Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montezuma’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011)
Допълнителни корекции
Лили (2012)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Дъщерята на Монтесума

Роман

 

First Edition, August, 1893

McKinlay, Stone & Mackenzie New York, 1909

Редактор Елена Матева

Художник Теодора Пунчева

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Божидар Петров

Коректор Галя Луцова

Английска. Първо издание. ЛГ VII.

Печ. коли 23,50. Изд. коли 19,74.

Формат 84×108/32.

 

Издателска къща „Младеж“ София, 1992

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

XVI Глава
Томас става Бог

Когато сутринта се събудих, и през ум не ми минаваше, че аз, обикновеният джентълмен Томас Уингфийлд, преди залез-слънце ще бъда бог, най-почитаният човек след Монтесума, по-точно бог на град Мексико.

Ето как стана всичко. След като закусих заедно със семейството на принц Куаутемок, ме отведоха в съдебната зала, наричана още „Божия трибунал“. Тук на златен трон седеше Монтесума и раздаваше справедливост с такава помпозност, каквато не мога да ви опиша. Около него бяха съветниците му и знатните придворни, а пред него беше сложен човешки череп с корона от диаманти, толкова големи, че от тях блестеше ярка светлина. В ръката си държеше стрела вместо скиптър. Съдеха няколко вождове, тоест касике, за измама и не се бавиха дълго с присъдата им. Представиха се доказателства, попитаха ги какво могат да добавят в своя защита и всеки разказа историята си. После Монтесума, който до този момент нищо не говореше, взе свитъците с обвиненията и продупчи със стрелата рисунката на всеки затворник, с която се изобразяваше престъплението му. Сетне ги отведоха на смърт, но как са умрели, не знам.

Когато процесът свърши, в залата влязоха няколко жреци в черни одежди и сплетени на гърба коси. Цял потреперих при вида на тези жестоки, с безумен поглед надменни мъже. Забелязах, че и на негово величество Монтесума не оказаха особена почит. Съветниците и благородниците се оттеглиха и жреците заговориха с императора. След малко двама от тях минаха напред, взеха ме от ръцете на стражата и ме заведоха пред трона. Тогава най-неочаквано ми заповядаха да се съблека и аз с голям срам се подчиних и застанах гол пред всички. Жреците ме приближиха и започнаха отблизо да изучават всяка част от тялото ми. По ръцете си имах белези от сабята на Де Гарсия, на гърдите ми се виждаха едва зарасналите рани от зъбите и ноктите на пумата. Тези рани разгледаха много внимателно и попитаха от какво са. Казах им, те се отдръпнаха, за да не ги чувам, навлязоха в спор, който толкова се разгорещи, че накрая се обърнаха към императора да реши въпроса. Той помисли малко и го чух да казва:

— Тези дефекти нито са естествени за тялото му, нито са му по рождение. Те са причинени от яростта на човек и на звяр.

Жреците пак се съветваха помежду си и след малко Върховния жрец зашепна нещо на ухото на Монтесума. Императорът кимна, стана от трона и се приближи до мен. Аз стоях гол пред него и треперех, тъй като вятърът в Мексико е пронизващ. Той свали от врата си златната верижка, украсена със смарагди, и разкопча царската мантия от раменете си. Със собствените си ръце сложи верижката на шията ми, а мантията на раменете ми и като коленичи смирено пред мен, сякаш ме боготвореше, протегна ръце и ме прегърна.

— Приветствам те! Бъди благословен, божествени сине на Кецал, носителят на Духа на Тескат, Духа на света, Създателя на света! С какво заслужихме честта да ни удостоиш с присъствието си този сезон? С какво можем да ти се отплатим за тази чест? Ти създаде нас и цялата тази страна! Ето, гледай! Ние те чакахме, всичко е твое и ние сме твои слуги. Заповядай — и заповедите ти ще бъдат изпълнени, помисли си нещо — и мисълта ти ще бъде изпълнена още преди устата ти да я произнесе. О, Тескат! Аз, Монтесума, твоят слуга, ти се покланям, а заедно с мен ти се покланя и целият ми народ!

