Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (34)

10

Напоследък полковник Кирилов ме озадачаваше. Да оставим това, че ме беше сащисал с колебанията си, когато обсъждахме идеята на помощника ми Славчо Кънев. През последните дни все по-често го виждах да се разхожда из коридорите някак непривично ухилен, ни в клин, ни в ръкав го обземаха добряшки пристъпи. Стана му навик да се заседява в кабинета ми. Може би искаше да си припомни отминалите години — най-щастливите, сигурно и най-пълнокръвните, — когато е препускал като мен из целия град и още не са го захлупвали началническите отговорности. Обикновено разлистваше някаква папка, след час я захвърляше и отметнал глава назад, се вторачваше през прозореца. Дали мечтаеше, или се мъчеше да преброи листата на трепетликата в двора — никой не можеше да каже със сигурност…

Като се върнах от болницата, го заварих в същата поза.

— Какви са новините? — попита уж равнодушно и побърза да се задълбочи в папката.

— Добри — кимнах. — На всичкото лошо отгоре. Светъл лъч в мрака…

— Радвам се — промърмори той, без да откъсва очи от папката. — Отдавна се каня да ти кажа нещо.

— Кажи — усмихнах се. — Днес съм в състояние да слушам.

— Не се съсипвай.

— Моля? — погледнах го изкосо.

— Само не казвай, че не ме разбираш — промърмори той, забил очи в папката.

— Прекрасно те разбирам — рекох. — И тъкмо заради това…

— Не бъди толкова сигурен, че си заслужава — прекъсна ме той, отведнъж хлопна папката и продължи в скороговорка, задъхвайки се: — Знам, ще ми възразяваш. Ако някой ми го беше казал преди месец, и аз щях да скоча. Но сега… — поклати глава, умисли се. — Децата наистина са нашето бъдеще, да… Но това бъдеще понякога може така да се изроди, че на драго сърце ще се отречеш от него.

— Не затъваш ли в хипотези? — попитах, едва сдържайки се. — В условното наклонение…

— Хипотези ли… — процеди той, усмихна се. — Между нас, ама наистина само между нас казано — Кирилов се озърна и продължи, — преди месец бях подал рапорт за напускане.

— Ами! — възкликнах и побързах да седна срещу него. — Полковник Кирилов и рапорт за напускане — звучеше невероятно. — Впрочем — добавих — забелязах, че нещо те мъчи…

— Има си хас да не забележиш! — промърмори той. — Да не се познаваме от вчера.

В кабинета ми заседна тягостна тишина, чуваше се само настървеното бръмкане на мухите. Кимнах към тях, опитах се да отклоня разговора:

— Същински месершмити… Ще ни изпоядат.

— И знаеш ли кой ме накара да си подпиша присъдата? — стрелна ме Кирилов, сякаш не чул подмятането. — Синовете ми. Да, собствените ми… Орлетата на татко! Забъркали се в една история… Обири по магазините. Имах чувството, че няма да го преживея! — изпъшка той. — Слава богу, размина се.

— Как? — приведох се към него.

— Не, не съм се намесвал — поклати глава той. — Не съм си мръднал пръста. Седнах, написах рапорта. Ако са опетнили името ми — казах си, — защо аз сам да си го петня. Но се оказа, че те не са пипали. Другарували са с крадците, били са в една тайфа с тях, но не са пипали.

— Късмет! — въздъхнах. — Трябва да си хвърлят шапките.

— Да си ги хвърлят — усмихна се кисело той, — но не знам дали усещаш колко е тънка границата.

— Е, да — кимнах, — една крачка…

— Бъхтим денем и нощем — въззе се неочаквано гласът му, — делник и празник, заседаваме след работно време, правим събрания до късно и толкова говорим за бъдещето, че не ни остава време да погледнем бъдещето в собствените си къщи. А то понякога така се измята, че едва не умираме от мъка — „По-добре да го нямаше!“ — и го късаме от сърцето си. И чак тогава се питаме — заслужаваше ли си? Затова ти казвам…

— Разбирам те — прекъснах началника си, — но не мога да го приема…

— Друго и не очаквах — поклати глава той. — Кръвта ти кипи още. А моята е прекипяла отдавна… И все пак, моля ти се — не се съсипвай.

Вдигнах рамене в отговор.

— Трябваш ни! — настоя Кирилов. — Още си млад, има още много хляб в тебе.

Говореше ми така, сякаш у дома ми вече се бе случило най-лошото. Навярно очакваше да се разчувствам. Аз бях опустошен и празен, кух като гилза. Кирилов най-сетне като че ли разбра на какъв хал съм, позасрами се от приказките си, облегна се на дивана, въздъхна и прекалено шумно и делово разтвори папката върху масичката.

— А сега — на работа! — рече. — Няма кой да ни я свърши. Нас чака…

Като отбягваше погледа ми, той телефонира на следователя Кръстанов. След десетина минути те вече ме убеждаваха, че е крайно време да приберем на топло Стажантчето.

— Ето виж — сочеше ми справката Кръстанов. — Богата документация: незаконна търговия, трансфер на валута, измама. Да изброявам ли още? Само едно от тия нарушения ни дава право… А останалото — знаеш — ще си го изчоплим от него самия.

