Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montezuma’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011)
Допълнителни корекции
Лили (2012)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Дъщерята на Монтесума

Роман

 

First Edition, August, 1893

McKinlay, Stone & Mackenzie New York, 1909

Редактор Елена Матева

Художник Теодора Пунчева

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Божидар Петров

Коректор Галя Луцова

Английска. Първо издание. ЛГ VII.

Печ. коли 23,50. Изд. коли 19,74.

Формат 84×108/32.

 

Издателска къща „Младеж“ София, 1992

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

XXXVII Глава
Отмъщението

По време на вечерята Бернал Диас заговори за първата ни среща на дигата, как почти не го убих по погрешка, вземайки го за Сарседа, и ме попита какво имаме да делим със Сарседа.

Колкото може по-накратко му разказах историята на моя живот и за цялото зло, сторено от Де Гарсия, тоест от Сарседа, на мен и на близките ми, и че заради него се намирам в тази страна. Той ме слушаше удивен.

— Света Богородице! — рече той накрая. — Винаги съм го мислил за подлец, но че е чак такъв човек, не знаех, ако не лъжеш, приятелю Уингфийлд. Честна дума, само да знаех тази история един час по-рано, Сарседа нямаше да напусне лагера, без да плати за всичко това или да докаже невинността си в двубой с теб. Но го научавам твърде късно. Щом луната изгрее, той трябваше да тръгне за Мексико, за да ми напакости, че приех условията ти. Не ме е страх от него, авторитетът му там не е голям.

— Не лъжа — отвърнах аз. — По-голямата част от разказа си мога да докажа, ако е нужно. Честно казано, бих дал половината живот, който ми е останал, за да се срещна в открит бой с него. Той винаги ми се изплъзваше, но имаме стари сметки за разчистване.

Изведнъж ми се стори, че някакъв хладен, ужасен полъх докосна ръцете и лицето ми, едно тревожно чувство за близко зло сви душата ми и така ме завладя, че известно време не можах нито да мръдна, нито да проговоря.

— Елате да видим дали е заминал — каза Диас след малко, извика стражата и се приготви да излезе от залата.

В този миг аз вдигнах поглед и видях една жена на прага. Подпряла ръка върху касата на вратата, отметнала глава назад с разпуснати дълги коси, а на лицето й беше изписана такава мъка и толкова променена изглеждаше, че в първия момент не познах Отоми. А когато я познах, разбрах всичко. Само едно нещо можеше да извика ужаса и болката, които изпълваха бездънните й очи.

— Какво е станало със сина ни? — попитах аз.

Мъртъв! Мъртъв! — прошепна тя и сякаш прониза мозъка на костите ми.

Нищо повече не продумах, защото сърцето ми подсказа какво се бе случило, но Диас попита:

— Мъртъв ли? Защо, от какво?

— Де Гарсия! Видях го да излиза — отвърна Отоми.

После вдигна нагоре ръце и бързо, без да издаде нито звук, падна назад.

В този миг си помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Оттогава нищо не е в състояние силно да ме развълнува, но този спомен продължава да ме терзае ден след ден, час след час и така, докато умра и тръгна да търся сина си.

— Е, Бернал Диас — извиках аз с дрезгав смях, — излъгах ли те?

Сетне прескочих тялото на Отоми и напуснах залата, следван от Бернал Диас и другите.

Излязох навън, завих наляво към лагера. Не бях изминал и стотина крачки, когато на лунната светлина видях малка група конници, яздещи към нас. Бяха Де Гарсия и слугите му. Отиваха към планинския проход на път за Мексико. Не бях закъснял твърде много.

— Стой! — извика Бернал Диас.

— Кой ми заповядва да спра? — чу се гласът на Де Гарсия.

— Аз, твоят капитан — изръмжа Диас. — Спри, дяволе, спри, убиецо, или ще те посека.

Забелязах, че се стресна и пребледня.

