Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (30)

6

Франта ме намери в градинката на „Пирогов“ — жумях срещу жестокото обедно слънце и чаках да свърши диализата на сина ми, — застана на две крачки от мене и ме измери отвисоко.

— Ти… — поколеба се гласът му. — Какво така… тука?

— Нали знаеш — промърморих. Бях убеден, че колегите са му разправили всичко, чувствах се безкрайно уморен и нямах настроение за приказки.

Франта седна до мене, преметна нехайно крак през крак и запали цигара. „Ако е дошъл да ми демонстрира непукизъм, не е познал — рекох си. — А ако ме подхване със съчувствени приказки, още по-лошо.“

— Дойдох да си отмъстя — озъби се неочаквано Франта и ме събуди.

— За какво? — поотместих се.

— Нали помниш онзи мой колега… дето поех вината му?

— Смътно — рекох, — но си го спомням.

— Знаеш ли колко време го чаках да се разкае, да проговори съвестта му… Той виждаше какво е в затвора, виждаше как се измъчвам, без да имам вина, и си мълчеше. Никога не съм предполагал, че може да бъде толкова подъл.

— Така е! — въздъхнах. — Колкото едни са благородни, толкова други…

— Не знам — побърза да ме прекъсне Франта. — Нямам кантар за тия работи. Но бях убеден, че рано или късно ще си признае. Понякога го поглеждах така, че той се изчервяваше, объркваше се и като че ли ми обещаваше: „Ей сега ще ида да кажа истината.“ И не отиваше… А можеше, това нищо нямаше да му коства… Особено по-късно, като излязохме от затвора. И сега, след толкова години… За да не ме гледат хората накриво. А той… Знаеш ли какво ми каза наскоро? „И да ми се сърдиш, и да не ми се сърдиш — все тая! — който, се минал, минал се.“

— Страшно е — съгласих се и въздъхвайки, се размислих за себе си: колко години вече се губех по пустата си служба — кога недохранен, кога неспал, обречен на кафе, на цигари и на острия възбуждащ ловджийски нагон — по следата, все по следата! — та ни за детето ми оставаше време, ни за нищо, бръснех се заран, а не се виждах в огледалото, пък сега, като ме връхлетя нещастието, само вдигат рамене и въздишат: „Който се минал, минал се!“ Така е, да съм си правил сметката…

— Наистина е страшно — призна Франта, — чак тръпки, ме побиват. Затова съм дошъл при тебе. Да си отмъстя.

— Но какво общо имам с твоя колега? — изгледах го напреки.

— Ти нямаш, но човекът, който търсиш…

— Този ли? — побързах да измъкна фотографията.

— Да, този… Същият е.

— Същият? — подскочих на пейката.

— Приличат си като две капки вода. По мръсотия. По подлост.

— Е, добре — въздъхнах и се приготвих да слушам.

Бях повече от сигурен, че Франта е дошъл да се изповяда, чисто и просто да излее горчилката от душата си. „Каква ли ми е ползата от тия изповеди?“ — помислих си и безнадеждността още по-жестоко ме притисна.

— Той е убит за пари? — попита Франта.

— Не… Не мисля — промърморих. — По-скоро някаква женска история.

— За пари е… — поклати глава Франта. — Запомни това.

— Много си сигурен — казах.

— Сигурен съм — заинати се той. — Имай търпение да ме изслушаш.

И заразказва. Младият мъж, чиято самоличност установявахме толкова време, само формално се числял към барабите. Появил се незнайно откъде, той бил мълчалив, затворен, не дружал с никого. Нито сядал на маса с компании, нито молел някого за нещо. Друг на негово място щял да загине, но този… Зиме и лете с едни джинсови дрешки, вечно настръхнал, като че ли го побиват студени тръпки, вечно с хлътнал от глад стомах, той заставал на края на пиацата, на самия й край, сякаш искал да каже на барабите „Хем съм с вас, хем не съм!“, и чакал. Много рядко хващал работа. Съжалявали го.

— Той беше специалист по покривите, нали? — попитах.

