже, толкова одухотворен и открит на вид… А само като си помисля каква мижитурска игра бе подхванал… Адски не му подхождаше! В първия миг, като узнах истината, се потресох. То е… как да ви кажа — все едно си видял саката балерина на сцената.

— Нещо да ви е оставял? — въздъхнах.

— Не — усмихна се горчиво тя. — Нямаше навик да оставя. Взимаше.

— И все пак… Адреси, телефонни номера… Бележник…

— Бележник! — махна Петранка. — Това за него би било нечувано разточителство. Ако трябваше да запише нещо — на трамвайния билет. Впрочем — тя застина, — чакайте… Чакайте! — разрови касетите на полицата, измъкна една от тях, погледна я на светлината и я пъхна в касетофона. — Ето… Без да иска, ми остави нещо.

— Тази касета?

— Не, почакайте — тя натисна клавиша и в стаичката пробоботи муден, но достатъчно енергичен, наблягащ на всяка дума мъжки глас: „Аз може и наистина да съм идиот, но това не ви дава право…“ Последва пращене, тиха музика.

— Какво е това? — пресипнах от вълнение.

— Неговият глас.

— По какъв повод?

— Без повод. Навярно съм се чудела какво да правя и съм го записала. Това, което чухте, е просто една от любимите му фрази, когато подозира, че някой го будалка.

— Вие будалкахте ли го?

— Той смяташе така. Не му се вярваше, че не искам да се оженя за него.

— Сигурно ви е скъпа тази касета? — подхванах несмело, погледът на момичето трепна в почуда и аз поясних: — Все пак това е единственото, което ви е останало.

— Бях я забравила — махна Петранка. — Не искам да си спомням за изгубеното време. Все едно си се канил да отидеш да видиш нещо прекрасно, бил си толкова път и — нищо…

— Ще ми дадете ли касетата?

— Не съм стисната… Ето, вземете и другата с вашия запис…

— Благодаря — с мъка вдигнах ръката си, за да ги пъхна в джоба си. Въздухът сякаш беше от тесто, трудно преодолявах съпротивата му. „Още минута в този момински уют — помислих си — и с тези гозби в стомаха, и ще заспя.“ А не вървеше да отупам длани — „Хайде, пито-платено!“ — и да си тръгна… Петранка сякаш усети терзанията ми.

— Вие… само заради него ли дойдохте? — попита.

— Не — опитах се да я убедя с погледа си. — Не само заради него…

— И това е нещо — усмихна се тъжно тя.

— Много пъти се канех да ви се обадя — избъбрих в скороговорка, задъхах се. — Даже онзи ден… когато ви телефонирах в службата… аз изобщо не знаех, че сте го познавали. Просто ми беше приятно.

— Наистина ли? — плаха усмивка разхубави лицето й, то разцъфтя, стори ми се, че в ъгълчетата на очите се появи предателска влага…

— Честно ви казвам! Толкова хубаво ми беше, че ме достраша… И побързах да затворя.

— Защо? — проплака гласът й.

— Уплаших се, че мога да се изкуша. При нас е така… Изпопребиваш се от тичане и като се изкушиш да свърнеш някъде, после трябва още по-силно да тичаш. А аз не мога повече… Няма накъде. Не съм в първа младост.

Думите заседнаха в трахеята ми. Въздухът в дробовете ми се оказа недостатъчен, за да ги изтласка.

— Да тръгвам — изгъргори гърлото ми.

— Невъзможно е — поклати глава тя.

Вдигнах рамене: „Защо?“

— Щом станете, ще паднете…

— Такси…

— А до таксито?

— Ще опитам.

— Останете — проплака тя. — Аз ще ида в кухнята. Но ще знам, че сте тук, че ви има… че е истина.

— Не си ли въобразявате? — надебеля езикът ми и в същия миг разбрах, че заспивам. Главата ми клюмна, стреснах се. Момичето ме държеше за рамото, за да не ударя челото си в масичката.

— Ето, видяхте ли? — усмихна ми се.

— Телефона… изхриптя гърлото ми.

Гледах я страшно, бях готов да я намразя, само защото ми внушаваше, че сега съм за никъде, а на всичко отгоре беше и права.

Тя ми подаде апарата, приведе се към мен и отмъстително дъвчейки думите, със сълзи в гласа попита:

— Забраняват ли ви?

— Аз… — напрегнах се — трябва да бъда там…

И докато набирах номера на такситата, в стъмненото ми съзнание като зигзаг на далечна мълния проблесна: „Ами ако Иво нещо… сега… И звънят вкъщи… А мен ме няма… Господи!“ Знаех каква непосилна инквизиция е този среднощен застрашителен телефонен звън, знаех, че дори и да съм там, ако ме повикат тази нощ, няма да съм в състояние да отида до болницата. Че съм труп. Същински парцал. И въпреки това подадох слушалката на момичето и му кимнах: „Хайде!“

И тук лентата ми се скъса.