Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (8)

V Глава
Томас дава клетва

Известно време стоях обезумял от ужас, вторачен в мъртвото лице на любимата ми майка. После се наведох да я вдигна и видях, че е пронизана, пронизана право в гърдите със същата тази сабя, която държах в ръцете си.

Сега разбрах. Беше работа на оня Испанец, когото срещнах забързан от мястото на убийството и който поради злото си сърце или поради някаква друга причина се помъчи да ме убие, след като научи коя е майка ми. А аз бях хванал този дявол в ръцете си и само за да набера глогинови клонки за своята любима, го оставих, без да му отмъстя. Ако знаех истината, щях да постъпя с него както жреците на Анауак с жертвите, принесени на боговете. Разбрах всичко и се разплаках от мъка, ярост и срам. После се обърнах и като луд хукнах към къщи.

На входа срещнах баща си и брат си Джефри, които се връщаха от бънгийския пазар, и това, което видяха изписано на лицето ми, ги накара да извикат в един глас:

— Какво се е случило?

Три пъти погледнах баща си, преди да проговоря, защото се страхувах, че този удар ще го убие. Но трябваше най-после да им кажа и се обърнах към брат си Джефри.

— Майка ни лежи убита там, на хълма. Направил го е един испанец на име Хуан де Гарсия.

Щом баща ми чу тези думи, лицето му пребледня, сърцето му сякаш спря, челюстта му провисна и глух стон се пророни от отворената му уста. После се хвана за седлото, вдигна бледото си като платно лице и рече:

— Къде е Испанеца? Уби ли го?

— Не, татко. Срещнах го случайно в Грабсуел. Щом чу името ми, едва не ме уби. Но аз се развъртях с тоягата, смазах го от бой и му взех сабята.

— И после?

— После го пуснах, защото не знаех какво е направил с мама. По-късно ще ви разкажа всичко.

— Ти си го пуснал, сине? Пуснал си Хуан де Гарсия? Нека божието проклятие не те остави на мира, докато не намериш този човек и не завършиш онова, което си започнал днес.

— Спести си клетвите, татко, защото в душата си аз сам съм се проклел. По-добре обърнете конете си и идете в Ярмът, защото там е неговият кораб, натам се е запътил и той преди два часа. Може би ще го хванете, ако още не е отплавал.

Без да кажат нищо повече, баща ми и брат ми обърнаха конете и се отдалечиха, галопирайки, в мрака на настъпващата нощ.

Препуснаха като освирепели и тъй като конете им бяха добри, стигнали Ярмът много бързо, за малко повече от час и половина. Но птичката била отлетяла. Гонили го до вълнолома и разбрали, че преди малко тръгнал с една лодка, която го чакала там, прекачил се на своя кораб, който стоял на рейда с вдигнати платна, веднага отплавал и се изгубил в нощта. Тогава баща ми обявил, че дава награда от двеста златни монети на този, който хване Испанеца, и два кораба се спуснали да го гонят, но не го намерили, защото още преди да се зазори, той беше стигнал далече в открито море.

Още щом яхнаха конете, аз събрах конярите и другите слуги, за да им разкажа какво се бе случило. После, тъй като беше вече тъмно, отидохме с фенери в ръце до гъстия шубрак, където лежеше тялото на майка ми. Пръв се приближих, защото другите се страхуваха. Аз също се страхувах. А защо трябваше да се страхувам от нея като мъртва, щом като жива тя така нежно ме обичаше, не знам. Но знам, че когато стигнах мястото и видях две вперени в мен страшни очи и чух пукането на чупещи се клони, макар да съзнавах, че то може да е само от някоя лисица или от скитащо куче, подушило смъртта, едва не припаднах от страх.

Продължих, извиках и другите да ме последват. Накрая положихме маминото тяло върху една врата, която свалихме от пантите, и за последен път я занесохме у дома. За мен тази пътека и до днес е убежище на смъртта. Минаха повече от седемдесет години, откак майка ми умря от ръката на братовчед си Хуан де Гарсия, аз остарях и закоравях за подобни тъжни сцени, но и сега не обичам да се разхождам нощем сам по тази пътека.

