Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (31)

7

В белезникавите тръбички течеше кръв. Кръвта на сина ми… Моята кръв… Помпите на апарата я поемаха лениво, препращаха я към филтъра, изсмукваха тялото му, мозъка, душата му…

А аз стоях и гледах. Гледах тази фантастична картина от бъдещето — човекът и неговият придатък машината, — гледах вцепенен, неподвижен. Струваше ми се — ако трепна само с миглите си, целият този свят, звънтящ от стерилност, прозрачен до болка, ще се сгромоляса в краката ми, ще ме залее до коленете с кръв… Веднъж тръбичките изхвръкнаха от накрайниците на апарата — навярно помпите бяха подали по-високо налягане — и кръвта хвръкна чак до тавана. Сестрата изкрещя и хукна навън да вика техника, а аз просто сграбчих маркучите и усетих върху дланите си как негодува и набъбва на тласъци кръвта… Моята кръв… Беше ме страх да погледна към сина, беше ме страх да помисля какво съм направил, някак си по инстинкт стисках кръвта и чаках… Техникът ме успокои: „Точно така трябва!“

Седях до леглото на сина и знаех: всичко може да е наред, целият персонал може да го наблюдава, аз съм длъжен да седя край него, да гледам. „Дано само очите ми издържат — молех се — и сърцето.“ В края на сеанса излизах навън да изпуша една цигара, докато сестрите превържат момчето, и отново се връщах. Вдигах го внимателно — „По-полека! По-полека!“ — простенваше той, изпадаше в безпаметство, увисваше върху ръцете ми, настанявах го на количката и бавно я изтласквах навън. Посрещаше ме, особено през първите дни, тълпа роднини, приятели и колеги, колежки и роднини на жена ми. Съпровождаха ме, нещо ми говореха, нещо ме питаха… Аз крачех, сгушил глава между раменете си, крачех, втренчен в краката си, и в момента за мен нямаше нищо по-важно от това — всяка крачка да попада на място, да бъде сигурна, за да не се тръска количката върху асфалта, да не подлютява болките на сина… „Ето това е — казвах си. — Друго няма… Това е последното — заричах се. — Няма повече накъде…“

Почти замижал и глух тласках нещастието си.

Спусках плавно количката в подземието на клиниката. „Сега това е най-важното!“ — увещавах себе си, виках асансьора, влизахме вътре, четвъртия етаж, после — вдясно по коридора, все по коридора, та до девета стая… Стаята на отписаните деца!

— Как мина? — посрещаха ме майките им.

— Чудесно! — отговарях с най-ведрия си глас — сега това беше най-важното. И добавях: — На Иво му се е отворил един апетит — не ви е работа, ще хапне, после ще поспи…

Потънал в унилата атмосфера на тази стая, бързо бях усвоил навика да говоря само за това, което трябваше да се случи в момента или най-много след час. Всяка приказка за по-далечното бъдеще прозвучаваше тук като опашата лъжа — напрегнато се вслушваха в ехото й — и изприщваше езика на онзи, който я бе произнесъл.

Щом някое от дечицата примреше и започнеше да бере душа, всяка майка заставаше пред чедото си — истински жив параван — и загърбваше ужасиите от очите му.

И най-тихият телефонен звън ме караше да подскачам. Заобикалях телефона като отровно влечуго, ненавиждах го, идеше ми да го удуша. И най-невинната му вибрация прозвучаваше като сигнал за непоправима беда. Сънувах го. Сякаш някой разпаряше хасе в мозъка ми, скачах, тичах, вдигах слушалката — тя зееше глуха и празна като космическа бездна.

Станах суеверен — все гледах дали няма да срещна в градинката на болницата онзи смачкан водопроводчик, вярвах, че срещата ми с него е на добро…

Всичко у мене беше раз бутано като в ограбена нощем къща.