Петър Искренов
Ако не те потърсят до утре (11)

11

Доктор Лазар Аладжов, Батето, с когото някога обръщахме училището наопаки и стояхме все наказани, малко се беше променил: от гласа, от погледите, от жестовете му лъхаше все същото юношеско буйство. Като гимназист той се пилееше в много посоки, а след като отслужи войник, учуди всички ни — записа медицина и се справи отлично с трудните изпити. Преди месец, когато го срещнах и той ми се похвали, че най-сетне е успял да се прибере в София след шумния си развод в провинцията, аз възкликнах „Браво бе, някои още не могат да се оженят…“, а той току ми изтърси „Не разбра ли, бате, аз не съм човек за една стая, за една служба, за една жена!“ и в мъжа срещу мене аз отново видях някогашния си съученик — Щур, та бесен. „Дано покрай жената не си зарязал и докторлъка!“ — рекох му тогава, а той се навъси: „Точно обратното, бате, заради докторлъка съм готов да оставя всичко.“

И ето сега той стоеше срещу нас в кабинета си, пощипваше сина ми по бузата, хвалеше ме: „Браво, какво орле си отчувал! Пу, да не му е уроки!“ Беше му драго, че съм го потърсил за помощ, а не съм се литнал подир славата на знаменитостите.

Накара сина ми да легне върху кушетката, приведе се, покри го със сянката си, заслони го от очите ми.

— А да видим сега, моето момче, какво ти е — рече и пръстите му бавно потънаха в диафрагмата на сина ми. — Ако не позная, ще търсим други доктори. Нали няма да ми се разсърдиш. В провинцията съм опипал доста коремчета като твоето и знам това-онова за коремчетата, но все пак… Кой за каквото е учил, нали?

Докато говореше така — ласкаво, почти приспивно, — той не снемаше зоркия си поглед от лицето на Иво, готов да улови и най-беглата тръпка, най-мимолетната му гримаса. Момчето го гледаше храбро и доверчиво в очите, усмихваше се.

— Я стани — попривдигна го Батето. — А така… Наведи се!

Последваха два кратки отсечени удара със стегнатия ръб на дланта му над хълбоците на момчето. Синът ми изпищя, изпъна се по гръб и като не намери утеха в съприкосновението с прохладното легло, бързо се дигна, присви се от болка и пак се просна по гръб. Замря — просълзен, с разширени от недоумение очи. Усетих ставите ми да изхриптяват, толкова жестоко бях се стегнал, за да не викна: „Какво направи бе, Бате!“ Викнех ли, щях да процепя „Пирогов“.

— Ти си бил точно за мене бе, пиле! — рече Батето, без да откъсва поглед от промененото лице на сина ми, извърна се към мен и поясни: — Бъбреци, бате!

— А, нали корема… — смотолевих объркано.

— Понякога така започва.

— Какво започва?

— Кризата.

— Какво ще правим? — попитах и не чух гласа си.

— Всичко каквото се прави в такива случаи.

Продиктува на сестрата предполагаемата диагноза, като си служеше с латински термини, и я изпрати да придружи сина ми до рентгена и лабораторията. Като останахме сами, той ме тупна свойски по рамото:

— Не преживявай толкова де! Няма нищо страшно… Почерпи по цигара.

Извадих кутията, той ми кимна да го последвам и ме поведе навън, към дъното на коридора. Подадох му огън, вдъхнах жадно дима.

— Ако са камъни, знам що за ужас е — процедих и се втренчих в очите му. Искаше ми се да разбера какво мисли за заболяването на сина ми. — Преди години имах криза… — поясних.

— Ето, виждаш ли — кимна назидателно доктор Славчев. По прекалено усърдния му жест разбрах, че е усетил хитрината ми: — Тия работи са наследствени, бате.

От минута на минута той ставаше все по-оживен, шегуваше се, не пропусна да мине сестра или лекар край нас, без да ме запознае с тях: „Съученик от гимназията… По-голям хаймана и от мене, а сега работи в милицията! Майор…“ Смехът му ехтеше необуздано над припряната суетня наоколо, заглушаваше стоновете и вайканията, полъхваше като освежителен вятър коридорите, изпълнени с унилата миризма на спирт, карбол и урина… Успокояваше ме уж, ала под възторжения блясък на очите му се прокрадваше светлинка, която от време на време и уж случайно озаряваше зениците ми, стремеше се да проникне в душата ми, да я освети и да я огледа отвътре. Аз примигвах смутено срещу тази толкова настойчива светлинка. По едно време Батето като че ли разбра най-сетне, че съм отгатнал намеренията му, посконфузи се от неуместното си любопитство, засуети се.

— Е, хайде да вървим — рече и ме поведе към кабинета си.

Там заварих сина си, който вече се бе поокопитил и зяпаше разсеяно през прозореца. Батето размени няколко думи със сестрата и рече:

— Идете да закусите и елате към десет.

Излязохме със сина ми навън. Погалих го: „Още ли те боли?“ — той поклати глава. Заведох го в една сладкарница. Точно в десет отново цъфнахме при Батето.

— Няма нищо страшно — засия отдалече. — Песъчинки. Нали ти казах…

Зорката светлинка бе угаснала в очите му. Сега в тях се прокрадваше разочарование — той като че ли съжаляваше, че синът ми се е отървал толкова леко и му е отнел възможността да се занимава по-дълго с нас.

— Нека взима тези лекарства — подаде ми рецептата. — Оставили сме едни проби за допълнителни изследвания. Едва ли ще покажат нещо друго, но все пак…