Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (10)

VII Глава
Андрес де Фонсека

Сега ще ви разкажа набързо за приключенията си през годината, когато останах в Испания, защото, ако започна да описвам надълго и нашироко, тази история няма да има край или поне моят край ще дойде, преди да съм я завършил.

Много пътешественици са ми говорили за красотите на Севиля, на този старинен мавритански град, към който се носех с пълна скорост, плавайки по Гуадалкивир, но аз няма да се спирам на тях сега, защото трябва да ви разказвам за земи, от които още никой скитник не се е върнал в Англия. Затова накратко. Предчувствайки, че ще се наложи да остана известно време в Севиля и тъй като не желаех да бъда забелязан и за да изкарам с възможно най-малко средства, реших да продължа изучаването на медицина. За тази цел търговската фирма, която трябваше да се погрижи за мен, ме снабди с препоръчителни писма до севилските лекари. В тези писма по моя молба беше написано не истинското ми име, а името Диего де Айла, защото не исках да знаят, че съм англичанин. Това беше възможно, тъй като по външност, както вече казах, много приличах на испанец и само речта ми можеше да ме издаде, но и тази спънка намаляваше с всеки изминал ден, защото бях учил езика от майка си и сега, използвайки всеки удобен случай да чета и да говоря, само за шест месеца така овладях кастилски, че единствено лекият акцент ме отличаваше от местните хора. Освен това езиците ми се удаваха.

Пристигнах в Севиля, оставих багажа си в един немного посещаван хан и се отправих да отнеса препоръчително писмо на някакъв известен в града лекар, чието име отдавна съм забравил. Този лекар имаше хубава къща на „Лас Палмас“, широка улица, по която бяха засадени грациозни дървета и към която водеха други малки улички. По една от тях аз дойдох от хана, тиха тясна уличка с къщи от двете страни с патио, тоест с вътрешни дворове. Докато вървях по уличката, видях един човек, седнал на малко столче в своя патио. Дребен, сбръчкан, с мъдро изражение и проницателни черни очи, той ме наблюдаваше, когато минавах. Къщата на лекаря, когото търсех, беше разположена така, че старецът ясно я виждаше от мястото си и забелязваше всеки, който влизаше и излизаше оттам. Когато открих къщата, аз пак се върнах в тихата уличка, закрачих нагоре-надолу, обмисляйки какво да кажа на лекаря. През цялото време старецът ме наблюдаваше с проницателните си очи. Накрая реших какво да говоря и отидох в къщата, но лекарят не си беше у дома. Попитах кога мога да го намеря и си тръгнах, като пак минах по тясната уличка. Вървях бавно, докато стигнах мястото, където седеше дребният човек. Когато минавах край него, широкополата шапка, с която той си вееше, се търколи в краката ми. Наведох се, вдигнах я от паважа и му я подадох.

— Хиляди благодарности, млади господине — каза той с плътен и приятен глас. — Много сте любезен за чужденец.

— Откъде знаете, че съм чужденец, сеньор? — изненадах се аз и забравих да бъда внимателен.

— Ако не бях се досетил по-рано, сега щях да разбера — отвърна той със спокойна усмивка. — Кастилската ви реч говори сама за себе си.

Поклоних се и се готвех да отмина, когато той пак се обърна към мен.

— Защо бързате толкова, млади господине? Елате да пийнем по чаша вино. Хубаво е.

Тъкмо се канех да му откажа и се сетих, че нямам какво друго да правя и че вероятно ще успея да науча нещо от него.

— Днес е много горещо, сеньор, приемам.

Той не каза нищо повече, само стана, въведе ме в двора, покрит с мраморни плочи и в средата с воден басейн, заобиколен с лозници. В сянката на лозниците имаше столове и малка масичка. Когато затвори вратата на патиото и двамата седнахме, той взе едно сребърно звънче от масичката, звънна и от къщата се показа младо хубаво момиче, облечено в чудата испанска дреха.

— Донеси вино — нареди домакинът.

Виното беше донесено, бяло вино „Опорто“, каквото не бях опитвал досега.

— За ваше здраве, сеньор… — домакинът млъкна с чаша в ръка и ме погледна въпросително.

— Диего де Айла — отвърнах аз.

— Хм. Испанско име, или по-точно имитация на испанско име, защото точно такова име не съм чувал, въпреки че помня имена.

— Това е името ми, а вие, ако искате, го приемайте, сеньор… — и аз на свой ред го погледнах.

— Андрес де Фонсека — отвърна той и се поклони. — Лекар в града, достатъчно известен, особено сред нежния пол. Добре, дон Диего, приемам вашето име, защото имената нищо не значат. Много е удобно понякога човек да ги променя и това си е лично негова работа. Виждам, че сте чужденец. Не ме гледайте изненадано, сеньор. Човек, който познава града, не се оглежда, не се взира, не пита минувачите за пътя и никой севилски гражданин няма да тръгне по слънчевата страна на улицата през лятото. А сега, ако не ме вземете за нахалник, ще ви попитам каква работа може да има един здрав младеж като вас с конкурента ми там — и той кимна към къщата на известния лекар.

