Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (20)

20

Паркирах на тротоара срещу самия вход на кооперацията. Бях готов да включа фаровете веднага, щом ония двамата се покажат на вратата. Щях да ги включа само за миг, после трябваше да се оправям някак. Още не знаех как. Моторът работеше приглушено.

Наложи се да чакам дълго.

Розалинда обърка и без това рехавите ми планове. Най-неочаквано тя открехна вратата с крак и се запромъква в тесния й процеп гърбом към мен. „Що така?“ — удивих се, тялото ми настръхна, готово да скочи, и на минутата отмаля… Затиснах устата си с длан, за да не прихна. Увила се като лозница около мъжа, Розалинда го целуваше яростно и стъпка по стъпка, преодолявайки мъчително съпротивата му, го измъкваше навън. Готов на всичко и на всичко съгласен там горе, в закътания таван, притулен в сянката на пердетата, сега той се противеше отчаяно — „Е, стига де… Стига ти казвам!“ — и имаше вид на човек, който се бори за живота си. Озърташе се, примираше при мисълта, че ще ги видят отнякъде. А Розалинда сякаш тъкмо това и търсеше — съпротивата му. Тя го изтръгваше настървено от полуздрача на входа, от последния, вече несигурен пръстен на убежището им, изтръгваше го като охлюв от черупка, готова да го разкъса, но на всяка цена да го изтипоса свенлив и засрамен пред целия свят и — „Ето ни! Така беше! Така е! Така ще бъде!“ — да обяви на всеослушание победата и възторга си. Екзалтацията й трябваше да ми подскаже, че такива тържества напоследък й се случват все по-рядко…

Нямах време за губене. Щом се извърнаха с лице към мене, прещраках фаровете и изскочих от колата. Гигантът и Розалинда застинаха. Ярката светлина, която ги озари за миг като фотосветкавица, сякаш парализира телата им. Стояха неподвижни, ослушваха се. Не смееха дори да се озърнат. Ако се озърнеха, щяха да ме видят.

Евлоги се възползва някак инстинктивно от вцепенението на жената: отблъсна я и хукна слепешком по улицата, като си мърмореше ядовито и клатеше глава, сякаш се заканваше някому. От време на време пребърсваше устата си с длан. Мъчеше се да изтрие още парещите го целувки, спомена за тях, за жената, за всичко, което се беше случило в този следобед. Тичаше по улицата, без да се обръща.

Розалинда бе успяла да се посъвземе. Стоеше неподвижна насреща и ме гледаше с разширени от ужас очи.

— Вие… — успя да промърмори. — От небето…

— От небето — кимнах и посочих колата. — Качете се.

Тя се подчини, пристъпи като хипнотизирана, без да откъсва поглед от очите ми. Искаше да узнае от какъв зор съм се вдигнал да я причаквам пред входовете по никое време… Падна като подкосена върху седалката и замижа.

— Защо? — изхърка гърлото й.

— Бях ви обещал — превключих на задна скорост.

— Оставете — махна тя.

Изглеждаше съкрушена. Притворените й очи, избледнялото й лице, вялият жест на ръката й предлагаха: „Хайде да не се будалкаме!“ Бях готов да приема, ала знаех, че зад одреманата й поза зорко ме дебне несъкрушимият й нападателен инстинкт.

Стигнал до ъгъла зад нас, Евлоги се озърташе изумен от необяснимото изчезване на партньорката му. Вдигна рамене — какво да се прави? — и се отдалечи.

— Погледнете в огледалото — рекох.

Розалинда се втренчи пред себе си. Самотната отдалечаваща се фигура на мъжа се вби като трън в очите й, разрани ги.

— Пито-платено! — усмихнах се. — Дори не направи опит да ви защити.

Жената отново замижа. Ако беше някоя друга, щеше да се разплаче. Розалинда се затваряше в себе си, готвеше се за отпор.

— Защо се оставяте да ви лъжат? — попитах миролюбиво.

Не ми отговори — навярно все още не беше захлопнала всички врати към себе си.

— Жал ми е за вас — рекох.

— Така ли? — настръхна тя. — На вас… за мене?!

— И аз съм човек — вдигнах рамене. — Влизам ви в положението. Толкова рискове, чувства, страст и за какво? За да ви излъжат…

— Кой ме лъже? — въздъхна тя.

— Ами този — кимнах назад, подадох й фиша, — Евлоги…

— Не — тръсна глава Розалинда и ми върна документа, без да го удостои с поглед. — Можете да ми тровите вечерта, както си искате, но това не приемам. Каквото и да говорите — у него всичко е истинско. Честно. И на място.

— Е да де — постарах се да прикрия раздразнението си. — Само дето не е Евлоги — и отново й подадох фиша. — Вижте! И не е никакъв зидаро-мазач. Най-малко пък ударник.