— Странни маниери имаш, сеньор — каза той. — Ако благоволиш…

Едва в този миг Де Гарсия ме зърна, защото се отскубнах от Диас, който ме стискаше за ръката, и се насочих към него. Нищо не казах, но лицето ми говореше, че знам всичко и че съдбата му е решена. Погледна над главата ми. Тесният път беше блокиран от хора. Приближих се, но той не чакаше. Първо сложи ръка на дръжката на меча, после изведнъж обърна коня си и побягна назад по улицата, водеща към вулкана Шака.

Де Гарсия бягаше, а аз го следвах бързо и тихо като хрътка. Първо набра преднина, но скоро пътят стана неравен и той не можеше да галопира по него. Градът, по-точно неговите развалини останаха зад нас. Движехме се по малка пътечка, по която индианците си носеха сняг от Шака в горещо време. Имаше може би около пет мили по тази пътека, докато се стигне снежната ивица, а зад нея нито един индианец не бе посмял да стъпи. Земята там беше свещена. Вървяхме по тази пътека и аз злорадствах, защото знаех, че няма къде да свие от нея, от двете страни се спускаха само дълбоки пропасти и отвесни скали. С всяка измината миля Де Гарсия се оглеждаше ту наляво, ту надясно, ту напред към големия снежен връх, увенчан с огън, издигащ се над него. Но нито веднъж не погледна назад. Знаеше какво го чака там — смърт в образа на един човек.

Следвах го упорито, като пестях силите си. Все едно — щях да го хвана, няма значение кога.

Накрая той стигна снежната ивица, където пътеката свършваше, и за пръв път погледна назад. Бях на около двеста крачки зад него. Аз, неговата смърт, се намирах отзад, а отпред блестеше снегът. За миг той се поколеба и във величествената тишина чух тежкото дишане на коня му. После Де Гарсия се обърна, погледна склона и заби шпори в хълбока на животното. Снегът беше твърд, мразът го беше сковал и макар да беше много стръмно, известно време конят се движеше по него по-бързо, отколкото по пътеката долу. И сега както преди имаше само един път за него, защото бяхме стигнали гребена на някакъв планински склон, гънка в планината, по чиито снежни стръмнини ни кон, ни човешки крак можеха да се задържат. Над два часа вървяхме по този склон и докато се движехме в тишината на обитавания от духове вулкан и сред уединението на вечните снегове, ми се струваше, че духът ми проникна в духа на моя враг и аз виждам всичко, което става в душата му. Може да не бях прав, но подобна мисъл ми беше много приятна, защото четях в душата му такава агония, такова черно отчаяние, такива натрапчиви спомени, такъв ужас от наближаващата смърт и от това, което се намира зад нея, че никаква човешка мъст не можеше да надмине това изтезание. Бях прав, знам, че бях прав. Той страдаше, страдаше много, защото дори да нямаше съвест, имаше поне страх и въображение, което да ускори и подсили страха.

Сега снежният хребет стана по-стръмен, а конят се изтощи и едва дишаше на такава височина. Де Гарсия напразно забиваше шпори в хълбоците му, благородното животно нищо повече не можеше да направи. Внезапно конят падна. Помислих си, че сега Де Гарсия ще ме почака. Но дори аз не бях проумял колко голям е бил ужасът му. Де Гарсия се измъкна изпод падналия кон, погледна към мен, после хукна, захвърли пътьом бронята си, за да му е леко, като бяга.