Несъмнено въображението често ни играе странни номера. И все пак кълна се, че преди година, в началото на ноември, когато тръгнах да слагам капани за горски бекаси и случайно минах край същия оня голям дъб, видях всичко отново. Видях се като млад момък, ранената ми ръка пак беше превързана с носната кърпичка на Лили. Аз бавно слизах по хълма, а зад мен, стенещи под товара, който носеха, се движеха силуетите на четиримата прислужници. Чух ромола на реката и шума на вятъра, който преди седемдесет години шепнеше в тръстиките. Видях облачното небе с пръснатите тук-таме по него сини места и отблясъците светлина по бялата фигура, положена върху вратата, и червеното петно на гърдите й. Чух се как говоря, докато се движа напред с фенер в ръка, как нареждам на хората да заобиколят вдясно някаква стръмнина и странно, но аз чух собствения си юношески глас. Знам, че това е само видение, но всички ние сме роби на своето въображение и страха от смъртта, и аз, който вече почти се числя към мъртъвците, не обичам да минавам по тази пътека нощем.

Най-сетне стигнахме с товара си вкъщи, където жените го поеха и плачейки, се заловиха със задачите си по него. А аз трябваше не само да се боря със своята мъка, но и да се опитвам да успокоявам сестра си Мери, която ме беше страх, че ще полудее от скръб и ужас. Накрая тя изпадна в апатия, аз отидох при слугите, седнали край огъня в кухнята, без да лягат цяла нощ, и започнах да ги разпитвам. От тях научих, че около час преди да срещна Испанеца, един богато облечен чужденец бил забелязан по пътя за църквата. Той завързал коня си в храстите горе на хълма, постоял там, сякаш се двоуми какво да прави, и когато майка ми излязла, слязъл и я последвал. Разбрах още, че един от нашите работници в градината, намираща се на не повече от триста крачки от мястото на злодеянието, чул викове, но не им обърнал внимание, защото помислил, че някоя любовна двойка от Бънги се гони из храстите и се забавлява там, тъкмо подходящо време за това. Този ден ми се стори, че целият наш Дичингамски край е приют за глупаци, а аз бях първият и най-големият от тях. Тази мисъл ме спохождаше неведнъж и после, при други обстоятелства.

Най-сетне утрото настъпи. Баща ми и брат ми се върнаха от Ярмът на чужди коне, защото бяха изтощили своите. Следобед се получи вест, че корабите, отплавали по следите на Испанеца, се върнали поради лошото време, без да разберат нещо за него.

Разказах им цялата случка на стълкновението ми с убиеца на мама, нищо не скрих и трябваше да понеса горчивия гняв на баща си, защото знаейки, че майка ми се страхува от някакъв испанец, е трябвало да се вслушам в разума си, а не да се оставя на желанието си да поприказвам със своята любима. Не получих съчувствие и от брат си Джефри, който освирепя срещу мен, когато разбра, че разговорът ми с момичето, което той искаше за себе си, не е бил напразен. Но по този въпрос нищо не каза. Последната капка, от която чашата преля, беше скуайър Бозард. Дойде заедно с други съседи да види умрялата, да изкаже съболезнованията си на баща ми за тежката загуба и в същото време да заяви, че ухажвам дъщеря му против неговата воля и ако продължавам по този начин, ще разваля старата им дружба. Така аз получих удари отвсякъде — от мъката по майка ми, която нежно обичах, от копнежа по любимото момиче, което може би нямаше да видя повече, от угризенията ми, че пуснах Испанеца, след като го бях хванал, от гнева на баща ми и брат ми. Бях във възраст, когато срамът и тъгата се възприемат най-остро, и тези дни бяха толкова мрачни и тъжни за мен, че исках да легна мъртъв до майка си. Единственото нещо, което ме подкрепи, бе бележката на Лили, изпратена по доверената й прислужничка. В нея Лили ме уверяваше в нежната си любов и ми заповядваше да не падам духом.

