Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (30)

XXVII Глава
Падането на Теночтитлан

Малко след Коледа Кортес се придвижи от крайбрежието с голяма испанска армия, тъй като много хора отвъд океана бяха тръгнали под неговите знамена и десетки хиляди съюзници туземци се бяха присъединили към него, и главната си квартира разположи в град Тескоко, в Мексиканската долина. Тескоко се намира край езерото на няколко мили от Теночтитлан, но тъй като граничеше със земите на съюзниците му тласкалите, беше много подходящ за основна база на Кортес. Тогава започна най-ужасната война, която светът познаваше. Тя бушува осем месеца и когато свърши, Теночтитлан и множество други красиви многолюдни градове се превърнаха в развалини, повечето от ацтеките загинаха от мечовете или от глад и този народ беше унищожен завинаги. Не възнамерявам да описвам всички подробности на войната, защото книгата ми няма да има край, а моят разказ не е свършил. Това ще оставя на историците. Ще кажа само, че планът на Кортес беше да срине всички съюзни и подвластни на ацтеките градове и народи, преди да се залови с град Мексико, царицата на долината. Към това се беше насочил с такава мъжественост, целеустременост и умение, каквито едва ли е показвал някой пълководец след Цезар.

Най-напред падна Истапалапан и десет хиляди мъже, жени и деца загинаха от меча на испанците или бяха живи изгорени. После дойде ред на другите градове. Един по един Кортес ги завладяваше, докато всички те не се оказаха в ръцете му. Само Теночтитлан остана незасегнат. Много от тях сами се предадоха, тъй като империята Анауак се състоеше от различни племена и приличаше на сноп тръстика, а не на единно дърво. И когато испанците отрязаха връзката на империята, обвързваща тези племена, те се разпръснаха във всички посоки. По такъв начин силата на Куаутемок отслабна за сметка на Кортес, който прибра развързаните тръстики в кошницата си. И наистина, още щом видяха, че Мексико е в беда, старата омраза и скрита завист на племената се разгоряха и те се нахвърлиха отгоре му да го разкъсат като полуопитомени вълци, нахвърлили се върху звероукротителя, когато камшикът му се скъса. Това доведе до падането на Анауак. Ако империята беше останала вярна на себе си, ако беше забравила старата вражда и съперничество и беше се изправила единна срещу испанците, Теночтитлан нямаше да падне и Кортес заедно с всички негови теули щеше да бъде разпънат на жертвения камък.

Не ви ли казах още в началото на тази книга, че никое зло не остава неотмъстено, независимо дали един човек или цял народ го е извършил? Така стана и сега. Мексико беше разрушен заради отвратителния начин, по който почиташе боговете си. Враждата между отделните народи в империята се коренеше в ужасните ритуали на човешките жертвоприношения. Някога, в далечното минало, ацтеките са вземали пленници от всички тези градове и са ги завличали до олтарите на мексиканските богове, за да бъдат убити и изядени от фанатизираните канибали. Хората си спомниха за тези жертви и сега, когато мощта на царицата на долината отслабна, децата на тези, които тя беше избивала, се надигнаха да я посекат и да завлекат нейните деца до олтарите си.

До май, независимо от всичките усилия и храбри битки, съюзниците ни или бяха разгромени, или ни изоставиха и обсадата започна. Започна едновременно и по суша, и по вода, тъй като с невероятната си хитрост Кортес беше накарал да построят в Тласкала тринадесет бойни бригантини, да ги доставят в лагера на части от двадесет левги разстояние през планината и да ги пуснат в езерото по канал, изкопан с труда на десет хиляди индианци, работили цели два месеца. Пренасянето на бригантините се охраняваше от двадесет хиляди тласкали и ако имаше начин, щях да ги атакувам в планинските проходи. Така мислеше и Куаутемок, но разполагахме с малко войска, тъй като по-голямата част от силите си изпратихме срещу град Чалко, чиито жители, макар и родственици на ацтеките, безсрамно продадоха каузата им. Въпреки всичко аз предложих да поведа двадесет хиляди отоми срещу тласкалския конвой и въпросът беше разгорещено разискван във военния съвет. Мнозинството се изказа против риска да се влиза в бой с испанците и с техните съюзници толкова далеч от града и така завинаги беше изпусната още една възможност. Това злощастно събитие се нарежда сред причините, довели до падането на Теночтитлан, тъй като накрая бригантините прекъснаха снабдяването ни с храна, която ни се носеше с канута през езерото. Уви, даже най-големите храбреци нищо не могат да направят против съдбата. „Гладът е велик човек“, казват индианците.