Бяхме стигнали вече до мястото, където снегът свършваше, до ледената шапка, образувана от топенето на снега в резултат от вътрешната топлина на вулкана, а може би от слънцето през горещия сезон, не знам, и от замръзването му после през зимните месеци или от студа през нощта. Така или иначе, Шака беше покрит с ледена шапка, почти една миля широка, намираща се между снега и снежния ръб на кратера. По този лед се катереше Де Гарсия и задачата му не беше лесна дори за съвсем спокоен човек, защото тук трябваше да се стъпва от процеп на процеп, да се улучват тънките като игли издатини по грапавия лед, стърчащи на равната повърхност като свинска четина, и тежко ти, ако някоя игла се отчупи или се подхлъзнеш. Тогава, докато падаш, хилядите остри като мечове издатини ще смъкнат месото от костите ти далеч преди да си стигнал склона. Много пъти се страхувах, че точно това ще се случи на Де Гарсия, а никак не ми се искаше да изпусна отмъщението. Два пъти видях, че го грози опасност, и му извиках, казвах му къде да си слага крака, защото се намирах на двайсет крачки от него. Най-странното бе, че той безпрекословно ми се подчиняваше, забравил всичко пред ужаса от внезапната смърт. За себе си не се страхувах, защото знаех, че няма да падна, въпреки че в друго време бих се въздържал от подобно намерение.

Към снежния гребен на Шака пътувахме непрекъснато при ярка лунна светлина, но сега изведнъж на върха на планината се показаха първите слънчеви лъчи и пламъкът, осветяващ отвътре стълба дим, угасна. Каква чудесна гледка представляваше това червено сияние, огряло ледената шапка, а ние бяхме двама мъже, които пълзяха като мухи по нея, докато хребетът на планината и светът долу бяха потопени в сенките на нощта.

— Сега светлината е по-хубава за изкачване, нали, друже — извиках аз на Де Гарсия и гласът ми звънна странно сред ледените скали, където никога не бе звучал човешки глас.

В този миг планината забоботи и затрещя под нас, разтресе се като люшкано от вятъра дърво, сякаш разгневена от това, че осквернихме свещеното й уединение. След тътена отгоре ни се посипа дъжд от сива пепел и за кратко време скри Де Гарсия от погледа ми. Чух как извика от страх, а и аз се уплаших да не падне. Но след малко пепелта се изчисти и го видях да стои жив и здрав на лавата до кратера.

„Сега — помислих си аз — ще остане там и ако намери смелост у себе си, много лесно ще му е да ме убие с меча, докато се изкача от леда до горещата лава.“

Изглежда, и той си помисли същото, защото се обърна, вторачи се в мен със сатанинско изражение, но пак продължи нагоре, а аз се зачудих къде възнамерява да се скрие. На трийсетина крачки от края на леда от кратера се вдигаха дим и пара във въздуха. А на места между леда и кратера лавата беше толкова гореща, че трудно можеше да се ходи по нея. По тази лава, тресяща се под краката ни, Де Гарсия вървеше бавно, много уморен, а аз го следвах нетърпеливо, поел си отново въздух.

След малко видях, че той стигна края на кратера, наведе се напред и погледна вътре. Помислих, че ще се хвърли в него и ще се убие. Но ако на мен ми мина такава мисъл, то той веднага се беше отказал от нея, виждайки какво ложе за съня си щеше да намери там. Вдигна меча, върна се към мен и ние се срещнахме на десетина крачки от кратера. Казвам „ние се срещнахме“, а всъщност не се срещнахме, защото той пак спря там, където не можех да го достигна с меча си. Седнах на един отломък лава и го погледнах. Струваше ми се, че все не мога да се нагледам на лицето му. Какво лице беше само! Лице на нещо повече от убиец пред мига на разплатата! Жалко, че не мога да го нарисувам, защото с думи не е възможно да се опише страха в червените хлътнали очи, озъбената усмивка и треперещите устни. Мисля, че когато дяволът, врагът на човечеството, хвърли последния си жребий и погуби последната душа, когато отива към своята гибел, ще изглежда точно така.

— Най-после, Де Гарсия! — казах аз.

— Защо не ме убиеш и да сложим край? — попита Де Гарсия дрезгаво.

