Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (18)

18

Не помня по-отровен ден от този.

За първи път се усещах истински сам, уязвим, застрашен отвсякъде. Обикалях града с ладата и уж си вършех работата, ала се чувствах празен, сякаш бях останал без сърце. Докато приказвах с хората, на няколко пъти се хващах, че забравям за какво говорим, къде съм, кой съм и що съм… Не е честно, казах си, трябва да взема отпуск. В багажника на колата маратонките на сина ми потракваха като адска машина. На няколко светофара минах на червен сигнал. Я да спра някъде, реших накрая, докато не е станала беля.

Градът прииждаше насреща ми — настръхнал, враждебен, истинско чудо бе как успявахме все пак да се разминем. Дланите ми скриптяха върху волана — изпръхнали и сухи, чувствах се изсушен и отвътре. С всяка изминала минута разбирах, че няма къде да избягам от бедата, няма къде да се скрия.

Паркирах пред един отворен наскоро снекбар и хлътнах вътре. Взех си кафе, облегнах се на високото столче. Мислех си: „Скоро ще се освободи място край масичките — ще седна.“ Зад гърба ми тъмните, сякаш окадени витрини укротяваха слънчевата светлина, разлагаха я. Модерното италианско обзавеждане хвърляше смътни отблясъци. Край стените се тълпяха младежи в джинсови костюми, дъвчеха разсеяно картофи и сандвичи, поклащаха се вяло в ритъма на музиката. Не изглеждаха прегладнели. Сигурно се отбиваха тук просто ей така — за престиж. Показно протритите им костюми, румените им отегчени лица ме подсетиха за мъртвия. „При малко повече шанс — помислих си — сега да си пие кафето с тях…“

— Това ли ви е постоянната публика? — запитах бармана.

— Моля? — той ме изгледа студено и отвисоко, едва не настинах под погледа му.

„Трябва да е отскоро в бранша — помислих си. Опиянен до глупост и не пропуска случай да се изфука.“

— Сигурно не разговаряте с хора, които не са ви представени официално? — усмихнах му се.

— А, защо? — сви непукистки рамене и сведе поглед, за да прикрие тревогата, притрепнала в очите му. Миглите му бяха дълги и извити като паунови опашки.

„Красавчик! — рекох си. — Убеден е, че целият свят му принадлежи. По право.“

— Питах те — подех хрисимо, — това ли ти е постоянната публика?

— Длъжен ли съм да ви отговоря? — процеди той и изглежда сам се ужаси от наглостта на отговора си, усмихна се объркано. В усмивката му между другото пролича и раболепна готовност да услужи на минутата: — Защо питате? — добави.

— Ами затова — показах му картата си. — Любопитен съм…

— Ааа! — заекна той и заповтаря: — Е да де, е да де… — сякаш потвърждаваше изумен някакво свое смътно предположение.

— Какво да де? — не го оставих да се окопити. — Това ли е?

— Това е — въздъхна мъчително той като ученик, който си признава прегрешенията. — От сутрин до вечер едно и също…

— А този — показах му фотографията — мяркал ли се е?

Барманът трепна и така стремително се приведе към мен, сякаш искаше да се претърколи по момчешки през високия плот, който ни разделяше.

— По-полека! — възпрях го. — Интересува ме само дали се е мяркал?

— Не — поклати глава той. — Никога!

— Е, добре — пъхнах фотографията в джоба си. — Видя ли, че не боли?

— Какво? — предрезгавя гласът му.

— Да си отваряш устата, когато те питат.

— Ама разбира се — така се заумилква, че чак ми стана съвестно. — Гледайте каква е тарапана — кимна към опашката. — Всеки нервен, всеки бърза…

— Прав си — кимнах му насърчително. — Извинявай…

— А, няма защо! — разпери ръце и осенен от внезапно хрумване, се приведе: — Оставете ми телефона си…

— За какво ти е? — изгледах го внимателно.

— За всеки случай… Ако онзи мине насам…

„Няма начин да мине! — помислих си. — А ти, братко, си гледай кафето. Ако продължаваш да го сервираш все така анемично, колкото и да ни се пишеш приятел, ще загазиш.“

— Живей спокойно! — махнах и се опитах да сменя темата: — Много са ви малко местата за сядане.