Настъпи денят на погребението. Майка ми, облечена в хубави бели дрехи, беше положена в задната част на дичингамската църква. Отдавна вече до нея почива и баща ми, съвсем близо до бронзовата статуя, бележеща гроба на Лилиния прадядо, жена му и много от техните деца. Това погребение беше най-тъжната гледка за мен. Баща ми се разрида, толкова силна беше мъката му, а сестра ми Мери припадна в ръцете ми. Почти нямаше човек в църквата, който да не плачеше, защото, макар и чужденка по рождение, всички обичаха майка ми заради нежното й добро сърце. Погребението свърши и испанската благородничка и английската съпруга намери своя вечен покой в старинната църква и щеше да почива там дори когато хората забравят не само трагичната й история, но и името й. А вероятно това ще стане скоро, защото аз съм последният жив Уингфийлд по тези места. Сестра ми Мери има наследници наистина и те ще получат моите земи и моето състояние с изключение на няколкото пожертвования, които съм направил за бедните в Бънги и Дичингам, но те носят друго име.

Щом всичко свърши, аз се прибрах вкъщи. Баща ми седеше в гостната, погълнат от непреодолима мъка, а до него беше брат ми. Изведнъж баща ми ме засипа с горчиви укори, че съм оставил убиеца да си отиде, след като сам бог ми го е дал в ръцете.

— Забравяш, татко — вметна с насмешка Джефри, — че Томас е ухажвал едно момиче и за него е било по-важно да го държи в прегръдките си, отколкото да задържи маминия убиец. Както изглежда, опитал се с един куршум да убие два заека. Хем остави Испанеца да избяга, макар да знаеше, че мама се боеше от пристигането на някакъв испанец, хем ни докара враждебността на скуайър Бозард, нашия добър съсед, който, странно защо, не одобрява неговото ухажване.

— Точно така — отвърна татко. — Кръвта на майка ти е върху твоите ръце, Томас.

Слушах и не можех повече да понасям тази несправедливост.

— Не е вярно! — рекох аз. — Казвам го и на баща ми. Онзи мъж беше убил мама, преди да го срещна. Връщаше се в Ярмът при кораба си и беше загубил, пътя. Защо тогава нейната кръв да е върху моите ръце? А колкото до ухажването на Лили Бозард, то си е моя работа, братко, а не твоя, въпреки че ти би желал да бъде твоя. А ти, татко, защо не ми разказа за Испанеца, от какво си се страхувал? Чувах само откъслечни неща, но не им обърнах голямо внимание. Мислите ми бяха заети с друго. А сега слушай какво ще ти кажа. Ти ме закле, татко, божието проклятие да тегне над мен до мига, в който открия убиеца и свърша това, което съм започнал. Нека бъде така. Нека божието проклятие тегне над мен, докато го открия. Аз съм млад, но съм ловък и силен и при първа възможност ще тръгна за Испания да го търся, докато го хвана или науча, че е мъртъв. Ако ми дадеш пари, за да ми помогнеш в диренето, добре, ако ли не, ще тръгна и без тях. Но кълна се пред бога и пред паметта на мама, че няма да се успокоя и да спра, докато със същия този меч, с който я уби, не отмъстя на убиеца за нейната кръв или не разбера, че той е мъртъв, и ако се оставя да бъда отклонен от целта на моята клетва, нека ме постигне смърт, по-страшна от нейната, нека душата ми да не бъде приета на небето, а името ми завинаги да бъде опозорено на земята.

Така се заклех в яростта и мъката си, вдигнал ръце към небето, което призовавах за свидетел на моята клетва.

Баща ми ме гледаше проницателно.

