Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (25)

XXIV. Вреда от мъдростта

Колко философите са непригодни за какъвто и да било живот, доказателство е Сократ^[1], провъзгласен за единствен мъдрец от оракула на Аполон; а самото това изказване съвсем не е мъдро. Не зная по какъв повод веднаж Сократ се опитал да говори публично, но трябвало да се оттегли при неспирния смях на всички. А този мъж бил до такава степен умен, че отказал да получи името „мъдрец“, което приписвал само на бога; той смятал също, че мъдрецът трябва да стои настрана от политиката. По-добре щеше да бъде, ако посъветваше да се въздържа от мъдрост всеки, който иска да е смятан за човек. Най-сетне нали мъдростта го доведе до осъждане и до чашата с отрова? Докато разсъждаваше за облаци и докато измерваше стъпките на бълхата и се възхищаваше от пението на комара, той не научи нищо от това, което се отнася до обикновения живот^[2]. Когато пък се решавал въпросът за живота на Сократ, неговият ученик Платон, без съмнение отличен адвокат, се запънал още при първото изречение от своята реч, смутен от шума на тълпата! А какво ли да кажем за Теофраст^[3]? Щом се изкачил на трибуната, той тутакси онемял, като че е видял вълк^[4]. Исократ^[5], който въодушевявал войниците пред битка с писани речи, бил толкова стеснителен, че не се решавал да си отвори устата пред публика. Марк Тулий Цицерон, бащата на римското красноречие, когато почвал да говори, треперел по най-жалък начин и се запъвал като момче. Фабий^[6] обяснява тази страхливост като доказателство, че Цицерон е усърден и добросъвестен оратор. Но като казва това, нима не признава открито, че мъдростта пречи за добра дейност? Какво ще правят тия наши философи, когато работата дойде до бой с оръжие, щом те загубват ума и дума, когато има спор само с думи? При това, щом имат възможност, прославят известната мисъл на Платон: „Държавите ще бъдат щастливи, ако ги управляват философи или управителите философствуват“^[7]. Обърнеш ли се обаче към историците, ти ще откриеш, че не е имало по-гибелни управници за държавите от ония, които се занимавали с философия и наука. Смятам, че доказателство за това служат двамата Катоновци^[8], единият от които смути спокойствието на държавата чрез неразумни доноси, а другият пък, докато мъдро защищаваше премного свободата на държавата, из основи я разклати. Прибавете към тях Брутовци^[9], Касиевци^[10], Гракхите^[11] и самия Цицерон, който не беше по-малко гибелен за римската държава, отколкото Демостен за атиняните. Да вземем Марк Аврелий^[12] — не мога да отрека: беше добър император, но поради своята философия станал омразен и непоносим за всички граждани. Повтарям: беше добър, но като остави такъв син^[13] за наследник, той причини на държавата много повече вреди от ползата, която й създаде със своето управление. Наистина тия люде, които се отдават да изучават мъдростта, нямат успех в никоя работа, особено пък са нещастни в създаването на деца. Допускам, че самата природа се грижи да не се разпространи нашироко сред смъртните тая болест — мъдростта. Известно е, че синът на Цицерон бил недостоен за името на баща си, а мъдрият Сократ имал синове, които приличали много повече на майка си, отколкото на баща си^[14], или както съвсем правилно е писал някой си — глупаци.