И така, ацтеките се сражаваха сами срещу враговете си и последната битка започна. Първо испанците отрязаха акведукта, снабдяващ града с вода от изворите на императорския дом в Чапултепек, двореца, където ме заведоха, когато за пръв път попаднах в Мексико. От тогава до края на обсадата единствената ни питейна вода беше солената и кална вода от езерото и от кладенците, изкопани в пръстта. Тя можеше да се пие само след преваряване, за да се обезсоли, но беше вредна за здравето, отвратителна на вкус и пораждаше болезнени разстройства и гадене. В деня на прорязването на акведукта Отоми ми роди син, първородното ни дете. Трудностите на обсадата вече бяха толкова големи и храната толкова малко, че ако тя не беше силна жена или аз не разбирах от медицина, мисля, че тя щеше да умре, но за мое голямо облекчение и радост се възстанови и въпреки че не съм свещеник, аз собственоръчно кръстих момчето по християнски обичай и го нарекох на своето име — Томас.

Битката продължаваше с променлив успех ден след ден, седмица след седмица, ту в покрайнините на града, ту в езерото, ту направо по улиците. Испанците непрекъснато бяха отблъсквани и търпяха загуби, но непрекъснато щурмуваха от различните лагери. Веднъж пленихме шестдесет испанци и още хиляда от съюзниците им. Всички бяха принесени в жертва на олтара на Уицил и дадени на ацтеките да бъдат изядени, тъй като според един зверски обичай в Анауак се изискваше телата на принесените в жертва на боговете да бъдат изядени не защото индианците много обичат човешко месо, а поради някакви тайнствени религиозни причини.

Напразно молех Куаутемок да се откаже от този ужас.

— Сега не е време за благородство — отвърна злобно той. — Не мога да ги спася от олтара, а и да можех, нямаше да го направя. Нека тези свине умрат според обичаите на земята ни, а на теб, братко Теул, казвам да не си позволяваш толкова много.

Уви, с всеки изминал ден сърцето на Куаутемок все повече се ожесточаваше и нищо чудно в това.

Страшният план на Кортес беше да разруши града постепенно, като се придвижва към центъра, и той безмилостно го осъществяваше. Още щом испанците стъпеха в някой квартал, хиляди тласкали се залавяха за работа, палеха къщите и изгаряха в тях хората живи. Преди да свърши, обсадата, Теночтитлан, царицата на долината, представляваше купчина почернели развалини. Кортес можеше да извика над Мексико като пророка Исай: „В преизподнята отиде цялото ти великолепие заедно със звуците на твоите виоли; червеите са твоето ложе, червеите са твоето покривало. Как падна ти от небето, о, Луцифер, син на утрото! Как се стовари на земята и потъпка народите!“

Взех участие във всички боеве, но няма защо да се хваля с качествата си. Испанците обаче добре ме познаваха и имаха причини за това. Щом ме видеха, те ме поздравяваха с ругатни, наричаха ме „предател“, „родоотстъпник“ и „бялото куче на Куаутемок“. Освен това Кортес даваше награда за главата ми, защото от шпионите си узна, че някои от най-успешните атаки и хитрини на Куаутемок се осъществиха по мои съвети. Не им обръщах внимание, но обидите им ме пронизваха като стрели, защото, макар да бях приятел на множество ацтеки и да мразех испанците, срамота беше за един християнин да се сражава на страната на канибали, които правят човешки жертвоприношения. Не им обръщах внимание и защото винаги търсех своя враг Де Гарсия, знаех, че е там, видях го неведнъж, но не можах да се добера до него. Дебнах го, но той също ме дебнеше, макар и с друга цел — да избегне срещата ни, тъй като и сега както преди се страхуваше от мен, и сега както преди вярваше, че ще умре от моята ръка.