— А имаме и важна улика — подкрепяше го Кирилов и за кой ли път ми навираше в очите заключението на експертите. — Ето… две опаковки „Фризиум“, намерени в аптечната му. Сънотворно, което не се продава у нас. Но по състав съвпада абсолютно с онова, което е приспало Жоро завинаги. По опаковките — отпечатъци и на Жоро, и на Стажантчето. Железни улики! Какво да чакаме повече? Кое как е станало, ще разберем на разпита.

— Точно в това не съм сигурен — въздишах аз. — Послушайте ме! Попаднахме вече в десетката, на прав път сме. И защо? Защото имахме търпение да разклащаме полекичка ситото. Нека го поразклатим още малко, сигурен съм — ще изпаднат още по-важни улики…

— Хората ти се измориха с това издирване — въздъхна Кръстанов. — Омръзна им. Кънев се кани да те напуска.

— Да напуска? — примигнах аз.

— Щял да си търси късмета в друго направление — смотолеви Кирилов.

— И хоп! — имитирах експанзивния стил на помощника си. — Ще го издигнат…

— Не се смей! Човешко е… — смъмри ме Кирилов и продължи: — Приберем ли онзи тарикат Стажантчето, и ти ще си отдъхнеш. Няма да ти тежи постоянно като гира… Ще можеш да се заемеш както трябва с момчето.

— Слушайте сега — потрепери гласът ми. — Моля ви… Вярвайте… Малко ми остава, за да завърша това дело елегантно, красиво — като по учебник. И убеден съм — успея ли, ще успеят и ония…

— Кои? — изгледаха ме недоумяващо.

— Лекарите — преглътнах с мъка. — Да вдигнат момчето ми…

Колегите ми задружно се облегнаха на дивана, свиха скептично устни.

— Наречете го както искате — задъхах се. — Глупост… Суеверие… Социално суеверие, ако ви звучи по-добре… Но аз вярвам в него. Убеден съм.

Началникът и Кръстанов ме гледаха смутени, чудеха се какво да ми кажат. „Е, добре, добре!“ — въздъхнаха.

Дълго обсъждахме плана ми. Следователят се запали, предлагаше интересни варианти и се пребиваше да ме хвали: „Да не ти е уроки — тупаше ме по рамото, — всички си ни надминал!“ Накрая аз си спомних, че докато с Франта гостувахме на Стажантчето, той бе поел задължението да посрещне Розалинда в управлението и да поговорят.

— Нещо ново? — запитах го.

— Почти нищо — сгърби се Кръстанов. — Мечтаели да пътуват накъдето им видят очите, да живеят като принцове… Идилия! Щели да захвърлят по някое време запорожеца. Жоро събирал пари за мерцедес.

— Мерцедес! — възкликнах.

— Да, защо?

— Май и на тебе ти омръзна това издирване — рекох. — Не ти ли направи впечатление? Мерцедесът е нещо ново…

— Не знам — вдигна рамене Кръстанов. — Може да е и случайно изтървана приказка.

Малко по-късно повиках момчетата от отделението. Наистина имаха много изтощен вид. Марко, който през последните дни се движеше като сянка на Стажантчето, едва се държеше на крака. „Още малко момчета! — помислих си. — Още съвсем малко…“ Поставих им задача да проникнат сред барабите. „Запомнете! — казах. — Играете новаци в занаята: страхливи, сервилни и глупави. Напече ли ви зорът, подвивате опашки и — чао! Никакви курназлъци! Ситото трябва да се разтърсва много внимателно.“

Наблюдавах скришом помощника си Славчо Кънев. Присвил очи, настръхнал, той седеше неподвижно, вгледан в една точка, изпълнен с някаква мрачна самоотреченост като човек, който се хвърля срещу стена. „Нищо! — рекох си. — Нека страда, за да не греши утре. И да не измъчва подчинените си.“

— И особено вие, Кънев — подчертах. — Никакви самоинициативи! Сега това е много важно.

Той кимна мълчаливо.

Като останах сам, облегнах се на стола си и замижах. „Хубав ден се случи днеска!“ — помислих си. Прииска ми се да направя нещо необичайно, за да пролъхна сглетавената си от грижи душа. Отворих чекмеджето и пред очите ми отново, за кой ли път, се мярна познатото листче: „Петранка Маричкова…“ Чух я: „Няма ли да ме поканите на кафе?“ Ръката ми сама набра телефонния номер. „Едва ли ще се е застояла по това време в службата!“ — оправдавах се.

— Ало! — гласът й отекна в слушалката толкова просторен и свеж, сякаш току-що се беше върнала от екскурзия.

— Здравей… — промърморих, топла вълна изпълни корема ми.

— О, здравейте! — възкликна тя. — Откога ви чакам…

— Мен? — обърках се и се усмихнах, сякаш стоях пред момичето. — Та вие… разбрахте ли кой се обажда?

— Няма значение кой сте! — каза тя. — Важното е, че ми се обадихте…

— Така ли! — прихнах, този развой на разговора ме устройваше. — Какво ново при вас?

— Нищо — въздъхна тя. — Пролетта, както знаете, мина, минава лятото. А аз съвсем мухлясвам.

— Вие сте мъжко момиче, ще се оправите — опитах се да я окуража.

— Кога ще пием кафе?

— Тъкмо това се канех да ви попитам.

— Хайде тази вечер…

— Не, тази вечер не — избъбрих панически. Къде се заигравах така по никое време, кой ми даваше право? — Бъдете здрава! — извиках и треснах слушалката.

Постъпих тъпо, чувствах се идиотски, ала в душата ми се прокрадваше светлина.