Жената отмести поглед от документа, взря се в лицето ми. Усмивка полази страните й. Тази усмивка беше нещо като проверка как ли ще реагирам, не схванах веднага това и после съжалявах. Жената отметна глава и прихна. В смеха й прозвънваше откровена подигравка. Придоби вид на човек, който ме е надхитрил, без да иска. Нестихващият й кикот ме объркваше. Намалих скоростта и спрях.

— На кого се смеете? — попитах. — На себе си…

— Не, на вас — рече тя, присвила очи от омраза.

— Доволна сте, че са ви излъгали? — погледнах я зачуден и продължих, разчленявайки думите: — Може би наистина постъпих глупаво…

Печелех време, изчаквах реакциите й.

— Защо може би? — прихна отново тя. — Наистина беше глупаво. Какво значение имат в случая имената ни? Работата ни… Престижът… Титлите… Всичката тая пудра… Боже мили! Вървиш си по улицата, срещаш човек, харесва ти… Толкоз!

— Но защо ще ви лъже? — вдигнах рамене и отново включих на скорост. Потеглихме. — Нали човек израства със собственото си име! То е винаги на езика му.

— До имената изобщо не стигнахме — въздъхна тя.

— Ами! — погледнах я сепнато. — Толкова ли целеустремено…

— Толкова! — прекъсна ме тя и продължи като навита: — Име, презиме, фамилия… Дата на раждане… Месторабота… Глупости! За каква ме мислите?! Да не съм от паспортната служба? Или там… от вашите…

— Не се мъчете да ме уязвите — предупредих я.

— Хайде да не спорим кой кого уязвява тази вечер — предложи тя и зиморничаво разкърши рамене. Отърсила се от първоначалната си уплаха, Розалинда се съвземаше, наместваше се доверчиво върху седалката като птица в гнездото си. — Не, сериозно! — погледна ме свойски. — Да разсъждаваме… Когато причиняваш някому болка… или удоволствие, той крещи, нали… И това е истинската му, спонтанната му реакция… Но не крещи името си. Нито титлите, нито заслугите си. Инак ще е пълен идиот!

„На всичкото отгоре си има и философия! А аз я смятах за импулсивна — помислих. — Никак няма да ни е леко с нея.“

Розалинда ме наблюдаваше. Смигнах й заговорнически — наистина ни в клин, ни в ръкав, дори малко глупаво, но така беше — смигнах й и това прозвуча като предложение: „Хайде — мир! Било каквото било…“ Тя се усмихна, въздъхна, лицето й разцъфтя, разхубави се.

— Едва не припаднах одеве — призна си.

— Кога, там пред входа ли?

— Да — кимна тя, — като ви видях…

— И аз бих припаднал — рекох. — Корава жена сте.

— И с това ли се занимавате? — пропусна комплимента покрай ушите си.

— Не ви разбирам — погледнах я изпитателно.

— Ами с това — пообърка се. — Кой с кого, къде…

— Невинаги — промърморих. — Но ако се налага…

— Аха — кимна с разбиране тя. — А ако не е тайна… какво ви налага да вървите по петите ми?

— По петите… силно казано — промърморих, улисан в завоя около Руски паметник.

Часът бе ударил. Трябваше да рискувам. Нямаше защо да удължавам и без това проточилия се разговор.

— И все пак? — настоя тя.

Намалих скоростта, измъкнах фотографията, показах й я.

— Ето… този човек — казах.

Очите й се изцъклиха. Посегна да грабне снимката, овладя се, почуди се къде да дене ръката си, как да оправдае издайническия си жест. Прекара длан по лицето си — бавно, ожесточено. Пръстите й потръпваха.

— Ново двайсет! — промърмори задавено.

— Не ме интересува името — казах. — Но ако го знаете… Може би той не ви е лъгал.

— Не, не — заекна тя, без да откъсва поглед от фотографията, да имаше начин, с поглед би я дръпнала от ръката ми.

— Бил е откровен? — учудих се.

— Неееее — проплака тя, все още прехласната по фотографията. — Изобщо не го… За първи път го виждам.

Погледът й казваше друго.

— Хубаво — пъхнах снимката в джоба си. — Това ме интересуваше. Ще ви закарам до вас.

Очаквах да откаже. Сигурно й се искаше да остане сама. Розалинда кимна и стисна устни.

До дома й мълчахме. Като спрях пред входа, тя не побърза да слезе. Взираше се пред себе си, сякаш премисляше нещо и мълчеше. Сепна се от въпросителния ми поглед — „Ах, да… Благодаря за возенето!“ Измъкна се от колата непохватно, някак на верев, и пое уморено по плочника.

„Е, хайде, моето момиче — казах си, — така и така няма да махнеш за сбогом, ами да се измитам.“

Преди да завия по уличката, зърнах до отсрещния тротоар служебната волга и в нея — напрегнатото лице на Марко. Повдигна въпросително вежди, кимнах му утвърдително. „Ясно!“ — притвори очи той.