— Закъде бързаш, братовчеде? Цели двайсет години те търсих, защо сега да се разделяме набързо? Нека си поговорим малко. Преди да се разделим завинаги, може би ще бъдеш любезен да ми отговориш на един въпрос? Любопитен съм. Защо причини толкова зло на мен и на близките ми? Сигурно има причина за тази напразна и глупава на вид жестокост.

Говорих с него спокойно и студено. Не изпитвах гняв, не изпитвах нищо. В този странен час аз вече не бях Томас Уингфийлд, не бях вече човек, а сила, инструмент. Можех да мисля за мъртвия си син без тъга. За мен той сякаш не беше мъртъв, защото и аз представлявах частица от онова, което той беше станал със смъртта. Даже за Де Гарсия мислех без омраза, като че той беше само едно оръдие в чужди ръце, освен това знаех, че е мой телом и духом и ще ми отговори, ще ми каже истината и ще умре, когато аз поискам. Опита се да стисне устни, но те сами се отвориха и дума по дума измъкнах истината от черната му душа, все едно че седеше на подсъдимата скамейка.

— Обичах майка ти, братовчеде — каза той бавно и с болка, — от малък я обичах, единствена на този свят, обичах я, както я обичам и сега, но тя ме мразеше, защото бях лош, и се страхуваше от мен, защото бях жесток. После срещна баща ти, обикна го, помогна му да избяга от Светата инквизиция, на която аз го бях предал, за да бъде изтезаван и изгорен, и избяга с него в Англия. Ревнувах я и щях да си отмъстя, ако можех, но нямаше начин. Водих порочен живот, но след двайсетина години попаднах в Англия по търговски работи. Случайно разбрах, че майка ти и баща ти живеят близо до Ярмът, и реших да се видя с нея. Тогава не мислех да я убивам. Провървя ми. Срещнахме се в гората и аз видях, че тя още е красива и я обичам дори повече отпреди. Дадох й възможност да избира — да избяга с мен или да умре, и тя умря. Но когато я стигнах на гористия склон с вдигната сабя в ръка, майка ти изведнъж застана неподвижна и рече: „Слушай, преди да ме промушиш, Хуан. Имам предсмъртно видение. Както аз бягах от теб, така и ти ще бягаш от един от моите потомци сред сняг, скали и огън, и както ти ме отпращаш към портите небесни, така той ще те прати в бездната на ада.“

— Това място е такова, братовчеде.

— Това място е такова — прошепна той, оглеждайки се.

— Продължавай!

Пак се опита да замълчи, но волята ми пак му се наложи и той продължи:

— Късно беше да я пощадя, щом исках да се спася. Затова я убих и избягах. Но в сърцето ми се всели ужас, ужас, който не ме е напускал досега, тъй като винаги пред погледа ми е видението за един от потомците на майка ти, пред когото трябва да бягам, както тя бягаше пред мен, и който трябва да ме прати в бездната на ада.

— Ето там, братовчеде — казах аз и посочих със сабята гърлото на вулкана.

— Там е, видях.

— Но там е само за тялото ти, братовчеде, не и за душата ти.

— Само за тялото, не и за душата — повтори той след мен.

— Продължавай!

— После същия ден те срещнах, Томас Уингфийлд. Страхът от предсмъртното пророчество на майка ти вече ме беше обхванал и виждайки един от нейните потомци, аз се опитах да го убия, за да не ме убие той.

— Както ще направи сега, братовчеде.

— „Както ще направи сега“ — повтори той като папагал. — Знаеш какво стана и как се измъкнах. Избягах в Испания и се опитах да забравя. Но не можах. Една нощ на улицата в Севиля видях човек, който ми напомни за теб. Не мислех, че си ти, но толкова силен беше страхът ми, че реших да избягам далече, в Западна Индия. Ти ме срещна в нощта на заминаването ми, когато се сбогувах с една жена.