— Работите на хората, точно както и имената им, никого не засягат, сеньор — отвърнах аз и в себе си реших, че моят домакин е от онези, които позорят професията ни, като открито примамват пациентите, за да им приберат парите. — Но ще ви отговоря. Аз също съм лекар, макар и с по-малка квалификация, и търся работа при някой известен лекар, на когото да помагам във всекидневната практика. По този начин ще се усъвършенствам и ще изкарвам прехраната си.

— О, това ли било! Тогава, сеньор, напразно търсите там. — И пак кимна към къщата на доктора. — Хората като него не вземат ученици без голямо възнаграждение. Такива са обичаите в този град.

— Значи трябва да си търся препитанието другаде и по друг начин.

— Не съм казал подобно нещо. Да видим сега какво знаете по медицина, а което е още по-важно, какво знаете за човешката природа, защото за първото никой не знае много, но който познава човешката природа, може да управлява мъжа и жената, да управлява хората.

И без повече излишни приказки той ми зададе множество въпроси, всеки от тях толкова хитър и съществен, че се учудих на неговата далновидност. Някои от въпросите бяха медицински и засягаха главно лечението на жената, други бяха по-общи, но пак се отнасяха до жената. Накрая той каза:

— Добре, сеньор. Вие сте младеж със знания и способности, въпреки че ви липсва опит, както може да се очаква на вашата възраст. У вас има нещо, сеньор. И добро сърце имате, което е хубаво, защото дори несръчността на един човек с добро сърце струва повече от умението на един циник. Освен това имате воля и знаете как да я управлявате.

Аз се поклоних и направих всичко възможно да не покажа задоволството си от тези думи.

— Все пак — продължи той — не това ме кара да ви направя предложението, което се каня да ви съобщя, защото и по-хубави от вас на вид момчета не успяха. Кой глупак, кой скандалджия или непрокопсаник, какъвто впрочем може да се окажете и вие. Но ще рискувам, защото ми допадате заради нещо друго. Знаете ли, вие притежавате красота, сеньор, доста рядка, особена красота, която половината от жените в Севиля ще оценят, след като се запознаят с вас.

— Много съм поласкан, но мога ли да попитам какво означават всички тия комплименти? Накратко, какво е предложението ви?

— Добре, накратко. Нуждая се от помощник с всички качества, които виждам у вас. Най-ценното от тях е дискретността. Надявам се, и нея притежавате. Помощникът ми ще бъде добре платен, тази къща ще бъде на негово разположение и той ще има възможност да изучава живота, каквато малко хора могат да имат. Какво ще кажете?

— Ще ви кажа, сеньор, че бих желал да науча повече за работата, в която ще ви помагам. Предложението ви звучи много щедро, но се страхувам, че тази ваша щедрост трябва да заслужа с работа, от която честният човек би се срамувал.

— Добър довод, но не съвсем точен. Слушайте! Сигурно са ви казали, че оня лекар, у когото ходихте, и… — тук той назова още четири-пет имена — са най-големите лекари в Севиля. Не е вярно. Аз съм най-големият и най-богатият лекар и имам повече пациенти от когото и да е от тях. Знаете ли колко спечелих днес само? Ще ви кажа. Над двадесет и пет златни песети, повече от всичките лекари тук, взети заедно, бас държа. Искате да знаете как печеля толкова? Искате да знаете още защо, след като съм спечелил толкова, не си почивам вече от работа? Добре, ще ви кажа. Печеля, като обслужвам суетността на жените и прикривам резултатите от тяхната глупост. Тежи ли нещо на сърцето на някоя дама, тя идва при мен за утеха и съвет. Има ли пъпки по лицето, пак тича при мен да я лекувам. Има ли тайна любовна връзка, пак аз скривам нейната недискретност. Аз я съветвам за бъдещето й, аз й помагам да заличи миналото си, аз я церя от въображаеми заболявания, но често лекувам и от истински болести. Половината тайни на Севиля са в мои ръце. Ако река да проговоря, доста знатни къщи ще докарам до кавги и кръвопролития. Но аз не говоря, плаща ми се да не говоря. Дори когато не ми плащат, пак не говоря, за да не подроня авторитета си. Стотици жени ме мислят за свой спасител, а за мен те са просто будали. Но забележете, никога не отивам далече в тия неща. Любовен еликсир, тоест оцветена вода, мога да продавам, но отровна роза никога! Другаде да си я търсят. В останалото посвоему съм честен. Приемам света такъв, какъвто е. Това е. И ако жените са глупачки, защо да не се възползвам от тяхната глупост и да не забогатея от нея? Да, забогатях и вече не мога да спра. Обичам парите, те са сила, но най-много обичам живота. Какво са любовните и приключенските романи? Кой любовен или приключенски роман може и наполовина да бъде толкова хубав, колкото онова, което аз научавам всеки ден. И във всяко от тези събития играя своя роля, при това главна роля, без да викам и да важнича по сцената.