Той се наведе и коленичи.

— Боготворим те, о, Тескат! — казаха напевно жреците.

Стоях безмълвен и объркан, тъй като нищо не разбирах от целия този фарс. Тогава Монтесума плесна с ръце и в залата влязоха няколко жени, донесоха ми красиви дрехи и венец от цветя и докато ме обличаха и слагаха венец на главата ми, се кланяха и говореха:

— Тескат, който вчера умря, пак се върна. Радвайте се, Тескат се върна в образа на пленника Теул!

Тогава разбрах, че съм бог, най-великият от боговете, въпреки че в този момент се чувствах глупак както никога досега.

Сетне се появиха няколко сериозни и почтени мъже с музикални инструменти в ръце, казаха ми, че ще бъдат мои учители, а цяла свита царски пажове ще ми бъдат слуги. Изведоха ме от залата, като ми свиреха, а пред мен вървеше глашатай, който високо обявяваше, че аз съм бог Тескат, Духа на света, Създателя на света и че пак съм се върнал при своя народ. Водеха ме през дворовете и безбройните стаи на двореца и откъдето минех, мъже, жени и деца ми се кланяха до земята, боготворяха мен, Томас Уингфийлд от Дичингам, графство Норфолк. Вече мислех, че съм полудял.

После ме сложиха в една носилка, понесоха ме надолу по хълма Чапултепек, по високия насипен път, по улиците, докато накрая стигнахме площада с храма. Пред мен вървяха глашатаи и жреци, зад мен — пажове и благородници. Откъдето минехме, насъбралото се множество се просваше на земята и аз започнах да разбирам колко уморително е да бъдеш бог. Сетне ме понесоха покрай Змийската стена и по витите пътеки на могъщата теокали, докато стигнахме на върха, където имаше светилища и идоли. Под ударите на голям барабан жреците принасяха в моя чест жертва след жертва, а на мен ми ставаше зле при вида на толкова кръв и жестокост. След малко ме поканиха да сляза от носилката, наслагаха богати килими и цветя под краката ми, а аз се уплаших при мисълта, че сега и мен ще принесат в жертва на някое друго божество. Но не беше така. Заведоха ме до края на пирамидата, по-точно дотам, където аз се спрях, защото се боях да не ме грабне някой изведнъж и да ме хвърли през стената. Там Върховния жрец обяви божествения ми сан пред събралото се хилядно множество. Всички коленичиха и започнаха да ми се кланят — жреците горе, тълпата долу. Това продължи, докато главата ми се замая от боготворенето, виковете, гръмката музика, от вида на смъртта, и бях много благодарен, когато ме отнесоха обратно в Чапултепек.

Тук ме чакаха нови почести. Заведоха ме до прекрасни апартаменти в съседство до самия император и ми казаха, че цялото семейство на Монтесума е под мое командване и всеки, който откаже да изпълнява заповедите ми, ще трябва да умре.

Най-после и аз проговорих, като наредих да ме оставят малко да си отпочина, докато се подготви пиршеството в апартаментите на принц Куаутемок, защото се надявах да срещна там Отоми.

Учителите ми и благородниците от свитата ми веднага отговориха, че моят слуга Монтесума очаква да вечерям с него тази нощ. Но заповедта ми трябваше да бъде изпълнена. Тогава те ме оставиха и ми казаха, че след около час ще се върнат да ме заведат на пиршеството. Захвърлих всички символи от божествената си глава и се проснах върху възглавниците да почина и да размисля. Изпаднах в екзалтация. Дали пък наистина не бях бог, дали наистина не притежавах абсолютна власт? Но тъй като по природа бях подозрителен, запитах се защо точно аз станах бог и колко щеше да продължи моята власт.

Не мина и час, когато пажовете и благородната ми свита влязоха при мен, дадоха ми да облека нови дрехи, сложиха венец от свежи цветя на главата ми и ме поведоха към апартаментите на Куаутемок. Пред мен вървяха красиви жени и свиреха на музикални инструменти.

