Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (15)

15

Бягството не ми донесе утеха.

Прегръдките на мама, щастливите й укори — „Защо мъкнеш толкова багаж, аз тука си имам всичко!“ — не отпуснаха нервите ми и не ме настроиха за сладки приказки, за дълъг, почти летаргичен сън, който сякаш разтваря плътта сред благоуханния и нетрепетен въздух на селската къща. Уж бъбрех разсеяно със съседите, уж се залисвах с работа из двора, а очите ми все бяха в Иво. Той усещаше изпитателния ми поглед, сърдеше се — „Нищо ми няма!“, — усърдно си пиеше лекарствата, събираше на поляната приятели за игра, правеше, струваше и все си намираше повод да седне някъде, някъде да полегне. Гледах го и не вярвах на очите си: преди десетина дена не можех да го спра ни за минута, а сега… Сърцето ми се свиваше.

На следващия ден, след като повърна няколко пъти, синът ми се отпусна в леглото, озлобен против тялото си, което му правеше номера. „Какво сте ме зяпнали?“ — викна разтреперан срещу мен и майка ми и зари глава във възглавницата.

Мама ме дръпна кротичко за ръкава:

— Остави го да поспи — прошепна. — Сънят е най-доброто лекарство.

Замисленият израз на лицето и, мудният и, мъчително изтръгнат глас ми подсказаха колко химерна е вярата й в „най-доброто лекарство“.

— Да — казах унило, — нека поспи.

Излязох навън замаян. Чудех се какво да предприема и за първи път изпитах все още смътното, но ужасяващо чувство: каквото и да кажех, каквото и да направех — нямаше да има смисъл. Това чувство парализираше мускулите и волята ми, усетих се изсушен отвътре. Отбягвах погледа на мама.

— Веднага го заведи на лекар — рече тя.

— Вече го водих.

— И какво? — тя отново се втренчи в очите ми.

— Какво! — поклатих глава. — Лекарства, диети… Нали виждаш.

— Нищо — въздъхна тя. — Ти пак го заведи.

Иво спа непробудно до вечерта, а като стана, забелязахме, че клепачите му бяха страшно отекли. Той самият, като се погледна в огледалото, застина — „Приличам на китаец!“ — но веднага след това се опита да разсее тревогите ни:

— Това е от съня. И друг път ми се е случвало.

Гласът му бе отмалял и глух, сам не си вярваше.

Съгласи се веднага да тръгнем за София. Мама ни изпрати до портата, но не пожела както обикновено на добър път, погледнах я зачуден през рамо — ирисите й се изцъкляха, скулите й побеляваха, тя едва сдържаше сълзите си. Хукнах подир сина. Той крачеше нашироко, сгърбен, провесил ръце, сякаш върху плещите му се бе стоварил страшен товар.

Едва понесе пътуването. Не даде и дума да се издума за „Пирогов“, легна си и заспа неразсъблечен.