— Ако така си решил, сине, пари няма да ти липсват. Аз сам щях да тръгна, защото кръвта трябва да бъде изчистена с кръв, но със здравето вече не съм добре. Освен това в Испания ме познават и Светата инквизиция ще ме прибере. Върви, имаш моята благословия. Ти наистина трябва да отидеш, защото нашият враг ни избяга по твоя вина.

— Да, той трябва да отиде — обади се и Джефри.

— Казваш, че трябва да отида, защото искаш да се отървеш от мен, Джефри — разгорещих се аз. — А искаш да се отървеш от мен, защото искаш да заемеш мястото ми до едно момиче. Опитай, прави каквото щеш, но ако започнеш да злепоставяш един човек, който не е тук, добро на тоя свят няма да видиш.

— Момичето ще бъде на този, който го спечели — рече той.

— Сърцето на момичето вече е спечелено, Джефри. Ти можеш да го купиш от баща й, но никога няма да спечелиш сърцето му, а без сърцето ще бъде незавидна печалба.

— Стига! Сега не е време да приказвате за любов и момичета — намеси се татко. — Слушайте, ще ви разкажа за Испанеца и майка ви. Досега не говорех за това, но вече трябва. Когато бях много млад, аз също отидох в Испания, защото баща ми пожела така. Отидох в един манастир в Севиля, но манастирският живот не ме влечеше и избягах. Повече от година преживях някак, защото се страхувах да се върна в Англия като беглец. Впрочем припечелвах не лошо, по разни начини и най-вече, въпреки че се срамувам да ви го кажа, с хазарт, в който много ми вървеше. Една нощ, по време на играта, се запознах с този човек, Хуан де Гарсия. В омразата си към теб ти е казал истинското си име, когато е искал да те убие. Още тогава макар почти юноша, имаше лоша слава, по беше красив, с добро потекло и приятни обноски. Случи се така, че ме победи на зарове и поради хубавото си настроение ме заведе на гости у леля си, вдовицата на чичо му, една дама от Севиля. Тази леля имаше дъщеря и тази дъщеря беше майка ви. Тя била сгодена за братовчед си Хуан де Гарсия не по своя воля, разбира се, защото договорът беше подписан, когато тя била осемгодишна. Той обаче обвързваше, обвързваше повече, отколкото у нас, все едно че са се оженили, само дето не бяха го узаконили. Но обвързаните по този начин жени най-често не изпитват обич в сърцата си. Такъв беше и случаят с майка ви. Тя мразеше братовчед си Хуан де Гарсия и се страхуваше от него, въпреки че според мен той я обичаше повече от всичко на света. Какви ли не предлози измисляше тя, за да го накара да се съгласи да не правят сватбата, докато не навърши двадесет години. Но колкото по-хладно се държеше тя към него, толкова по-силно пламваше желанието му да спечели и нея, и състоянието й, което не беше малко, а той като всички испанци беше страстен мъж, но и като всички играчи на хазарт водеше безпътен живот и се нуждаеше от много пари.

Накратко казано, от първия миг, в който двамата с майка ви се видяхме, ние се влюбихме и единственото ни желание беше да се срещаме колкото може по-често. Нямахме трудности, защото нейната майка също се страхуваше от Хуан де Гарсия, племенника на мъжа си, мразеше го и искаше да освободи дъщеря си от него, ако е възможно. Накрая аз й открих любовта си и тайно скроихме план как да заминем в Англия. Всичко това не убягна от ушите на Хуан, който имаше шпиони в къщата и беше ревнив и отмъстителен, както само един испанец може да бъде. Най-напред опита да се отърве от мен, като ме извика на дуел, но ни разтърваха още преди да измъкнем сабите. После плати на наемници да ме убият на улицата нощем, но под сакото си аз носех ризница, в която се удариха ножовете на бандитите и вместо те да ме заколят, аз заклах един от тях. Два пъти опитите му бяха осуетени, Де Гарсия обаче не се отказа. С дуел и наемни убийци не успя, но имаше друг, по-сигурен начин. Не знам как беше проследил историята на моя живот и беше научил, че съм избягал от манастира. Оставаше му само да ме изобличи пред Светата инквизиция като ренегат и безбожник и една нощ наистина го направи. На следващия ден трябваше да напуснем с кораб страната. Аз, майка ви и нейната майка седяхме в дома им в Севиля, когато шестима мъже с качулки на главите влязоха и ме хванаха, без да кажат нито дума. Помолих ги да ми обяснят какво искат от мен, но те не ми отговориха, само тикнаха пред очите ми едно разпятие. Разбрах защо ме прибират. Отделиха жените от мен и те избухнаха в ридания. Мен тихо и тайничко ме отведоха в занданите на Светата инквизиция, но за всичко, което ми се случи там, няма да ви разказвам.