Според обичая войните от противниковите армии се предизвикваха един друг на двубой и много от тези двубои ставаха пред очите на всички, като се осигуряваше безопасност на дуелиращите се и техните секунданти. Един ден, отчаян, че няма да мога да го срещна в боя, аз изпратих предизвикателство към Де Гарсия чрез един глашатай, като го назовах с фалшивото му име. След час глашатаят се върна с бележка, написана на испански:

„Християните не се дуелират с родоотстъпници, дивашки кучета, бели поклонници на дявола и човекоядци. От тях само едно оръжие няма да се омърси — въжето, и това те чака, Томас Уингфийлд!“

Скъсах бележката, стъпках я гневно, защото сега, наред с останалите си престъпления към мен, Де Гарсия прибави и най-черната обида. Но яростта с нищо не ми помогна, не успях да го доближа, макар че веднъж с десет от моите войни отоми се хвърлих в центъра на испанската колона заради него.

От този щурм само аз излязох жив, десетината отоми станаха жертва на моята омраза.

Как да ви обрисувам ужасите, които всеки ден се стоварваха върху обречения град? Скоро храната свърши и мъжете, не, още по-лошо, жените и децата, за да поддържат още малко живота си, трябваше да ядат неща, до които и свинете не биха се докоснали. Тревата, кората на дърветата, охлювите, измити със студена вода от езерото, бяха най-добрата им храна. И месото на пленниците, принесени в жертва на боговете. Хората умираха със стотици, с хиляди, умираха толкова бързо, че не успяваха да ги погребат, оставаха да лежат там, където умираха, докато труповете не докараха черната чума, страшната болест, която помете още хиляди ацтеки, а те на свой ред станаха източник на зараза. На един убит от испанците или съюзниците им двама загиваха от глада и чумата. Представяте ли си тогава какъв е бил броят на умрелите, след като само от меча и мускетите на испанците загинаха не по-малко от седемдесет хиляди души. Казват, че за един ден, предпоследния ден на обсадата, са умрели четиридесет хиляди ацтеки.

Една нощ аз се върнах в жилището, където сега се беше приютила Отоми с царствената си сестра Течуишпо, жената на Куаутемок, тъй като палатите бяха изгорени. Умирах от глад, от четиридесет часа не бях слагал нищо в устата си, жена ми обаче можа да постави пред мен само три малки тортили, тоест питки, омесени с кора от дърво. Целуна ме и ме помоли да ги изям, но аз разбрах, че тя самата нищо не е хапвала. Отказах, ако и тя не яде. Тогава забелязах, че едва преглъща горчивите залци и се опитва да скрие сълзите, които течаха по лицето й.

— Какво има, жено? — попитах аз.

Отоми избухна в силен, неудържим плач.

— Скъпи, от два дни вече в гърдите ми няма мляко. Гладът го уби, детенцето ни е мъртво! Погледни, то лежи мъртво! — Тя отметна плата и показа мъничкото телце.

— Не плачи — казах аз. — Ние достатъчно изстрадахме. Нима искаш детето ни да доживее до такива дни, до каквито ние доживяхме, и чак тогава да умре?

— Той беше нашият син, първородният ни син — зарида тя отново. — О, защо трябва да страдаме така?

— Трябва да страдаме, Отоми, защото сме родени за това. Щастливи сме, че още не сме полудели. Това е. Не ме питай защо, не мога да ти отговоря. Няма отговор нито в моята, нито в която и да е друга религия.

Погледнах мъртвото детенце и също заплаках. През тези ужасни месеци ми беше съдено непрекъснато да виждам къде по-ужасни гледки, но видът на мъртвото невръстно дете ме потресе повече от всичко. То беше моята първородна рожба, майка му плачеше до мен, мъничките му вкочанени пръстчета сякаш опъваха сърцето ми като с тетива. Само всевишният може да каже кой дава на човешкото сърце сили да преживее такава мъка, но той е ням за нашите уши.