— Да — Франта ме изгледа зачуден, — а точно тия специалисти при нас са най-зле, защото един строеж обикновено се пазари от основите до покрива.

— Как се казваше?

— Жоро — събеседникът ми се усмихна странно. — Жоренцето… Да можеха моите хора сега да го пипнат, щяха да смачкат милата му главица на пестил.

— Така ли? — приведох се към Франта. Одреман под лепкавите пластове на умората, нюхът ми се пробуждаше, подсказваше ми, че от тази история ще излезе нещо. — Откъде толкова силна омраза?

— Ние всички го съжалявахме. Той уж се държеше коректно — никога не се навираше в пазарлъците ни, не се наемаше да подбива цената, а цялата тази коректност била само част от номера му.

Франта отново запали цигара. Думите му звучаха приглушено, най-обикновени изтъркани думи, а из тях отведнъж се мярна лицето на Жоро, младия мъж с неустановената самоличност. Той се вдигна, изправи се, тръгна, думите го осветяваха като крайпътни фенери от най-неочаквани ъгли.

Започвал нашият Жоро работа при някой богат стопанин, спазарявали покрива на половин цена, работел съвестно, без да се отплесва и като стигнел до билото, отведнъж се сурвал по най-стръмния скат — уж се подхлъзвал! — премятал се, драскал отчаяно като котка, крещял „Олеле, майко! Отидох!“, стопанинът си закривал очите от ужас, най-накрая нашият увисвал на стряхата, ще кажеш — само на два пръста се държал, жените пищели истерично за помощ и замижавали да не гледат ужасния му край. А Жоро, уж с мъка, бавно и едва-едва се набирал на мускули, изпълзявал на ската и полека-лека слизал на земята здрав и читав. Гледали го, не вярвали на очите си, всичко им трепери — какво щеше да стане, господи! — а нашият само въздиша, пуши и мълчи. „За нищо на света — казва — не се качвам вече горе! Заради прогнилите ти дъски (или заради стръмния скат, все си измислял причина) щях да стана на кайма.“ Стопанинът плюел в пазвата си, идвал бавно на себе си, мерел с очи незавършения покрив, въздишал — „Ами ако плисне някой дъжд!“ — и нали богатите са и най-страхливи, почвал да се умилква: пъхал пари по джобовете му, молел го да довърши покрива, а той — не, та не, прибира си чуковете, ще си ходи. И както си прибирал чуковете, току рече: „Беден човек — сиромах, прежалих се, ама ще дадеш…“ — и вдигал три-четири пъти цената. Заможният стопанин кършел ръце, свят му се виел, уж толкова евтино щял да му излезе покривът, а сега… И накрая, какво да прави, няма да търси тепърва майстор, плащал исканата сума.

— Та в последна сметка — заключи Франта, — Жоро е прибирал парички, каквито не сме сънували, а ние го съжалявахме. Представяш ли си? Понякога ни идеше да му набутаме насила някоя петолевка в джоба, да има какво да яде.

— Нещо не ми е ясно — рекох. — Сам казваш, че не се е намесвал в пазарлъците да подбива цената, как тогава е съумявал да пазари покривите евтино?

— Успял е един-два пъти, без да го забележим. Той отначало изобщо не беше в полезрението ни. И при бедните хорица наистина е работил на половин цена. „Друго не искам — казвал им — но грях ви на душата, ако не ме похвалите…“ И те го хвалели наляво и надясно, това им била отплатата, името му ставало все по-известно.

— И вие нищо не забелязвахте?

— За забелязване — забелязвахме. Вече трудно можехме да хванем строеж от основите до покрива. „Покрива — казваха — ние ще си го правим!“ После същите тия идваха на пиацата. Пазаряха се и накрая, като си тръгваха — като че ли на другия ден щяха да намерят по-евтино, — минаваха край Жоро. Той само си отвори устата, една-единствена дума им каже и те се лепват за него. Тръгват заедно, след десетина минути Жоро се върне и виене пак накрая на пиацата. „Не стана ли пазарлъкът?“ — питаме го, той вдига рамене: „Въшкари! Тръгнали с трици маймуни да ловят…“ Ние го съжалявахме — пак нема късмет! — а то каква била работата: той оставя клиента си да го чака в някоя сладкарница, връща се при нас колкото за очи и после си гледа работата. Винаги си имал клиенти, даже ги подреждал по график, бедните му правели реклама, от богатите смъквал пари с номерата си по покривите. Та хем ни е подбивал цената, хем си пълнел гушката. А ние го съжалявахме.