Два пъти ме изтезаваха, веднъж ме гориха с нажежено желязо и ме хранеха, както ние тук, в Англия, не храним дори кучетата си. Накрая, когато обвинението срещу мен за бягство от манастира и за богохулство беше доказано, ме осъдиха на смърт чрез изгаряне.

Тогава, след една година мъчения и ужаси, когато бях загубил всякаква надежда и се бях приготвил да умра, дойде помощ. На следващия ден пламъците трябваше да ме поемат, но вечерта главният ми мъчител влезе в килията, където лежах на сламата, прегърна ме и ми каза да се развеселя, защото църквата се е смилила над моята младост и ме освобождава. Отначало аз диво се разсмях. Помислих, че е пак някакво ново мъчение, и чак когато ми махнаха веригите, облякоха ме в прилични дрехи и в полунощ ме изведоха от затвора, повярвах, че бог ми е сторил това добро. Стоях слаб и учуден извън затвора, без да знам накъде да бягам, когато към мен се приближи една жена, загърната в черен плащ, и ми прошепна:

— Ела.

Тази жена беше майка ви. Узнала съдбата ми от хвалбите на Де Гарсия и решила да ме освободи. Три пъти плановете й пропадали, но накрая, с помощта на някакъв хитър посредник, купила живота и свободата ми срещу доста голяма сума, защото златото можеше да направи онова, което правосъдието и милосърдието отказваха.

Същата нощ се оженихме и двамата с майка ви избягахме в Кадис без нейната майка, болна, прикована на легло. Заради мен любимата ви майка изостави и близки, и родина, и всичкото си състояние, което й остана, след като беше платила, за да спаси живота ми. Толкова силна е женската любов. Всичко беше подготвено. В Кадис се намираше английският кораб „Мери“ от Бристол, имахме билети за пътуването. Но „Мери“ се забави на пристанището, защото духаше такъв силен вятър, че въпреки желанието на капитана да ни спаси, той не смееше да излезе в открито море. Два дни и една нощ останахме в пристанището. Страхувахме се от всичко, не без причина, разбира се, и бяхме щастливи с любовта си. Но тези, които отговаряха за мен в затвора, обявили, че съм избягал с моя господар дявола, и ме търсиха по цялото крайбрежие. Освен това Де Гарсия открил, че неговата братовчедка и годеница я няма, досетил се, че сме заедно някъде наблизо, и хитростта му, изострена от ревността и омразата, му помогна да проследи пътя ни стъпка по стъпка и накрая ни намери.

Сутринта на третия ден яростният вятър утихна, „Мери“ вдигна котва и се залюля с прилива. Докато корабът се завърташе и моряците се приготвяха да вдигнат платната, една лодка с двайсетина войници, следвана от още две лодки, ни застигна и заповяда на капитана да се върне, защото по нареждане на Светата инквизиция корабът трябвало да бъде задържан и претърсен. Случайно по това време бях на палубата и най-неочаквано, както се канех да се скрия долу, един мъж, в когото познах самия Де Гарсия, се изправи и извика, че аз съм избягалият еретик, когото търсеха. От страх да не задържат кораба му, а него заедно с екипажа да хвърлят в затвора, капитанът сигурно щеше да ме предаде. Но в отчаянието си аз разкъсах дрехите си и показах жестоките рани по тялото си.

