Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (25)

XXII Глава
Победата на кръста

— Отоми — казах аз след малко, — кога ще ни убият?

— Когато слънчевият лъч попадне в кръга, очертан около сърцето ти — отвърна тя.

Обърнах глава и погледнах слънчевия лъч, който пронизваше сянката над нас като златна стрела. Сега той се намираше на около шест инча встрани от мен и аз пресметнах, че ще попадне в червения кръг, нарисуван на гърдите ми, след петнадесетина минути.

Междувременно врявата от боя се чуваше все по-силно и по-близко. Отмествайки се, доколкото ми позволяваха вървите, опънах глава нагоре и видях, че испанците бяха стигнали върха на пирамидата и битката сега кипеше в края на площадката. Рядко съм наблюдавал по-ожесточен бой. Ацтеките се сражаваха с отчаяна ярост, не мислеха за своя живот, а само за това, как да убият повече испанци. Но най-често грубото им оръжие не можеше да прониже железните доспехи и им оставаше само един начин да постигнат желаното — да хвърлят белите от горната площадка на теокали и те да се пръскат като яйчени черупки върху каменната настилка от двеста стъпки височина. Така сражаващите се разделиха на групи. Враговете настъпваха и отстъпваха един срещу друг до самата пропаст на пирамидата и от време на време по десет-дванадесет души наведнъж загиваха долу. Някои от жреците също се включиха в боя, като мислеха повече за това, че се осквернява храмът им, отколкото че и те могат да умрат. Видях как един от тях, грамаден силен мъж, сграбчи някакъв испански войник за кръста и полетя с него надолу. Но малко по малко испанци и тласкали избутаха ацтеките към центъра на площадката и с това намалиха опасността от такава ужасна смърт, защото сега ацтеките трябваше първо да ги довлекат до пропастта.

Сражението се доближаваше до жертвения камък и всички останали живи ацтеки, около двеста и петдесет души може би без жреците, ни заобиколиха в кръг. Освен това слънчевият лъч, който минаваше през фунията, безжалостно продължаваше да пълзи към мен и вече докосна изрисуваното ми тяло, сякаш ме изгори с нажежено желязо. Но, уви, не можех да заповядам на слънцето да спре, докато трае битката, както направил някога Исус Навин в Еалонската долина. Щом слънчевият лъч ме докосна, петима жреци хванаха ръцете, краката и главата ми и Върховния жрец, същият, който ме доведе до двореца, вдигна с две ръце обсидиановия си нож. Обхвана ме неописуема слабост и затворих очи, мислейки, че всичко е свършено. Но в този миг чух как Главния звездоброец, един човек с безумни очи, когото бях забелязал да стои наблизо, спря изпълнението на присъдата.

— Още не, жрецо на Тескат. Ако удариш, преди слънчевият лъч да е попаднал върху сърцето на жертвата, нашите богове ще бъдат обречени, обречен ще е и народът на Анауак.

Жрецът стисна зъби от ярост, погледна пълзящата светла точка, после хвърли поглед през рамо към сражението. Кръгът от войни около нас се стесняваше, бавно пълзеше и слънчевият лъч към гърдите ми, докато краят му допря червения кръг, нарисуван върху сърцето ми. Жрецът отново вдигна страшния нож, аз отново затворих очи и отново чух пронизителния писък на звездоброеца:

— Още не, още не, иначе боговете ни са обречени!

Тогава чух друг един глас — гласът на Отоми, която крещеше за помощ:

— Спасете ни, теули, ще ни убият!

Тя пищеше така пронизително, че гласът й достигна до ушите на испанците и в отговор някой извика на кастилски:

— Напред, другари, напред! Тези псета убиват някого на олтара!

Връхлетяха силно и пометоха защитниците на олтара. Вдигнаха Върховния жрец във въздуха и го хвърлиха отгоре ми. Три пъти връхлитаха така като морски вълни и всеки път защитата на ацтеките отслабваше. Обръчът беше разкъсан, отвсякъде проблясваха испански мечове, а червеният слънчев лъч вече падна върху кръга на сърцето ми.

— Прободи го, жрецо на Тескат — изпищя звездоброецът. — Прободи го за прослава на боговете.