Принц Куаутемок вече ме чакаше и ме прие по такъв начин, сякаш аз, неговият спътник и пленник, бях самият император. Но ми се стори, че в очите му видях радост, примесена с тъга.

Наведох се напред и му прошепнах:

— Какво означава всичко това, принце? Наистина ли съм бог, или ми се подиграваш?

— Штт! — отвърна той, като се наведе ниско, и едва чуто заговори. — Това за теб е и добро, и лошо, приятелю Теул. Друг път ще ти кажа. — И добави на висок глас: — О, Тескат, бог на боговете, ще ти бъде ли угодно да вечеряме заедно, или желаеш да се храниш сам?

— Боговете обичат добрата компания, принце — рекох аз.

По време на разговора ни открих сред събралите се в залата принцеса Отоми. Затова, когато тръгнахме към ниската маса, за да насядаме на възглавниците около нея, аз се позабавих, защото исках да видя къде ще седне тя, и веднага се настаних до нея. Това предизвика малко объркване сред другите, тъй като за мен беше отредено почетното място с Куаутемок от дясната ми страна и жена му, царствената Течуишпо, от лявата.

— Твоето място е там, о, Тескат — каза тя и мургавото й лице се изчерви.

— Един бог сигурно може да седне където иска, царствена Отоми — отвърнах аз. — Освен това — добавих тихо — има ли по-хубаво място за него от това, до най-красивата богиня на земята.

Тя пак се изчерви и отговори:

— Уви, аз не съм богиня, а едно простосмъртно момиче. Слушай, ако искаш да седя до теб на тържествата, трябва да го обявиш като заповед. Никой не смее да не ти се подчини, дори баща ми Монтесума.

Аз станах и на лош ацтекски език се обърнах към всички благородници в залата:

— Моята воля е винаги да седя до принцеса Отоми.

При тези думи Отоми се изчерви още повече. Сред гостите премина шепот, Куаутемок първо се разсърди, после се засмя. А свитата ми, моите наставници, се поклониха и глашатаят обяви:

— Волята на Тескат ще бъде изпълнена. Нека мястото на принцеса Отоми, любимката на Тескат, бъде до бога.

От този момент нататък винаги беше така, освен когато вечерях със самия Монтесума. Нещо повече, в града започнаха да наричат принцеса Отоми „благословената принцеса, любимката на Тескат“. Толкова силни бяха обичаите и суеверията на този народ, че той приемаше като висока чест за най-знатната от знатните на тази земя желанието на един човек, сметнат временно за въплъщение на Духа на света, да се храни в нейната компания. Пиршеството продължи и след малко аз се изхитрих да я попитам какво означава всичко това.

— Уви — извика тя. — Ти не знаеш и аз не смея да ти кажа. Но виж какво, макар че като бог днес ти можеш да седнеш където искаш, ще дойде ден, когато ще трябва да легнеш там, където не искаш. Слушай, щом свършим с яденето, обяви, че желаеш да се разходиш из градините на палата и че аз трябва да те придружа. Тогава може да намеря начин да ти обясня всичко.

Щом пиршеството свърши, казах, че искам да се разходя в градината с принцеса Отоми. Излязохме и тръгнахме под величествените дървета, покрити с драперия от сив мъх, провиснала от всеки клон, сякаш гората беше посипана с брадите на цяла армия беловласи старци, развяваща се, тъжно шумоляща на прохладния нощен вятър. Но уви! Не бяхме сами. След нас на двадесетина крачки разстояние вървеше цялата ми свита заедно с музикантите, които надуваха, когато трябва и не трябва, проклетите си флейти, и няколко хубави момичета танцуваха под техните звуци. Напразно им заповядвах да млъкнат, говорех им, че от древни времена се знае, че човек трябва и да посвири, и да потанцува, но трябва да има време и да си отдъхне. Единствено в това не ми се подчиняваха. Никога не ме оставяха на спокойствие, нито тогава, нито по-късно. Едва сега разбирам какво голямо съкровище е уединението.