Взех мотика и изкопах дупка край къщата, докато стигнах до вода. В Теночтитлан водата е на около две стъпки от повърхността. Прошепнах някаква молитва над тялото на детето ни, положих го направо във водата и го зарових, да не се вижда. Поне не го оставих на сопилотите, така ацтеките наричаха лешоядите, както правеха другите.

Сетне поплакахме в прегръдките си и заспахме, но от време на време Отоми промърморваше:

— О, съпруже, как ми се иска да заспим завинаги и да отидем при нашето детенце!

— Почакай малко — отвърнах аз. — Смъртта не е далече.

Настана утрото, с него и най-смъртоносната схватка досега, а после още утрини и още смърт, но ние оживяхме, защото Куаутемок ни даде от своята храна. Кортес изпрати глашатаи с искане да се предадем. Три четвърти от града вече беше в развалини, три четвърти от неговите защитници вече бяха мъртви. Мъртъвците лежаха струпани по къщите като пчели, измрели в кошерите, а по улиците бяха толкова нагъсто, че вървяхме направо по тях.

Събрахме Съвета, ожесточени мъже, изпити от глада и битките, за да разискват предложението на Кортес.

— Какво ще кажеш ти, Куаутемок? — попита накрая говорителят им.

— Аз не съм Монтесума, защо ме питаш? Заклел съм се да защитавам града докрай — отвърна той грубо, — и ще го защитавам. По-добре всички да умрем, вместо да попаднем живи в ръцете на теулите.

— Същото казваме и ние — отговориха останалите и войната продължи.

Но дойде денят, когато испанците отново атакуваха и завзеха още една част от града. Сега хората се струпаха на едно място като овце в кошара. Опитахме се да ги браним, но ръцете ни бяха отслабнали от глада. Испанците стреляха по нас и ни поваляха като със сърп. После тласкалите се нахвърляха отгоре ни подобно на освирепели кучета върху беззащитен елен. Говори се, че този ден са загинали четиридесет хиляди души, никого не пощадиха. На следващата сутрин, последния ден от обсадата, се получи ново послание от Кортес, в което той молеше за среща с Куаутемок. Отговорът беше същият. Нищо не можеше да сломи това благородно сърце.

— Кажи му, че ще умра там, където съм, и няма да преговарям с него. Безпомощни сме, нека Кортес прави с нас каквото иска.

Целият град вече беше разрушен и ние, които останахме живи, се събрахме на насипния път зад разбитите стени — мъже, жени, деца, всички заедно.

Тук пак ни атакуваха. Големият барабан на теокали удари за последен път, дивите викове на ацтекските войни се понесоха към небето. Сражавахме се възможно най-добре. Този ден аз убих четирима души със стрелите, които Отоми ми подаваше, защото през цялото време тя беше до мен. Но повечето защитници бяха слаби като деца. Какво можехме да направим? Врагът навлизаше сред нас като морски ловци сред стадо тюлени и избиваше стотици наведнъж. Отблъснаха ни в каналите, стъпкаха ни, направиха мостове от мъртвите тела. Как оцеляхме, просто не знам.

Накрая една малка група, сред която бяха Куаутемок и жена му Течуишпо, достигнахме бреговете на езерото, където се намираха канутата. Седнахме в тях, без да знаем какво да правим, но възнамерявахме да се спасим с бягство, тъй като целият град вече беше завзет. Бригантините ни видяха и заплуваха към нас. Вятърът беше благоприятен в тази война, вятърът винаги беше благоприятен за врага. Как ли не гребахме, но една от тях ни настигна и откри огън. Тогава Куаутемок се изправи и каза:

— Аз съм Куаутемок. Заведете ме при Малинцин. Но пощадете хората ми, които останаха живи.

— И моят час настана — обърнах се аз към Отоми. — Испанците сигурно ще ме обесят. Мисля, че ще е най-добре, жено, сам да сложа край на живота си, за да избегна позорната смърт.

