Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montezuma’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011)
Допълнителни корекции
Лили (2012)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Дъщерята на Монтесума

Роман

 

First Edition, August, 1893

McKinlay, Stone & Mackenzie New York, 1909

Редактор Елена Матева

Художник Теодора Пунчева

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Божидар Петров

Коректор Галя Луцова

Английска. Първо издание. ЛГ VII.

Печ. коли 23,50. Изд. коли 19,74.

Формат 84×108/32.

 

Издателска къща „Младеж“ София, 1992

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

XXXVI Глава
Капитулацията

Взех Отоми на ръце и я занесох в едно от хранилищата на храма. Тук бяхме скрили много деца, сред тях беше и нашият син.

— Какво й е на майка ми, татко? — попита момчето. — Защо тя ме затвори тук с децата, след като навън се води бой?

— Майка ти припадна — отвърнах аз. — А те е затворила, за да бъдеш в безопасност. Грижи се сега за нея, докато се върна.

— Разбира се — отговори момчето. — Но не е ли по-добре като мъж да бъда навън и да се бия до теб с испанците, отколкото да стоя вътре и да гледам болни жени?

— Прави каквото ти казвам, сине! Няма да напускаш това място, докато не дойда да те взема.

Излязох от хранилището и затворих вратата зад себе си. Само след минута вече ми се искаше да бях останал там, защото на площадката пред очите ми се разкри гледка, по-ужасна гледка в живота си не бях виждал. Жените, разделени на четири големи групи, някои с децата си в ръце, вървяха към нас. Те пееха и подскачаха, много от тях голи до кръста. Но това не беше всичко. Пред тях тичаха пабите и организаторките. Тези предводители от женски и мъжки род бягаха, подскачаха, пееха, призоваваха дяволските си богове, славеха жестокостта на предците си, а зад тях се стичаше ревяща тълпа от жени.

Те се мятаха напред-назад, ту правеха поклони пред статуята на Уицил, ту се просваха пред отвратителната му сестра, Богинята на смъртта, седнала до него, нагиздена с изваяна огърлица от човешки черепи и ръце, ту се кланяха около жертвения камък, ту пъхаха голи ръце в пламъците на свещения огън. Повече от час продължи този адски карнавал, чийто смисъл дори аз, запознатият с индианските обичаи човек, не можех да разбера напълно. После, сякаш по команда те се отдръпнаха в центъра на площадката и образуваха два кръга. В средата стояха пабите. Изведнъж така диво и пронизително започнаха да припяват, че кръвта ми застина в жилите, докато ги слушах.

До днес тази песен и видът на хората, които я изпълняваха, тегне над съня ми, но няма да пиша сега за това. Нека читателят си представи най-жестокото, което се таи в сърцето на човека, ужаса от най-страшния кошмар и прибави един потресаващ разказ за убийства, духове и нечовешка мъст. Сетне, ако може, нека го опише с думи и вероятно ще успее да отрази като в черно огледало духа на онази последна древна песен на отомийските жени с всичките ридания, победни викове и предсмъртен вой.

Докато пееха, стъпка по стъпка, без да свалят очи от статуите на своите богове, всяка група се оттегляше назад заедно с водачката си. Сега кръгът се разкъса, защото жените не отиваха към храма, а бавно и тържествено пристъпваха назад и встрани. От втория ред те запълваха празнините в първия и той се разширяваше, докато стигна до отвесния край на площадката. Тогава жреците и предводителките заеха местата си сред жените. За миг настъпи тишина и по даден знак всички се наведоха назад. Дългите им коси се вееха на вятъра, светлината от горящите къщи блестеше върху гърдите им и в обезумелите им очи. Нададоха вик:

— Спаси ни, Уицил! Приеми ни в нашия дом ти, бог на боговете!

Три пъти го повториха, всеки път все по-пронизително. После изчезнаха, жените на народа отоми ги нямаше!

Със самоубийството си те направиха последното жертвоприношение в Града на боровете. Демонските богове умряха, но заедно с тях умряха и тези, които ги почитаха.

Тих ропот се отрони от устните на мъжете, които ги наблюдаваха. Сетне един от тях извика и гласът му проехтя страшно в настъпилата тишина:

— Нека нашите съпруги, отомийските жени, почиват в мир в Обителта на слънцето, защото те ни научиха как да умрем.

— Не, само това не! — отвърнах аз. — Нека жените се самоубиват, враговете ни имат мечове за мъжките сърца.

Обърнах се и видях зад себе си Отоми.