— Ако е така, защо търсите помощта на един непознат, на един чужденец, за когото нищо не знаете? — попитах аз направо.

— Липсва ви опит наистина — разсмя се старецът. — Нима допускате, че ще си избера човек, който не е чужденец и може да има връзки в града, които не са ми известни. А колкото до това, че нищо не знам за вас, младежо, мислите ли, че четиридесет години ще се занимавам с тази моя необикновена работа и няма да се науча да преценявам хората от пръв поглед? Познавам ви по-добре, отколкото вероятно и вие самият се познавате. Впрочем това, че сте толкова влюбен в онова момиче, което сте оставили в Англия, за мен е достатъчна препоръка, защото каквато и глупост да направите, едва ли бихте поставили в затруднено положение и мен, и себе си, ако с това ще навредите на своята любов. Какво, изненадах ли ви?

— Откъде знаете? — започнах аз и спрях.

— Откъде знам ли? Много просто. Обувките ви са английски. Виждал съм такива обувки, когато пътувах в Англия. Акцентът ви също е английски, макар и едва доловим, и на два пъти употребихте английски думи, когато не намерихте испанските. А колкото до момичето, на пръста ви няма ли годежен пръстен? Освен това, когато ви говорех за тукашните жени, въобще не се заинтересувахте, нещо необичайно за вашата възраст, ако сърцето ви е свободно. Момичето сигурно е русо и високо, а? Така си и мислех. Забелязал съм, че мъжете и жените се привличат от техните противоположности. Правилото си има и изключения, но сега отгатнах.

— Много сте умен, сеньор.

— Работата не е в ума, а в опита. И вие ще станете такъв след една година при мен. Но очевидно нямате намерение да се задържате толкова дълго в Севиля. Може би сте дошли тук с някаква задача и искате да използувате времето си по-полезно, докато я изпълните. Пак познах, струва ми се. Е, така да бъде, ще рискувам. Целта и постигането й често са далече едно от друго. Приемате ли предложението ми?

— Склонен съм да приема.

— Тогава приемайте. Но искам още нещо да ви кажа, преди да се споразумеем. Не ви вземам в ролята на аптекарски ученик. В бъдеще за хората вие ще сте мой племенник, дошъл от чужбина да се научи на професията ми. В медицината ще ми помагате наистина, но с това няма да приключат задълженията ви. Трябва да се намесите в живота на Севиля, да наблюдавате тези, които ви наредя да наблюдавате, да подхвърляте къде дума, къде намек и чрез стотици други начини, които ще ви покажа, да изливате вода в моята мелница, а това значи и във вашата. Трябва да бъдете блестящ и остроумен или тъжен и начетен, когато ви кажа. Трябва да пуснете в ход всичките си лични качества и талант, с моите клиенти другояче не може. С идалгото трябва да говорите за оръжие, с жената за любов, но няма спасение за вас, ако сам се замесите в тия неща. И най-важното, младежо — тук той някак си се промени, лицето му стана сурово, почти жестоко, — никога не мамете доверието ми или доверието на моите клиенти. За останалото, ако искате, ми вярвайте, но за това, казвам ви го открито и ви моля да ми вярвате, за ваше добро е. Загубя ли доверие във вас, ще умрете. Ще умрете не от моята ръка, но ще умрете. Такава е цената. Приемате ли или не? Ако се откажете, но се разбъбрите за това, което чухте днес, нещастието пак ще ви постигне. Внезапно, разбрахте ли?

— Разбрах. Заради собственото си добро ще зачитам вашето доверие.

— Все повече ми харесвате, младежо. Ако ми бяхте казали, че ще мълчите заради доверието ми, нямаше да ви повярвам, защото несъмнено чувствате, че не си струва човек да пази тайни, съобщени с такава лекота. Но ако сте разбрали, че разгласяването им ще ви навлече внезапна и жестока смърт, това вече е друго нещо. Е, приемате ли?

— Приемам.

— Добре. Предполагам, че багажът ти е в хана. Ще пратя да платят сметката и да го донесат. Не е нужно ти да ходиш дотам, племеннико. Да пийнем още по една чаша вино. Колкото по-бързо се сближим, толкова по-добре, племеннико.

