Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (1)

Посвещение

Скъпи Джеб,

Колкото и необикновени да са приключенията и избавлението на Томас Уингфийлд, живял някога в енорията, за която разказват тези страници, твоите приключения, станали немного отдавна, почти по нищо не отстъпват на неговите и ако едно съчувствие може да направи нас добри, теб те сигурно ще трогнат така, че да въздишаш от състрадание. Сред множеството далечни земи, които ти познаваш, е и земята, където той обичаше, сражаваше се, следваше отмъщението и съдбата си. От теб научих за реликвите и народите на тази земя, за вулканите и долините й. Ти знаеш дори къде лежи съкровището, заровено с негова помощ преди повече от три века, несметното богатство, което едно зло заклинание ни възпира да дирим. Днес индианците пак държат в ръцете си своята тайна и колкото и хора да искат да открият това съкровище, никой не ще успее да повдигне надгробния му камък, нито дневна светлина отново ще огрее златната глава на Монтесума. Така да бъде! Богатството, за което Кортес плачеше, а войниците му влизаха в грях и умираха, завинаги е скрито там, под бреговете на едно жестоко езеро, чиито води ти предадоха онзи древен ужас, истинския, вечно будния бог на жертвоприношението, който аз не ще ти отнема и не съжалявам за загубата.

Това, което не трябва да бъде загубено, това, което за мен струва повече от скъпоценните камъни и златните делви на героя Куаутемок, са спомените за истинското приятелство, показано далече там, под сянката на „Спящата жена“^[1], и аз изказвам благодарността си за тях и моля за разрешение да поставя името ти в една книга, която, ако не беше ти, нямаше да бъде написана.