— С Исабела де Сигенса, братовчеде. Аз се сбогувах с нея по-късно и ти предадох предсмъртните й думи. Сега тя те чака заедно с детенцето си.

Той потръпна и продължи:

— В океана пак се срещнахме. Ти се показа от водата. Не посмях веднага да те убия, исках да умреш в трюма сред робите, за да не ме обвинят за смъртта ти. Но ти не умря. Дори морето не те погуби. Но аз помислих, че си умрял. Дойдох в Анауак със свитата на Кортес и ние пак се срещнахме. Този път ти едва не ме уби. Сетне дойде ред на моето отмъщение и аз добре те измъчих. Сутринта смятах да те убия, като първо щях да те измъчвам, защото страхът е жестоко нещо, но ти ми избяга. Минаха много години. Аз скитах насам-натам, ходих в Испания, връщах се в Мексико и по други места, но където и да отидех, страхът, призраците на мъртвите и кошмарите ме преследваха. Не бях щастлив. Оня ден се присъединих към отряда на Диас. Чак когато стигнахме Града на боровете, научих, че ти си вождът на отомите. Бяха ми казали, че отдавна си умрял. Останалото знаеш.

— Защо уби сина ми, братовчеде?

— Защото и той е един от потомците на майка ти, един от тези, които ще решат участта ми. А нима не ти дължах и отплата за всичкия ужас през тези години? Освен това глупаво е да пощадиш сина, а да убиеш бащата. Той е мъртъв и аз съм щастлив, че го убих, въпреки че сега и неговият дух ме преследва заедно с другите.

— И вечно ще те преследва. Но да свършваме. Имаш меч, използвай го, ако можеш. По-лесно е да се умре в бой.

— Не мога — простена той. — Обречен съм.

— Както искаш. — И се хвърлих отгоре му с вдигнат меч.

Той бързо се дръпна и започна да отстъпва, без да сваля поглед от мен, като плъх, преди да го глътне змия. Намерихме се в края на кратера. Погледнах надолу. Страшно беше. Там, на тридесетина фута под нас, нажежената до червено лава зловещо грееше под движещ се облак дим, въртеше се и бликаше като живо същество. Струите пара излитаха от него с пронизителни звуци, очертания на пагубни многоцветни изпарения пълзяха и се виеха по повърхността и едно горещо ужасно зловоние тровеше нагрятия въздух. По-добър вход към постоянното жилище на Де Гарсия не бих могъл и да желая.

Погледнах, посочих с меча си и се засмях. Той също погледна и изпищя. Цялото му мъжество го беше напуснало, толкова голям беше ужасът му пред смъртта. Да, този горд и надменен испанец пищеше, плачеше и молеше за милост. Той, който беше извършил толкова непростими злодейства, молеше да му дам време да се покае. Стоях и го наблюдавах. Страшен беше видът му, ужас премина дори през спокойното ми вледенено сърце.

— Хайде, време е да свършваме — казах аз и вдигнах сабята, но пак я пуснах, защото изведнъж разумът напусна Де Гарсия и той полудя пред очите ми.

За останалото не ми се пише. С лудостта се възвърна смелостта му и той започна да се бие, но не с мен.

Изглежда, вече не ме виждаше, но се биеше отчаяно, като замахваше в празното пространство. Страшно беше да го гледаш как се сражава с невидимите си врагове, да слушаш писъците и ругатните му, които сантиметър по сантиметър го приближаваха към края на кратера. Тук той спря за малко и като човек, застанал за последен път срещу непобедима сила, започна яростно да мушка и удря. Два пъти едва не падна, сякаш беше смъртно ранен, но се съвзе и продължи да се бие с Нищото. Сетне с пронизителен вик разпери внезапно ръце подобно на човек, прободен в сърцето. Мечът му падна и той се строполи в кратера на вулкана.

Обърнах поглед. Нищо повече не исках да видя, но често съм се чудил кой или какво нанесе смъртоносната рана на Де Гарсия.