Но все пак ни позволиха да се разходим заедно и въпреки че врявата от музиката ни преследваше навсякъде, ние се задълбочихме в разговор. Тогава научих каква ужасна съдба ме очаква.

— Знаеш ли, Теул — Отоми винаги ме наричаше с това име, когато никой не ни слушаше, — според един наш обичай всяка година се избира някой млад пленник за земното превъплъщение на бог Тескат, Създателя на света. На този пленник са му нужни само две неща — благородна кръв и красив външен вид, без недостатъци и пороци. Случайно денят, в който ти дойде тук, Теул, беше денят, в който трябваше да се избере новият пленник за въплъщението на бога и избраха теб, защото ти си и с благородна кръв, и си най-красивият мъж в Анауак, и защото си от племето на теулите, децата на Кецал, слухове, за които вече достигнаха до нас, а баща ми Монтесума се страхува от тях повече от всичко на света. И жреците решиха, че ти можеш да предотвратиш техния гняв и гнева на боговете.

Тук Отоми млъкна като човек, който има нещо да каже и не знае как най-добре да го каже, но аз не обърнах внимание, възгордян от мисълта за собственото си величие и от това, че тази хубава принцеса ме обяви за най-красивия мъж в Анауак. Въпреки че се смятах за хубав на вид, никой досега, ни мъж, ни жена, ни дете не ми беше казвал, че съм красив. Но както обикновено става, колкото повече се възгордяваш, толкова от по-високо падаш.

— Трябва да ти кажа истината, Теул — продължи Отоми. — Уви, на мен е съдено да ти я кажа. Цяла година ти ще властваш като бог над град Теночтитлан и освен че ще трябва да присъстваш на някои церемонии и да понаучиш някои обреди, нищо няма да те безпокои. Най-малкото ти желание ще бъде закон, усмихнеш ли се на някого, усмивката ти ще вещае добро и хората ще те благославят. Дори баща ми Монтесума ще се отнася към теб с почит, като към равен, даже повече. Всички удоволствия ще бъдат достъпни за теб освен женитбата, от която ще те пазят до дванадесетия месец на годината. После четири от най-красивите момичета на страната ще станат твои жени.

— Кой ще ги избере? — попитах аз.

— Не знам, Теул, не се бъркам в това тайнство отвърна тя бързо. — Понякога си ги избира самият бог, понякога жреците отсъждат вместо него. Както се случи. Но чуй края на разказа ми и сигурно ще забравиш за останалото. Един месец ти ще живееш с жените си, един месец ще ходиш по пиршества в най-знатните домове на този град. Но в последния ден на месеца ще те сложат в една царска баржа заедно с жените ти и ще поемеш през езерото към мястото, наречено „Топенето на металите“. Оттам ще те отведат до пирамидата, назовавана „Дом на оръжията“, където жените ти ще се сбогуват с теб и там, Теул, о, горко ми, че аз трябва да ти го кажа, но там ти си обречен да бъдеш принесен в жертва на бога, чийто дух въплъщаваш, великия бог Тескат. Ще изтръгнат сърцето от гърдите ти, ще отсекат главата от раменете ти и ще я набодат на един стълб, известен като „Стълба за глави“.

След като чух за страшната си участ, аз простенах високо, коленете ми се разтрепериха и едва не паднах на земята. После ме обхвана огромна ярост и забравил съвета на баща си, проклех боговете на тази страна и хората, които ги почитат, първо на езика на ацтеките и майте и когато знанията ми не достигнаха, минах на испански и на английски. Отоми, която разбра част от думите ми, а за останалите се досети, ме сграбчи уплашена и вдигна ръце умолително:

— Не проклинай страшните богове, моля те, иначе нещо ужасно ще ти се случи още сега. Ако някой те чуе, ще си помисли, че в теб се е вселил не добрият дух, а злият, и ти трябва да умреш още сега в големи мъки. Най-малкото боговете ще те чуят, защото те са навсякъде.

