Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (28)

XXVII. Глупостта си играе с хората

От друга страна, съществувала ли е някога такава държава, която да е приемала законите на Платон или на Аристотел и принципите на Сократ? Какво убеди Дециевците доброволно да се посветят на подземните богове^[1]? Какво накара Квинт Курций^[2] да се спусне в цепнатината? Нали суетната слава, тая сладкогласна сирена, така строго осъждана от философите? Какво е по-глупаво, казват те, от това да ласкаеш народа като молещ се кандидат, с подкупи да купуваш благоволението му, да се домогваш до ръкоплясканията на глупавите хора, да се радваш на приветствията им, да бъдеш разнасян като някаква статуя по време на триумф за удоволствието на тълпата и да стоиш на площада във вид на медна статуя? Прибави към всичко това присвояването на особени имена и почетни звания! Прибави също божеските почести, давани на нищо и никакви люде, и публичните обреди, с които причислявали към боговете най-престъпните тирани^[3]. Всичко това е от глупаво по-глупаво и за неговото осмиване не е достатъчен само един Демокрит^[4]. Кой може да отрече това? От този извор идват подвизите на храбрите герои, които се превъзнасят чак до небесата чрез писанията на толкова красноречиви мъже. Тази глупост създава държавите, от нея се крепят властта, управниците, религията, управлението и съдът. Човешкият живот изобщо не е нищо друго освен игра на глупостта.