Със страшен вик жрецът вдигна ножа и аз видях как просветна в него златният слънчев лъч, установил се точно над сърцето ми. А когато ножът започна да се спуска, видях как същият този слънчев лъч светна върху дълго стоманено острие, проблесна над мен и се изгуби в гърдите на палача. Големият обсидианов нож падна, но не улучи целта. Наистина не ме удари в гърдите, но не ми се размина без нищо. Ножът падна на жертвения олтар, строши се там, между мен и Отоми, парчетата се забиха в хълбоците на двама ни, раниха ни, нашата кръв се омеси върху камъка и ни свърза в едно общо цяло. За втори път върху нас падна тялото на жреца, но този път за да не се вдигне повече, в предсмъртна агония върху тези, които трябваше да убие.

Сетне като насън чух воплите на звездоброеца, оплакващ гибелта на боговете на Анауак.

— Жрецът е мъртъв и неговите богове загинаха — ревеше той. — Тескат отказа жертвата и загина. Боговете на Анауак са обречени. Кръстът на християните победи!

Докато нареждаше така, отекна удар от меч и разбрах, че този пророк също беше мъртъв. Една силна ръка избута умиращия жрец от нас. Той се олюля, падна върху олтара с вечния огън и го загаси с кръвта на тялото си, след като беше горял в продължение на много поколения. После някой отряза с нож въжето, с което ни бяха вързали.

Надигнах се, огледах се обезумял и чух един глас, който говореше на кастилски, не на мен, разбира се, а на някой от приятелите си.

— Тия двамата почти бяха свършили. Горките! Ако бях се забавил само една секунда, този дивак щеше да издълбае дупка в гърдите му колкото главата ми. О, господи! Момичето е много хубаво, само добре да се измие. Ще я измоля от Кортес като награда.

Щом чух гласа, го познах. Само един човек на света имаше такъв твърд и ясен тембър. Познах го дори тогава, на жертвения камък. Вдигнах поглед, спуснах се долу. И го видях. Пред мен стоеше, облечен в бойни доспехи, моят враг Де Гарсия. Неговият меч по волята на съдбата прониза гърдите на жреца. Той ме беше спасил, въпреки че, ако знаеше кой съм, по-скоро би запратил меча си в собственото ми сърце, отколкото в сърцето на палача ми.

Гледах го изумен, чудех се дали не сънувам и устните ми неволно изрекоха:

— Де Гарсия!

Щом чу гласа ми, той се олюля като прострелян, после се вторачи в мен, разтърка очите си с ръка и пак се вторачи. Накрая ме позна въпреки рисунките по мен.

— Света Богородице! — зяпна той. — Пак този негодник Томас Уингфийлд! И аз сам спасих живота му!

В това време се посъвзех, разбрах каква глупост направих и хукнах да бягам. Но Де Гарсия нямаше намерение да допусне такова нещо. Той вдигна меча си, хвърли се след мен като див звяр и изкрещя от ярост и омраза. Със светкавична бързина обиколих жертвения камък, следван от голия меч на врага ми. И много бързо щеше да ме стигне, защото бях отслабнал от преживяния страх и ужас. Краката ми също бяха отекли от стегнатите върви, но в този миг някакъв офицер, който, съдейки по дрехите и осанката му, не можеше да бъде никой друг, освен самия Кортес, изби меча от ръката на Де Гарсия и рече:

— Какво ти става, Сарседа? Полудя ли, толкова ли зажадня за кръв, та мина към жертвоприношения като индиански жрец? Остави горкия човек на мира!

— Той не е индианец, а английски шпионин — извика Де Гарсия и още веднъж се опита да ме нападне.

— Нашият приятел май е полудял — рече Кортес и ме изгледа. — Ще ми разправя, че този нещастник бил англичанин. Я се пръждосвайте двамата оттук, защото може и някой друг да направи същата грешка.

Махна ни със сабя в знак да си вървим, мислейки, че не го разбирам, но след като Де Гарсия, онемял от ярост, пак се опита да ме нападне, добави сърдито:

— Не, за бога! Не разрешавам! Ние сме християни и дойдохме да спасим жертвите, а не да ги убиваме. Хайде, другари, дръжте този глупак, докато не е изцапал душата си с убийство.

Испанците хванаха Де Гарсия за ръцете, а той започна да ги кълне и да беснее, защото, както ви казах, се беше разярил като див звяр. Аз стоях объркан и не знаех накъде да бягам. За щастие тази, която беше до мен, въпреки че не разбираше испански, имаше остър ум. И докато аз стоях така, Отоми ме хвана за ръка и прошепна:

— Да бягаме, бързо да бягаме! — И ме отведе от жертвения камък.

— Къде ще отидем? — казах аз накрая. — Не е ли по-добре да се оставим на милостта на испанците?