— Така е проектирано — енергично сви рамене, сякаш искаше да смъкне от тях несправедливо стоварената му вина. — Но за вас все ще уредим нещо. Още едно кафе?

— Добре — кимнах и побързах да му подам стотинките.

След като ми напълни чашката, барманът ме поведе към колоните в дъното на заведението. Оказа се, че зад тях е замаскирана от очите на припрения посетител друга зала. Приличаше на пещера. Трябваше да понапрегна зъркелите си във внушаващия страхопочитание полумрак, за да откроя тежкарската обстановка: масивни кресла, квадратни масички, скъпи аплици. От тихата музика, от дискретния шепот на посетителите, от всеки предмет наоколо лъхаше високомерие и снобска недоизказаност.

Тъкмо се чудех като къде ли ще ме уреди да седна моят човек — навсякъде беше заето, — той забърса надписа „Служебна“ от масичката до бара, смигна на своя колега и ми каза:

— Ето тук… Разполагайте се.

— Да не сбъркахме нещо? — кимнах към надписа.

— Ама моля ви! — настоя той. — Нали сте служебно лице.

Искаше ми се да му възразя: погледнато строго, всеки от нас е служебно лице в някакъв смисъл, но зад гърба ми екна един толкова познат глас „Може ли и ние там?“, че побързах да седна и да прикрия лицето си.

Бях готов да се закълна, че зад мен стои Розалинда Георгиева и при това не е със съпруга си.

— Масата е служебна — отряза я сухо барманът, ала изглежда усети по напористия й той, по войнствената й външност, че ще си има неприятности, и побърза да добави любезно: — Ето, отсреща се освобождава…

— Благодаря! — екна царствено гласът й, принуди музиката и разговорите да притихнат съвсем.

Трябваше леко да се извърна, за да ги видя: Розалинда — изящна, припряна и нервна; мъжът — истински исполин, потен и притеснен. Седнаха благоприлично в креслата, като нито за миг не се изпускаха от очи — в момента те подновяваха с погледи нелепо прекъснатия си разговор. „Бре — рекох си удивен, — тая женица, уж ефирна и никаква, а какви мъже забърсва само — от гардероб нагоре.“ И докато се вслушвах в собствените си разсъждения, една мисъл, задрямала кой знае откога в подсъзнанието ми, колебливо притрепна. „Глупости! — промърморих. — От къде на къде… И все пак всичко се случва…“

Мъртвият, чиято самоличност изяснявахме, беше също едър, представителен мъж.

Розалинда се смееше звънко, неудържимо, сякаш я гъделичкаха, и ухажваше усилено кавалера си. Намерила благовиден предлог — да отръсква невидими прашинки от реверите му, тя го галеше настървено, неистово, чак го щипеше и беше истинско чудо, че още не му е скъсала ризата.

— Какво ще пием? — задъхваше се. — А, какво ще пием? Кажи де…

— Ами, кво… — гигантът най-сетне посегна да я усмири. — Ракия.

— Чудесно! — тя ловко дръпна ръката си далеч от обсега на лапата му. — Каква ракия?

— Ами… — вдигна рамене той — квато има.

— Плодова, гроздова? — настоя тя, като продължаваше настойчивия обиск по ризата му.

Гигантът не издържа, перна лекичко десницата й, уж съвсем лекичко, незлобливо я перна, а жената залитна, сякаш изпусна нещо под масата и се наведе да си го вземе. Когато се надигна, очите й се разширяваха удивени, прехласнати. Под прозрачния гланц на възхитата им се възземаха студени, насмешливи отблясъци.

„Братко — рекох си, — ако знаеш само какво ти е намислила…“

Розалинда се усмихна — все едно нищо не бе се случило — и стана.

— Отивам да донеса — каза.

— Какво? — разтревожи се гигантът.

— Е, няма да е риба! — успокои го тя.

Приближаването й до бара ме принуди отново да се потуля в сянката си. Розалинда направи поръчката и след минута тракна двете уискита на масата пред гиганта. Той вдигна чашата си, помириса я.

— Наистина не е риба — каза.

— Ракия от царевица — кимна назидателно тя. Уиски…

— Я, това ли било? — удиви се гигантът.

— Това — кимна тя. — Май не си опитвал.