— Нека ме чуят — отвърнах аз. — Те са лъжливи богове и проклета да е тая страна, която ги почита. Те са обречени, казвам ти, и всичките им поклонници заедно с тях. Не, нека ме чуят. По-добре да умра сега в мъки, отколкото да живея цяла година в очакване на смъртта. Но аз няма да умра сам. Морето от кръв, пролята от вашите жреци, призовава истинския бог да отмъсти, и той ще отмъсти.

Обезумял от страх и безсилен гняв, аз продължавах да крещя. Принцеса Отоми стоеше изумена и ужасена от клетвите ми, а зад нас пищяха флейтите и играеха танцьорите. И докато беснеех така, забелязах, че Отоми не чуваше думите ми, а се беше вторачила на изток, сякаш беше съзряла привидение. Тогава аз също погледнах на изток и видях, че небето бе озарено. От хоризонта до зенита се беше разпростряла като ветрило една лека страховита светлина, посипана с огнени искри. Дръжката на ветрилото опираше в земята, перата му покриваха източното небе. Спрях да ругая и застанах като закован, а в това време целият дворец се огласи от викове на ужас, всичките му обитатели се изсипаха навън, за да наблюдават блесналото на изток знамение. Скоро излезе и самият Монтесума, придружен от знатната си свита, и на призрачната светлина видях, че той движи устни и кърши ръце. Стана ново чудо. От ясното небе над града се спусна огнено кълбо, задържа се за миг над високия храм на големия площад и освети теокали като през деня. После изчезна, но на негово място сега имаше друга светлина — гореше храмът на Кецал.

Всички, които наблюдаваха това чудо от хълма на Чапултепек и долу от града, нададоха викове на страх и жалост. Не знам защо, но дори аз се изплаших, макар да разбирах, че огнената светлина, която видяхме тази и следващата нощ, вероятно беше най-обикновена комета, а пожарът на хълма бе причинен от мълния. Но за тези хора, особено за Монтесума, чиято мисъл беше изпълнена вече със слухове за пристигането на някаква странна бяла раса, която според предсказанията трябваше да унищожи империята, това беше лошо знамение. И ако у тях още беше останало някакво съмнение, скоро и то се разпръсна, защото, докато стояхме като поразени, при нас дойде вестоносец, задъхан и изцапан от пътуването, падна ниско пред негово величество императора, измъкна някакъв свитък от дрехата си и го предаде на един от придворните. Монтесума толкова искаше да разбере какво пише в него, че противно на всички обичаи грабна свитъка от ръцете на съветника си, разгъна го и започна да чете картинното писмо на страховитата светлина на огненото небе и храма. След малко, както четеше, а ние го наблюдавахме, той простена високо, захвърли писанието и закри лицето си. Случайно свитъкът падна близо до мен и аз видях на него грубите рисунки на испански кораби и хора в испански доспехи. Разбрах защо Монтесума простена. Испанците бяха акостирали на неговите брегове.

Няколко от съветниците му се приближиха до императора да го утешат, но той ги отблъсна и каза:

— Оставете ме да оплаквам народа си. Участта, която ни се предсказа, сполетя чедата на Анауак. Децата на Кецал господстват над нашите брегове и избиват народа ни. Оставете ме да го оплаквам.

В този момент откъм палата дойде друг пратеник с изписана мъка на лицето.

— Говори — каза Монтесума.

— О, владетелю, простете на устата, която трябва да ви съобщи тази вест. Вашата царствена сестра Папанцин беше поразена от ужасната гледка там — той посочи небето — и умира сега в палата.

Когато императорът чу, че любимата му сестра умира, той нищо не каза, само покри лице с царствената си мантия и бавно тръгна към палата.

През цялото време червената светлина искреше на изток като чудовищна неестествена гора, а долу в града храмът на Кецал зловещо гореше.

Обърнах се към принцеса Отоми, която стоеше до мен, удивена и трепереща.

— Не ти ли казах, че тази страна е прокълната, принцесо на народа отоми?

— Да, Теул, каза ми — отвърна тя. — Нашата страна е прокълната.

Сетне тръгнахме към двореца. Дори в този ужасен час музикантите вървяха след нас.