— Какво стана? — попита тя. — Къде са сестрите ми? Изглежда, сънувах страшен сън. Присъни ми се, че боговете на моите предци отново са силни и отново пият човешка, кръв.

— Сънят ти е страшен, но пробуждането е още по-страшно, Отоми — отвърнах аз. — Дяволските богове в тази прокълната земя наистина още са силни и те взеха сестрите ти при себе си.

— Така ли? — каза тя меко. — Но в съня ми се стори, че това е последната им сила, след което ще потънат в безкрайността на смъртта. Погледни там! — И тя посочи снежния връх на вулкана Шака.

Погледнах. Но дали наистина видях гледката, която сега ще ви опиша, или тя беше плод на въображението ми, родена от ужасите на тази отвратителна нощ, не мога да кажа. Струва ми се обаче, че я видях, а по-късно и някои индианци се кълняха, че са я видели.

Над високия връх Шака, както винаги, се издигаше пламтящ димен стълб и в този миг пред погледа ми димът се отдели от пламъка. От пламъка се оформи огнен кръст, който блесна като светкавица и се проточи от върха на планината високо-високо в небето. В основата му се увиха облаци дим, които придобиха огромните ужасяващи форми на каменните идоли, седящи в храма зад мен, но увеличени хиляди пъти.

— Погледни — повтори Отоми. — Кръстът на твоя бог грее над моите загинали богове, на които снощи се поклоних, макар и не по моя воля.

После се обърна и си отиде.

Няколко минути стоях уплашен, загледан в снега на Шака. Сетне изведнъж лъчите на изгряващото слънце го озариха и всичко изчезна.

Три дни още удържахме срещу испанците, тъй като не можеха да стигнат до нас, а куршумите им минаваха над главите ни, без нищо да ни причинят. През тези дни не разговарях с Отоми, избягвахме се един друг. Като самото въплъщение на скръбта тя с часове седеше в хранилището на храма. Два пъти се опитах да я заговоря, изпълнен с жал, трогнат от безмълвната мъка в очите й, но тя отвръщаше глава от мен и не отговаряше.

Скоро испанците, научили, че имаме достатъчно храна и вода на теокали да преживеем един месец, пък и повече, и виждайки, че няма надежда да ни победят със силата на оръжието, пристъпиха към преговори.

Слязох до разбития път и разговарях с пратеника долу. Първо той ни предложи безусловна капитулация. Отговорих му, че предпочитаме да умрем там, където се намираме. После те казаха, че ако им предадем всички участници в жертвоприношението, другите ще бъдат освободени. Аз отвърнах, че жертвоприношението се извърши от жените и от няколко мъже, но всички те сами сложиха край на живота си. Попитаха ме дали и Отоми е мъртва. Казах им, че не е, но няма да се предам, докато не се закълнат, че нито тя, нито синът ми ще пострадат, че ще бъдат освободени заедно с мен и ще имаме право да отидем където искаме. Отказаха ми, въпреки че накрая постигнах своето, и те ми хвърлиха една бележка, забита на върха на копие. Тя беше подписана от капитан Диас и гласеше, че предвид това, което аз и моите войни сме направили за спасяването на испанските пленници от жертвоприношението, прощаваха на мен, на жена ми, на детето ми и на всички, които се намираха сега на теокали, и ни разрешаваха свободно да отидем където искаме, но земята и богатствата ни се обявяваха за собственост на вицекраля.

Доволен бях от тези условия. Не съм се надявал, че ще успея да запазя живота и свободата на хората си.

Що се отнася до мен, аз предпочитах смъртта. Отоми беше издигнала непробиваема стена между нас, освен това бях свързан с жена, която — съзнателно или не — беше опетнила ръцете си с жертвоприношение. Е, оставаше синът ми и би трябвало да съм доволен. Още повече — той не знаеше за позора на майка си. „Ех, мислех си аз, докато изкачвах теокали, ако можех да избягам далеч от тази проклета земя и да го взема с мен в Англия, Отоми също! Може би там тя ще забрави, че някога е била дивачка.“ Уви! Едва ли можеше да се случи.

Стигнахме храма и съобщихме добрата вест на другарите си. Те я приеха мълчаливо. Хората от бялата раса щяха да скачат до небето от радост, тъй като заплашва ли те смърт, всичко останало е без значение. Но с индианците не е така, защото, когато съдбата се е отвърнала от тях, те не държат вече на живота. Тези мъже от народа отоми загубиха страната си, богатството си, братята си, домовете си. Следователно живот с правото да скитат където искат не струваше много за тях. Затова посрещнаха подарената милост от враговете, както щяха да посрещнат злото — с мрачно мълчание.