Така се запознах със сеньор Андрес де Фонсека, моя благодетел, най-странния човек, когото някога съм срещал. Без съмнение читателите ми ще си помислят, че свързвайки се с него, аз съм си навлякъл сума неприятности, като съм попаднал в мрежите на най-долен мошеник, който поради порочните си цели е готов да доведе един младеж до престъпление и гибел. Но не бе така. И това е най-невероятното в моята история. Всичко, което ми разказа Андрес де Фонсека, се оказа истина, от началото до края.

Той беше благороден мъж с голям талант, но и с някои странности в резултат от преживени нещастия на младини. Не знам кой е бил учителят му като лекар, ако изобщо някой някога го бе учил, но като човек, вещ в живота, особено в живота на жените, нямаше равен на себе си. Много бе пътувал, много бе видял и нищо не бе забравил. В известен смисъл беше знахар, но неговото знахарство винаги беше разумно. Скубеше глупаците наистина, занимаваше се дори с астрология и печелеше пари от суеверието на хората, но вършеше и немалко добри дела безплатно. Можеше да накара една богата дама да плати десет златни песети, за да й боядиса косата, и в същото време безплатно да се грижи за някое бедно момиче, изпаднало в беда, а след това да му намери и подходяща работа. Той, който знаеше всички тайни на Севиля, никога не печелеше чрез изнудване и твърдеше, че такова нещо не е доходно. Въпреки че се правеше на егоист и мошеник, дълбоко в душата си беше честен човек.

Що се отнася до мен, при него аз намерих свободен и щастлив живот, доколкото моят живот можеше да бъде щастлив. Скоро научих ролята си и я играех добре. Представяха ме като племенника на богатия стар доктор Фонсека, когото той обучаваше, за да го замести. Това, съчетано с моята външност и маниери, ми осигури достъп до най-добрите семейства на Севиля. Аз изпълнявах онази част от работата, която стопанинът ми не можеше да поеме, тъй като вече не се движеше сред обществото в града. Пари имах в изобилие, можех да си живея чудесно и скоро стана ясно, че работата си гледам не по-зле от удоволствията. Все по-често по време на весел бал или карнавал при мен се промъкваше някоя дама и ме питаше с притихнал глас дали дон Андрес де Фонсека няма да се съгласи лично да я приеме по много важен въпрос и аз определях времето и мястото на срещата. Ако не бях аз, щяхме да изгубим тези пациентки, тъй като повечето от тях бяха стеснителни и това им пречеше да дойдат сами.

По същия начин, щом веселието свършваше и аз се приготвях да тръгвам, някой галантен кавалер ме хващаше под ръка и ме молеше за помощта на учителя ми по повод на афера, засягаща любовта, честта, дори кесията му. Аз го завеждах в старата мавританска къща, където дон Андрес седеше в кадифената си дреха като паяк в паяжината си и пишеше, защото повечето от работата си той вършеше нощем. Тук въпросът се решаваше направо — и в полза на учителя ми, и задоволително за всички. Постепенно стана известно, че макар и много млад, аз бях човек дискретен, не говорех за чутото, не правех скандали, не пиех, не играех хазарт и независимо че се отнасях приятелски с много от знатните дами, нито една от тях не научи тайните ми. Разбра се, че аз самият бях доста умел лечител, и сред жените в Севиля се говореше, че не е имало човек в този град толкова изкусен в премахването на петна по кожата или в боядисването на косите като племенника на стария Фонсека. А както ви е известно, такава една слава струва вече цяло състояние. Така стана, че и при мен започнаха да идват все повече и повече клиентки. Накратко, работите ни вървяха толкова добре, че за първите шест месеца от моята служба аз увеличих почти с една трета доходите на учителя си, достатъчно големи и преди това, и в същото време го освободих от немалко задължения.

Странен беше тоя живот и ако напиша за всичко, което видях и научих, ще стане дълга история, а тия неща нямат нищо общо с моя разказ. Мълчанието и усмивките, с които мъжете и жените прикриваха мислите си, изчезваха пред нас и сърцата им заговаряха чистата истина. При нас идваше ту някое хубаво момиче или съпруга, за да ни изповядат грях, за който не бихме и помислили, че е възможен, ако разказите им не го доказваха, и ние научавахме за тайнствени убийства на съпрузи, любовници или съперници, ту някоя позастаряла дама, която искаше да си спечели млад съпруг, ту някой богаташ или богаташка с желанието да сключат брак с някой без пари, но от благородно потекло. На такива помагах неохотно. Нещастно влюбените или измамените обаче винаги изслушвах с интерес, защото сам бях в подобно положение. Толкова дълбоко и искрено беше съчувствието ми, че неведнъж нещастните красавици бяха готови да прехвърлят любовта си към мен. Веднъж дори се стигна дотам, че ако бях пожелал, щях да се оженя за една от най-хубавите и знатни дами на Севиля.

Но аз не исках нито една от тях, защото ден и нощ мислех за моята английска Лили.