— Разбрахте ли каква е била оная дума, с която е привличал клиентите?

— Собственото му име. „Аз съм Жоро!“ — и край. Името му служело като парола…

— А тези истории… с падането… не ги ли знаехте?

— Кой ще се похвали, че е излъган така? Нека и други се излъжат.

— Как успя да научиш всичко това?

— Чрез Стажантчето. Онова момче с наглата физиономия. Хитро е като лисица и се вре навсякъде. Напоследък Жоро се въртеше все около него. Търсеше го, чакаше го…

— За какво?

— Сигурно му е уредило някой обект, а после е лапнало парите. В дъното на тая работа стоят пари, да знаеш…

— Те… — умислих се, — друг път имаха ли вземане-даване?

— Не — отсече Франта, — никога…

— Стажантчето как си намери повод да разкаже всичко това?

— Срещнало наскоро една от жертвите на Жоро. Един от ония, на които е разигравал номера с падането от покрива. Той му разправил. Как се е решил — не знам.

— И ти сега… — поколебах се. — Ти си дошъл да си отмъстиш.

— Да — изгледа ме накриво Франта.

— Но как? — усмихнах се. — Жоро е мъртъв.

— Трябва да знаеш истината! — пламна Франта. — Истината за този гад, дето цялата пиаца въртеше на пръста си. Инак — току-виж си го изкарал невинна жертва. Така както ние го съжалявахме.

— Знаеш ли имената на Стажантчето… адреса му?

— Георги Миронов Василев — издекламира Франта, сякаш отдавна бе очаквал този въпрос. — Красно село, блок 824… И той е същата стока. И заради него съм дошъл.

Извадих бележника си и записах. „Странно нещо е човекът — мислех си, — не знаеш накъде ще се обърне и каква посока ще хване.“

Срещу мен крачеше една санитарка, махаше ми… Озърнах се — „Аз ли ви трябвам?“ Тя вдигна рамене: „Какво се чудиш?“

— Нали вие сте бащата на онова момченце от диализата? — попита.

— Да — скочих, жегнат от лоши предчувствия, после се посвестих: та само едно ли момченце лежеше в диализата. — За кое става въпрос?

— Онова… Дето беше в клинична…

— В какво… — пресъхнаха ми устата. — Моят син…

— Нали вие сте бащата на Ивайло? — зачуди се тя.

— Да…

— Е… — тя вдигна рамене.

— Значи… — заекнах.

— Не са ли ви казали? — прехапа устни тя, усетила най-сетне, че е изтървала нещо, за което е трябвало да си мълчи.

„Ето каква била работата!“ — поклатих глава. — Батето като повтаряше тогава „Ще тръгне!“, аз си мислех — апаратите, а той е съживявал сърцето му.

— Да вървим — хвана ме подръка санитарката. — Диализата свърши. Трябва да му помогнете.

Вървях като насън. Франта ме дърпаше за ризата — „Какво му е на сина ти? Кажи… Ей сега ще изтичам до заместник-председателя на академията. Правил съм му банята без пари, на мене не може да ми откаже…“ — неотстъпчиво ме застъпваше по петите. Разказах му през зъби и без да спирам за заболяването на сина ми.

— Няма смисъл да тичаш никъде — рекох накрая. — Никой не може да му помогне. По-добре се помъчи да разбереш по кое време горе-долу Жоро търсеше Стажантчето…

— Ти си луд! — изкрещя в лицето ми Франта. — Каквото и да се случи, Жоро е мъртъв, а сина ти…

И хукна. Спря се на алеята, колкото да подвикне през рамо „Аз съм му правил банята без пари, на мене не може да ми откаже!“ — и отново хукна…