Отидох при Отоми и й казах новината.

— Надявах се да умра тук — отвърна тя. — Но така да бъде. Смъртта няма да ми избяга.

Само синът ми се зарадва, когато разбра, че бог ни е спасил от смъртта, защото тук щяхме да умрем или от глад, или под ударите на меча.

— Татко — рече той, — испанците ни подариха живота, но те вземат страната ни и ни гонят от нея. Къде ще отидем тогава?

— Не знам, сине — отвърнах аз.

— Татко — каза отново момчето, — хайде да напуснем земята на Анауак, където няма нищо вече, освен испанци и мъка. Да намерим кораб и да отплаваме отвъд океана до нашата страна, до Англия.

Синът ми изрече моите мисли и сърцето ми подскочи от радост при думите му, въпреки че нямах план как да го направя. Замислих се за миг и погледнах Отоми.

— Идеята е добра, Теул — отвърна тя на неизречения въпрос. — За теб и за нашия син там ще бъде най-добре, но не и за мен. Ще ти отговоря с една наша поговорка: „Само в родната земя пръстта не тежи на гроба ти“.

После тя се обърна и започна да се приготвя да напусне хранилището, където живя по време на обсадата. Повече не заговорихме по този въпрос.

Преди залез-слънце уморената тълпа от мъже, няколко жени и децата вече крачеше през двора, заобикалящ пирамидата. Бяха преминали виещия се път и преодолели разбитата му част по един мост, направен от гредите на разрушения храм.

Испанците ни чакаха пред вратите. Някои ни проклинаха, други ни се подиграваха, но по-благородните нищо не казваха, изпитваха жал към нас и уважение за смелостта ни в последната битка. Индианските им съюзници също бяха там и се хилеха като гладни пуми, ръмжаха, скимтяха и искаха смъртта ни, докато господарите им не ги заставиха да млъкнат. Последното действие от падането на Анауак беше досущ като първото — кучетата се ядяха помежду си, а голямата плячка оставаше за лъвовете, които гледаха встрани.

При вратите ни разделиха — обикновените хора заедно с децата изведоха под охрана от сринатия град и ги пуснаха в планината, а благородниците закараха в испанския лагер, за да ги разпитат, преди да ги освободят. Жена ми, мен и синът ми заведоха в двореца, стария ни дом, за да научим там волята на капитан Диас.

Кратък път трябваше да изминем, но и по него имаше какво да ми се случи. Както вървяхме, вдигнах глава и пред мен, скръстил ръце, настрани от останалите, стоеше Де Гарсия. Мислите ми бяха толкова заети с други неща, че от няколко дни не си бях спомнял за него, но при вида на злобното му лице веднага ми мина през ума, че докато този човек е жив, мъката и опасностите ще ми бъдат спътници.

Наблюдаваше ни как минаваме, огледа ни всички. Аз бях последен и той ми извика:

— Сбогом, братовчеде Уингфийлд. Ти оцеля и получи опрощение за себе си, жена си и зверчето си. Ако оная стара кранта, която ни командва, ме беше послушала, всичките щяхте живи да изгорите, но какво да се прави. Засега сбогом, приятел. Отивам в Мексико да докладвам на вицекраля, който може би ще си каже думата.

Нищо не му отговорих, но попитах съпровождащия ни, същия оня испанец, когото спасих от жертвоприношението, какво иска да каже сеньорът.

— Това, Теул, че нашият приятел Сарседа и капитанът се скараха. Първият искаше от него да не ви поставя условия или да ви подмами с лъжливи обещания, а като излезете от своята крепост, да ви посрещнем с мечовете си, тъй като никаква клетва не можела да го обвързва с неверниците. Но капитанът не разсъждаваше така. Даже с езичниците, каза той, трябва да бъдем честни, а ние, които ти спаси, викнахме: „Позор! Позор!“ Толкова високо се развикахме, че накрая сеньор Сарседа, третият по звание тук, обяви, че няма да участва в мирните преговори и заминава със слугите си за Мексико, за да докладва на вицекраля. Тогава капитан Диас му каза да върви по дяволите, да докладва на сатаната, ако ще, и че мястото му е само там, винаги го бил знаел. Разделиха се сърдити. Те още от ноче тристе не се обичат много. Така че след един час Сарседа заминава за Мексико и там, в двора на вицекраля, ще се помъчи да ви напакости колкото може. Но иначе е по-добре, защото ще се отървеш от него.

