Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2012)
Издание:
Петър Искренов. Ако не те потърсят до утре
Роман
© Петър Искренов, 1988
„Военно издателство“ София — 1988
с/о Jusautor, Sofia
Б-3
Рецензент: Васко Жеков
Редактор: Емил Елмазов
Художник: Димитър Трендафилов
Художествен редактор: Гичо Гичев
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Радка Бояджиева
Формат: 84×108/32. ЛГ-VI/56а.
Дадена за печат на 6. III. 1988 г.
Подписана за печат на 28. VI. 1988 г.
Печатни коли 11,50.
Издателски коли 9,66.
УИК 10,80.
Издателска поръчка №45.
Техническа поръчка №81051.
Код 24/95362/5605-209-88.
Цена 1,45 лв
История
- — Добавяне
15
Бягството не ми донесе утеха.
Прегръдките на мама, щастливите й укори — „Защо мъкнеш толкова багаж, аз тука си имам всичко!“ — не отпуснаха нервите ми и не ме настроиха за сладки приказки, за дълъг, почти летаргичен сън, който сякаш разтваря плътта сред благоуханния и нетрепетен въздух на селската къща. Уж бъбрех разсеяно със съседите, уж се залисвах с работа из двора, а очите ми все бяха в Иво. Той усещаше изпитателния ми поглед, сърдеше се — „Нищо ми няма!“, — усърдно си пиеше лекарствата, събираше на поляната приятели за игра, правеше, струваше и все си намираше повод да седне някъде, някъде да полегне. Гледах го и не вярвах на очите си: преди десетина дена не можех да го спра ни за минута, а сега… Сърцето ми се свиваше.
На следващия ден, след като повърна няколко пъти, синът ми се отпусна в леглото, озлобен против тялото си, което му правеше номера. „Какво сте ме зяпнали?“ — викна разтреперан срещу мен и майка ми и зари глава във възглавницата.
Мама ме дръпна кротичко за ръкава:
— Остави го да поспи — прошепна. — Сънят е най-доброто лекарство.
Замисленият израз на лицето и, мудният и, мъчително изтръгнат глас ми подсказаха колко химерна е вярата й в „най-доброто лекарство“.
— Да — казах унило, — нека поспи.
Излязох навън замаян. Чудех се какво да предприема и за първи път изпитах все още смътното, но ужасяващо чувство: каквото и да кажех, каквото и да направех — нямаше да има смисъл. Това чувство парализираше мускулите и волята ми, усетих се изсушен отвътре. Отбягвах погледа на мама.
— Веднага го заведи на лекар — рече тя.
— Вече го водих.
— И какво? — тя отново се втренчи в очите ми.
— Какво! — поклатих глава. — Лекарства, диети… Нали виждаш.
— Нищо — въздъхна тя. — Ти пак го заведи.
Иво спа непробудно до вечерта, а като стана, забелязахме, че клепачите му бяха страшно отекли. Той самият, като се погледна в огледалото, застина — „Приличам на китаец!“ — но веднага след това се опита да разсее тревогите ни:
— Това е от съня. И друг път ми се е случвало.
Гласът му бе отмалял и глух, сам не си вярваше.
Съгласи се веднага да тръгнем за София. Мама ни изпрати до портата, но не пожела както обикновено на добър път, погледнах я зачуден през рамо — ирисите й се изцъкляха, скулите й побеляваха, тя едва сдържаше сълзите си. Хукнах подир сина. Той крачеше нашироко, сгърбен, провесил ръце, сякаш върху плещите му се бе стоварил страшен товар.
Едва понесе пътуването. Не даде и дума да се издума за „Пирогов“, легна си и заспа неразсъблечен.