— Не съм. Но съм чувал… — И както се любуваше на чашата си, той отведнъж я плисна в гърлото си, преглътна шумно и изтри устните си с длан.

— А така! — възкликна разочаровано Розалинда, намуси се. — Гони ли те някой?

— Защо? — отново се разтревожи гигантът, озърна се и добави сякаш за оправдание: — Нищо ми няма.

— Да, но това се пие бавно — поде вразумително тя, преля му от своята чаша и продължи: — Ето така… Разрежда се с водица, с лед…

— Е, може — заинати се гигантът. — Ама аз си го пием на един път. Да го усетим.

— Бавното по се усеща — натисна го с погледа си Розалинда. — Бързото е като удар с нож. Джаста-праста и край… И нищо…

Мъжът отмаляваше под погледа й, търсеше начин да се защити и като не му хрумна друго, вдигна предизвикателно чашата и отново я лисна в гърлото си.

— Браво! — от похвалата й би трябвало да го побият тръпки. — Сега ти ли ще почерпиш?

— Нямам пари — гигантът се спаружи във фотьойла.

— Скръндза!

— Виж ми фиша! — той й поднесе някакъв лист. — Бях в неплатена. Но от утре ще се опарича. Един има да ми връща.

— Утре е толкова далече — въздъхна жената.

— А, далече — врътна глава той. — Трябва само…

— Да преспим — подсказа му тя.

— Е… — вдигна рамене гигантът, може би искаше да й напомни, че времето не му е подвластно, намекът за преспиването като че ли мина покрай ушите му.

— Какво ще правим сега?

— Ми… — сбърчи чело гигантът. — Де да знам…

— Щастливец! — въздъхна тя. — Нищо не знае. Запали ми поне цигарата.

Мъжът сграбчи кибрита с усърдие, което би трябвало да го спаси от презрителния й поглед, ала колкото и да се стараеше, клечките се чупеха между пръстите му, гаснеха скоропостижно.

— За нищо не ставаш! — доуби го тя, изтръгна кибрита от ръцете му и си запали цигарата. — Изобщо… бива ли те за нещо, Евлоги?

— Че как?! Нали ти казах, майстор съм… Зидаро-мазач…

— Остава и да си ударник?

— Ами да — зарадва се на подсказването й Евлоги. — И тая година, и миналата.

— Браво! — похвали го тя и така забоде показалеца си в гърдите му, че мъжът подскочи. — А днес кой ще ти изкара нормата?

— Аз — смотолеви Евлоги. — Утре.

— Ти май много неща отложи за утре. Ще се презориш.

— Нищо ми няма — озърна се разтревожен не на шега гигантът.

— Личи — процеди Розалинда. — Защо се помъкна с мене?

— Ами… — засуети се Евлоги. — Видя ми се така, по… Нали разбираш… Викам си, ето… най-после…

— Май не приличам на жена ти? — прекъсна го тя.

Вдигна бавно чашата си. Острият й поглед, пречупен от кристалното стъкло, се врязваше напосоки в мъжа. Той подскачаше в креслото, сякаш бе седнал върху жарава, озърташе се — къде попаднах? — навярно се вайкаше в себе си и търсеше благовиден повод да се измъкне.

— Искаш ли да те водя на едно място? — Розалинда остави празната си чаша върху масичката.

— Ами… защо? — втрещи се Евлоги, надигна се, готов да хукне.

— Да послушаме как си гукат гълъбите — отново го затисна с погледа си тя. — Знаеш ли как сладко си гукат само! Хайде, тръгваме ли? Може би те е страх?

— А, страх! — надигна се гигантът и стана, съзрял най-сетне благовидния повод за измъкване. — Далече ли е?

— Ще вземем такси — тя го хвана подръка.

Последвах ги, като не пропуснах да вдигна от масичката им документа, забравен в суматохата от Евлоги. Върху фиша се мъдреше съвсем друго име. „На всичкото отгоре и сляпа!“ — помислих си с досада.

Барманът ме спря:

— Оставете ми телефона си — смигна съучастнически. — Ако онзи се мерне…

— Едва ли — рекох през рамо. — Той вече знае какъв капан сме му приготвили.

И което си беше истината — докато се промъквах навън, не мислех изобщо за сина си.