Еразъм Ротердамски
Възхвала на Глупостта (20)

XIX. Покровителство на другарството

Ще се намерят може би и такива, които презират подобен род удоволствия и намират разтуха само в обичта и общуването с приятели, като смятат, че дружбата трябва да бъде поставяна над всичко. Според тях приятелството е по-необходимо от въздуха, огъня и водата. То е толкова приятно, че да се лиши човек от приятели, е все едно да се лиши от слънце. Най-сетне приятелството заслужава толкова голямо уважение, че и самите философи, стига само да е позволено сега да се облегнем на тях, го поставят между най-големите блага^[1].

Да докажа ли, че аз съм начало и край на това голямо добро? И ще го докажа не с крокодилски, соритски и рогати^[2] силогизми или с други диалектически доказателства от този род, но просто, както казват, ще посоча работата почти с пръст. Да отминаваш слабостите на своите приятели, да си затваряш очите и да замижаваш пред техните недостатъци, да обичаш и дори да се възхищаваш на очевидните им пороци като на добродетели, не е ли това почти глупост? Когато един целува бенката на обичната си, когато брадавицата на Агна доставя наслада на другиго, а когато баща твърди, че кривогледият му син е с хитро поглеждащи очи, не е ли това, питам, чиста глупост? Да! Три пъти и четири пъти е глупост, но тази единствена глупост свързва приятелите и вече свързани, ги запазва.

Аз говоря за смъртните, от които никой не се ражда без недостатъци. Най-добър е сред тях този, който се мъчи от най-малко недостатъци. Що се отнася до богоподобните философи, сред тях или изобщо няма приятелство, или пък ако има, то е намусено и неприятно, ограничено сред твърде малък кръг, защото към никого не благоволяват. Знае се, че повечето хора са глупави и всеки безумствува по свой начин, а сближение е възможно само сред подобни. Дори да се появи някога сред тия строги люде взаимно благоразположение, то е съвсем нетрайно и нездраво. Това е естествено, понеже те са строги и повече, отколкото може да се каже, с изострено зрение, та толкова зорко виждат пороците на приятелите си, сякаш всеки от тях е орел или епидавърска змия^[3]. За собствените си пороци обаче те като че имат затворени с гурели очи и не ги виждат, като торба, която виси зад гърба им.

Такава е човешката природа, та никой човек да не бъде без големи недостатъци. Прибавете към това разликата в годините и занятията, също грешките, заблужденията, случайностите в живота и кажете дали има най-малка възможност за приятелство между тия Аргусовци^[4] дори за един час, ако не им се притече на помощ наричаната от гърците светия или преведено — глупост и лекомислие. Но какво? Сам Купидон, който е виновник и създател на всякакво сближение между хората, е напълно сляп. Затова нехубавото му се струва хубаво. Той прави същото и с вас, та собственото на всекиго да изглежда хубаво: старецът обича своята бабичка и младежът — своята девойка. Това е навсякъде и макар хората да му се смеят, но тъкмо смешното слепва и свързва приятното общуване на хората в живота.