— На милостта на този дявол с меча ли? Спокойно, Теул, тръгвай с мен.

Тя ме поведе, а испанците ни пуснаха необезпокоявани, дори ни изказваха съчувствие, когато минавахме, защото знаеха, че сме се спасили от жертвоприношение. И когато някакъв дивак тласкал се нахвърли да ни убие с тояга, един испанец замахна в рамото му и той падна ранен на паважа.

Продължихме да вървим. В края на пирамидата се огледахме и видяхме, че Де Гарсия се е измъкнал от онези, които го държаха, или просто се беше разприказвал и им беше обяснил истината. За всеки случай при олтара вече го нямаше, намираше се на петдесетина ярда от нас и ни гонеше с меч в ръка. Страхът ни даде сили и ние полетяхме с бързината на вятъра. Носехме се стремглаво по стръмната пътека един до друг, прескачахме и стълби, и стотици убити, и умиращи и само от време на време поспирахме, за да не бъдем отнесени заедно с телата на жреците, които испанците хвърляха от върха на теокали. Веднъж, като се огледах, забелязах, че Де Гарсия е изостанал много назад и повече не го видяхме. Несъмнено се е уморил от гонитбата или се бе уплашил да не попадне в ръцете на ацтекските войни, които още се тълпяха около подножието на пирамидата.

През много опасности минахме този ден двамата с принцеса Отоми, но преди да си намерим подслон поне за известно време, ни очакваше още едно премеждие. След като стигнахме подножието на пирамидата и свърнахме, за да се размесим с ужасената тълпа, която се носеше на вълни по площада на храма и отнасяше мъртвите и ранените, както морето при отлив отнася останките и отпадъците, до ушите ми стигна някакъв шум, подобен на гръмотевица. Вдигнах поглед, тъй като шумът се чуваше отгоре, и видях някаква огромна маса да подскача по стръмната страна на пирамидата. Дори тогава го познах — беше идолът на бог Тескат, който испанците бяха хвърлили от светилището, и сега, като отмъстителен демон, той се беше втурнал право срещу мен. Почти ни беше застигнал, още миг и смъртта ни беше неминуема. Нима избягнахме жертвоприношението, предназначено за духа на бога, за да бъдем направени на пух и прах под тежестта на мраморния му символ? Той приближаваше, а високо горе испанците викаха победоносно. Основата му се удари в каменната площадка на пирамидата петдесетина стъпки над нас, завъртя се няколко пъти във въздуха и пак се удари на три крачки от мястото, където стояхме. Усетих как планината се разтресе от удара и в следващия миг наоколо се изпълни с големи парчета мрамор, които свистяха и хвърчаха край нас, сякаш мина беше избухнала под краката ни и вдигаше скалите във въздуха. Бог Тескат се беше разлетял на десетки парчета и те падаха край нас като стрели, но не ни засегнаха. Главата му почти докосна моята, краката му издълбаха яма пред моите, но аз останах невредим. Идолът нямаше власт над жертвата, която му беше избягала.

После нищо не помня. Намерих се пак в апартамента си в двореца на Монтесума, който не се надявах да видя повече. До мен беше Отоми. Донесе ми вода да измия боята и кръвта от тялото си. Без да мисли за себе си, тя изкусно превърза раната ми на хълбока, защото ножът на жреца ме беше порязал дълбоко и аз много кървях. Сетне се преоблече в чисти бели дрехи, на мен също донесе чисти дрехи, а заедно с тях и нещо за ядене и пиене. Похапнах. После помолих и тя да си вземе. Щом свърши, събрах мислите си и заговорих:

— А сега какво? Скоро жреците ще дойдат и ще ни върнат за жертвоприношение. Тук за мен няма надежда. Трябва да избягам при испанците и да разчитам на тяхната милост.

— На милостта на оня мъж с меча ли? Кажи ми, Теул, кой е той?

— Испанецът, за когото съм ти говорил, Отоми, смъртният ми враг, когото последвах през океана.

— И искаш да се оставиш в неговата власт! Наистина си глупав, Теул!

— По-добре да попадна в ръцете на християните, отколкото в ръцете на вашите жреци — отвърнах аз.