— Не, съпруже — отвърна тя тъжно, — както вече ти казах при един друг случай, докато човек е жив, има надежда, а от смъртта няма връщане. Може да ни провърви, но ако ти не мислиш така, аз съм готова да умра.

— Няма да ти позволя, Отоми!

— Тогава дръж се, съпруже, защото и сега, както винаги, ще те последвам, където и да отидеш.

— Слушай — прошепнах аз, — не им казвай, че си моя жена. Трябва да минеш за една от придворните на сестра си Течуишпо. Ако ни разделят и ми се случи да избягам, ще опитам да се добера до Града на боровете. Там, сред твоя народ, може да намерим убежище.

— Така да бъде, любими — отвърна тя с тъжна усмивка. — Но не знам как ще ни посрещнат отомите след страшната смърт на двадесетте хиляди от най-добрите им мъже.

Намерихме се на палубата на бригантината и трябваше да прекратим разговора. Оттам, след като испанците поспориха малко, ни закараха на брега и ни поведоха нагоре към една оцеляла къща, където Кортес бързаше да се приготви за срещата си с царствения пленник. Обкръжен от свитата, испанският генерал стоеше изправен, с шапка в ръка, а до него беше Марина, още по-красива отпреди. Виждахме се за пръв път, откак се разделихме в Табаско.

Погледите ни се срещнаха и тя трепна, с което показа, че ме е познала, макар сигурно да й е било трудно да разпознае приятеля си теул в лицето на този окървавен, дрипав, гладен нещастник, който едва намери сили да се качи на плоския покрив. Не разменихме нито дума, защото тогава всички очи бяха устремени към Кортес и Куаутемок, победителя и победения.

Горд и предизвикателен, въпреки че приличаше на жив скелет, Куаутемок тръгна направо към мястото, където стоеше Кортес, и заговори, а Марина преведе думите му.

— Аз съм император Куаутемок, Малинцин. Всичко, което един човек можеше да направи, за да защити народа си, аз го направих. Погледни плодовете на моя труд. — И той посочи почернелите развалини, които стърчаха навсякъде, докъдето ти стига погледът. — Озовах се в това положение, защото боговете бяха против мен. Прави каквото искаш, но най-добре е още сега да ме убиеш и бързо да ме отървеш от мъките.

И той докосна с ръка камата на Кортес.

— Не се бой, Куаутемок — отвърна Кортес. — Ти се бори храбро, а такива хора аз уважавам. При мен си в безопасност, защото испанците обичат доблестните противници. Заповядай, хапни. — Той посочи масата с храна, каквато не бяхме виждали от много седмици, и продължи: — Яж заедно с другарите си, сигурно имате нужда. После ще говорим.

Ядох с настървение и си мислех, че ще е по-добре да умра с пълен стомах, малко ли гледах смъртта на гладен стомах. И докато ние лапахме месото, испанците стояха настрана и ни наблюдаваха жалостиво. След малко при Кортес доведоха Течуишпо, а с нея Отоми и още шест знатни дами. Той вежливо ги поздрави и им дадоха да ядат. В този момент един испанец прошепна нещо на ухото на Кортес и аз видях как лицето му помръкна.

— Хей — каза ми той на кастилски, — ти не си ли оня родоотстъпник и предател, който помагаше на ацтеките против мен?

— Не съм нито родоотстъпник, нито предател, генерале — отвърнах аз смело, тъй като храната и виното бяха възвърнали силите ми. — Аз съм англичанин и се бих на страната на ацтеките, защото имам причини да мразя испанците.

— Сега ще имаш още причини, предател — каза той разярен. — Хайде, изведете го и го обесете върху мачтата на този кораб.

Разбрах, че всичко е свършено, и се приготвих да умра, когато видях, че Марина говори нещо на ухото на Кортес. Не можах да доловя всичко, което тя му каза, но дочух думите „скрито злато“. Той я изслуша, поколеба се и рече високо:

— Не бесете този човек днес! Но добре го пазете. Утре ще се разбера с него.