— Вие сте англичани — извиках аз на моряците. — Нима ще предадете на тези чуждестранни дяволи човек от вашата кръв? Гледайте какво ми направиха — и аз посочих незарасналите рани от нажежените клещи. — Ако ме предадете, ще ме обречете на още такива мъки и жив ще ме изгорят. Ако не над мен, смилете се над жена ми, а ако нямате милост, дайте ми поне меч, та чрез смъртта да се спася от мъченията.

Тогава един от моряците, някой си Саутуолд, който познавал баща ми, извика:

— Аз съм с теб, Томас Уингфийлд. Ако си им нужен заедно с твоята любима, първо мен трябва да убият.

Грабна лъка от стойката, измъкна го от калъфа, сложи стрела на тетивата и се прицели в Испанеца от лодката. После и другите моряци започнаха да викат:

— Ако ви трябва някой от нас, качете се на борда и си го вземете, дяволски мъчители… и тем подобни.

Като видя какво става с екипажа, на свой ред и капитанът събра кураж. Без да отговори на Испанеца, той заповяда на половината си хора бързо да вдигнат платната, а на останалите да бъдат готови да изхвърлят войниците, ако се устремят към палубата.

През това време и другите две лодки ни настигнаха и се закачиха с кука за нас. Един мъж се изкачи по веригата, а оттам на палубата и в него аз познах един от свещениците на инквизицията, един от онези, които стояха до мен, докато ме измъчваха. Лудост ме обхвана при мисълта за всичко, което изтърпях, докато този дявол ме наблюдаваше и нареждаше да ме измъчват в името на божията любов. Измъкнах лъка от ръцете на Саутуолд, сложих стрелата, опънах до краен предел и стрелях. Улучих, защото и аз като теб, Томас, умеех да си служа с лъка, и мъжът полетя към водата с една дълга английска стрела в сърцето.

Повече не се опитаха да се качат при нас, въпреки че ни обстрелваха със стрели и раниха един човек. Капитанът ни извика да оставим лъковете и да се прикрием зад фалшборда, а платната вече започнаха да теглят. Тогава Де Гарсия се изправи в лодката и прокълна мен и жена ми:

— Аз все пак ще ви намеря — изкрещя той и изсипа множество испански клетви и неприлични думи. — Дори ако трябва да чакам двадесет години, пак ще ви отмъстя, на вас и на тия, които обичате. Бъди сигурна, Луиса де Гарсия, че където и да се скриеш, ще те открия и когато се срещнем, ти ще дойдеш с мен, където поискам, или това ще бъде часът на твоята смърт.

Сетне отплавахме за Англия и лодките останаха назад.

— Това е историята на моята младост, синове мои, така се ожених за майка ви, която днес погребахме, Хуан де Гарсия удържа на думата си.

— Все пак е странно — рече брат ми — да я убие след толкова години. Нали каза, че я е обичал. Дори най-големият злодей би се потресъл от такова нещо.

— Нищо странно няма тук — отвърна баща ми. — Не знаем какви думи са си разменили, преди да я убие. Несъмнено, когато е извикал на Томас, че иска да види дали предсказанията се сбъдват, е имал предвид нещо, което тя му е казала. А не се ли закле Де Гарсия преди години, че тя или ще отиде с него, или той ще я убие. Майка ви още беше красива, Джефри, и може би той й е дал възможност да избира между бягството и смъртта. Повече не се мъчи да научиш, сине.

Изведнъж баща ми закри лицето си с ръце и избухна в ридания, които беше ужасно човек да слуша.

— Ако беше ни разказал всичко това по-рано, татко — казах аз, когато отново бях в състояние да говоря, — днес на света щеше да има един негодник по-малко и аз нямаше да поемам на дълъг път.

Колко дълъг щеше да бъде този път, дори не можех да си представя.