— Не се бой! — рече тя. — Жреците нищо не могат да ти направят. Ти им избяга и връщане назад няма. Малко хора са се измъквали живи от ноктите им досега, магьосник трябва да си, за да го направиш. Навярно твоят бог е по-силен от нашите богове, сигурно той хвърли мантията си над нас, когато лежахме там, на олтара. Ех, Теул, докъде ме докара, да се съмнявам в боговете си и да викам за помощ враговете на страната си. Повярвай ми, не бих го направила за себе си. Аз предпочитах да умра с твоята целувка на устните си и с любовните ти слова, които още звучат в ушите ми. А сега трябва да живея с мисълта, че тази радост е отминала.

— Но защо? — отвърнах аз. — Каквото съм казал, казал съм го. Отоми, ти беше готова да умреш за мен, ти спаси живота ми, като съобрази да извикаш на испанците. Оттогава животът ми ти принадлежи, няма по-нежна и по-смела жена на света от теб и аз пак ти казвам, Отоми, съпруго моя, обичам те. Кръвта ни се смеси на жертвения камък, там ние се целунахме, там беше и сватбеният ни обред. Сигурно няма да живея дълго, но докато съм жив, аз съм твой, Отоми, съпруго моя.

Говорех така от цялата си душа, но силите и смелостта ми ме напускаха, обхвана ме ужас и чувство за самота. Останаха ми само две неща на този свят — вярата ми в провидението и любовта ми към жената, която рискува толкова много за мен. Забравил дадената клетва за вярност, аз се притиснах в нея, както дете се притиска в майка си. Несъмнено не това трябваше да направя, но кой мъж на мое място би направил другояче. А и можех ли да се откажа от съдбовните думи, изречени на жертвения камък? Наистина, когато ги казвах, очаквах смъртта, но да се откажа сега от тях, след като сянката на смъртта се вдигна от мен, ще изляза страхливец. За добро или за зло, аз се обрекох на дъщерята на Монтесума и трябва или да живея с това, или да бъда опозорен. Но благородството на тази индианка беше такова, че дори тогава тя не искаше да се хване за думите ми. Известно време стоя така с тъжна усмивка, като придърпваше един кичур от дългата си коса, после каза:

— Ти не си на себе си, Теул, а аз не съм толкова недостойна да сключвам такава сериозна сделка с човек, който не знае какво продава. Там, на олтара, в предсмъртния си миг ти заяви, че ме обичаш, и несъмнено то беше истина. Но сега, след като се върна към живота, ще ми кажеш ли, повелителю мой, кой е сложил този златен пръстен на ръката ти и какво е написано на него? Дори да си ми говорил истината и мъничко да ме обичаш, отвъд океана има една жена, която обичаш повече. И това мога да понеса, защото от всичките мъже на света сърцето ми е избрало само теб и ако ти бъдеш поне добър към мен, ще се вълнувам от светлината на твоето присъствие. Но опознала веднъж тази светлина, няма да мога да се скитам в мрака. Не ме разбираш. Добре, ще ти кажа от какво се боя. Боя се, че като станем мъж и жена, ти ще се умориш от мен и онзи спомен ще стане много силен у теб. Един ден навярно ще намериш възможност да отплаваш през моретата и да се върнеш в твоята страна, при любимата си, а мен да изоставиш. Ето това не бих могла да понеса, Теул. Сега мога да се откажа от теб и да си останем приятели, но не можеш да ме бутнеш настрана като играчка, като компаньонка за един месец, мен, дъщерята на Монтесума, господарката на тази земя. Ако се ожениш за мен, то трябва да е, докато съм жива, Теул. Но чак толкова сигурно не можеш да обещаеш, въпреки че ме целуна там, на олтара, и двамата се свързахме с кръвта си.

Тя погледна червеното петно върху ленената дреха на мястото на раната и продължи:

— А сега, Теул, оставям те за малко. Отивам да намеря Куаутемок, ако е жив, и другите. След като силата на жреците се разклати, има начин да те защитят и да ти отдадат почитта си. Помисли върху всичко, което ти казах, и не бързай с решението си. Или може би искаш да сложиш край на това и да избягаш при белите, ако успея да ти помогна?

— Много съм уморен, за да бягам където и да е — отвърнах аз, — дори да можех. Освен това не забравяй, че сред испанците е моят враг, когото съм се заклел да убия. Следователно неговите приятели са мои врагове и неговите врагове — мои приятели. Няма да избягам, Отоми.

— Това вече е мъдро — рече тя, — защото, ако отидеш при теулите, онзи човек ще те убие. С всякакви средства, честни или нечестни. Той ще те убие още същия ден, разбрах го по очите му. А сега си почини, докато се погрижа за твоята безопасност, ако изобщо може да се говори за безопасност в тази окървавена земя.