— Татко — рече синът ми, — кой е този испанец, който ни гледа толкова жестоко?

— Този, за когото съм ти разказвал, сине. Де Гарсия, проклятието на нашия род от две поколения насам, този, който предаде дядо ти на Светата инквизиция и уби баба ти, този, който ме подложи на изтезания и кой знае още колко зло ще ни стори. Пази се от него, сине, сега и винаги, умолявам те.

Стигнахме двореца, почти единствената оцеляла сграда в Града на боровете. Дадоха ни един апартамент в края на дългото здание, но след малко дойде заповед аз и жена ми да отидем при испанския капитан Диас.

Отидохме, въпреки че Отоми не искаше да дойде, и оставихме сина си в стаята, където му донесоха да яде. Помня, че го целунах, преди да изляза. Не знам какво ме накара да го направя. Може би защото си мислех, че ще го намеря заспал, когато се върна. Стаята на капитан Диас беше в другия край на двореца, на около двеста крачки оттук. Скоро се изправихме пред него. Той беше суров на вид, набит възрастен човек със светли очи и грозно честно лице, като лицето на селянин, работил цял живот на полето, само че полето, на което Диас беше работил, е бойното поле и е жънал само смърт. Когато влязохме, той се шегуваше с някакви редници по начин, едва ли подходящ за женски уши, но щом ни видя, спря и мина напред. Аз го поздравих по индиански обичай, докосвайки земята с ръка. Нали бях пленен индианец.

— Дай меча си — каза той кратко и ми хвърли бърз поглед. Откопчах меча си и го подадох, като казах на испански:

— Вземете го, капитане. Вие победихте и той се връща при своя собственик.

Това беше същият меч, който аз отнех на Бернал Диас в сражението през ноче тристе. Той го погледна, изруга силно и каза:

— Знаех си, че не може да бъде друг. Значи след толкова години пак се срещнахме. Е, веднъж ти ми подари живота, радвам се, че доживях да ти се отплатя. Ако не бях сигурен, че си ти, нямаше да издействаш условията си толкова лесно, приятелю… Как се казваш? Не, не, знам индианското ти име.

— Уингфийлд.

— Приятелю Уингфийлд, тогава. Но ти казвам, че щях да стоя под онзи ваш сатанински дом, докато умрете от глад там. — И той кимна към теокали. — Не, приятелю Уингфийлд, вземи си меча обратно. Много години вече си служа с друг, а ти го използва рицарски. Не съм виждал индианци да се сражават по-добре. Тази жена сигурно е Отоми, дъщерята на Монтесума, твоята съпруга. Да, още е хубава и царствена. О, господи, толкова години минаха оттогава, а ми се струва, че вчера видях как баща й умира, човек с християнско сърце, въпреки че не беше християнин, но ние се отнесохме зле с него. Нека бог ни прости всичко! Е, госпожо, не може да се каже, че и ти имаш християнско сърце, ако е истина онова, което ми разказаха за станалото там горе преди три дни. Но да не говорим повече за това, виновна е дивашката ти кръв. Прощаваме ти заради твоя съпруг, който спаси другарите ми от жертвоприношението.

Отоми слушаше всичко това неподвижна като статуя и не пророни нито дума. Всъщност от онази ужасна нощ на своя неописуем позор тя рядко казваше нещо.

— Е, приятелю Уингфийлд — продължи капитан Диас, — какво ще правиш по-нататък? Свободен си да отидеш където искаш, но къде ще отидеш?

— Не знам — отвърнах аз. — Преди години, когато императорът на Анауак ми подари живота и ми даде тази принцеса за жена, аз се заклех да бъда верен на него и на каузата му и да се бия, докато вулканът Попо не спре да бълва дим, докато има поне един владетел в Теночтитлан, докато народът на Анауак не престане да съществува.

— В такъв случай ти си свободен от клетвата, приятелю, защото всичко това вече стана, дори над Попо от две години вече няма дим. Ако питаш мен, ще те посъветвам. Върни се в християнската вяра и служи на Испания. Но да вървим да вечеряме. По-късно пак ще поговорим.

Седнахме да ядем на светлината на факлите в банкетната зала заедно с Бернал Диас и още няколко испанци. Отоми искаше да си тръгне и въпреки че капитанът я помоли да остане, тя нищо не яде и след малко се измъкна от залата.