Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montezuma’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011)
Допълнителни корекции
Лили (2012)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Дъщерята на Монтесума

Роман

 

First Edition, August, 1893

McKinlay, Stone & Mackenzie New York, 1909

Редактор Елена Матева

Художник Теодора Пунчева

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Божидар Петров

Коректор Галя Луцова

Английска. Първо издание. ЛГ VII.

Печ. коли 23,50. Изд. коли 19,74.

Формат 84×108/32.

 

Издателска къща „Младеж“ София, 1992

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

XXX Глава
Бягството

Отоми махна въжето от врата си, слезе от столчето и застана пред Марина.

— Значи ти си Марина — рече тя студено и гордо — и си дошла да ни спасиш, ти, която доведе до разруха родната си земя и обрече на смърт, позор и мъки хиляди от нейните чеда. Ако зависеше от мен, нямаше да приема спасение от теб, а щях да се спася сама, както бях решила.

Никога Отоми не е изглеждала по-царствена, както в този миг, когато говореше така, когато рискуваше и последния си шанс да живее само за да излее презрението си към тази, която смяташе за предателка. Наистина, ако не бяха помощта на Марина и нейният ум, Кортес нямаше да завладее Анауак. Потреперих от гневните й слова, защото въпреки всичките страдания животът ми беше мил, при все че само преди десет секунди стоях пред прага на смъртта.

Би трябвало Марина да си тръгне и да ни остави на произвола на съдбата. Но не го направи. Само се присви и потрепери пред презрението на Отоми. Необикновен бе контрастът в красотата на тези две жени, застанали една срещу друга в помещението за изтезания. Необикновена беше и духовната победа на жената от царско потекло, обречена или на позорна смърт, или на още по-позорен живот, над обикновеното индианско момиче, което съдбата днес беше извисила до звездите.

— Кажете, принцесо — попита Марина нежно, — защо, ако е истина, сте легнали до този бял човек на жертвения камък?

— Защото го обичам, Марина.

— По същата причина и аз, Марина, положих честта си на един друг олтар, по същата причина тръгнах срещу чедата на своя народ, защото обичам човек от неговата раса. От любов към Кортес помогнах на Кортес, затова не ме презирай. Нека твоята любов оправдае моята, защото за нас, жените, любовта е всичко. Знам, че извърших грях и несъмнено след време този грях ще бъде подобаващо наказан.

— Тежко трябва да бъде наказан — отвърна Отоми. — Моята любов никому не е причинила зло, а погледни пред себе си. Там ще видиш само едно зърно от богатата си реколта. На този стол днес господарят ти Кортес измъчваше Куаутемок, твоя император, въпреки че му обеща уважение. До него седеше Теул, моят съпруг и твой приятел. Кортес го предаде на личния му враг Де Гарсия, когото вие наричате Сарседа. Виж какво направи той с него! Не, не потръпвай, добра жено! Погледни раните му! Виждаш ли докъде стигнахме, че търсим начин да умрем като кучета: мъжът ми, тъй като не може да гледа как ще ме изтезават, и аз, тъй като една принцеса на народа отоми и дъщеря на Монтесума не може да понесе такъв позор, а смъртта е изход. И това е само едно зърно от твоята реколта, продажнице и предателко, реколта на нещастия и смърт, складирана в развалините на Теночтитлан. Ако зависеше от мен, по-скоро десет пъти бих умряла, отколкото да получа помощ от ръка, опетнена с кръвта на моя и твоя народ. Аз…

— Спрете, принцесо, спрете! — простена Марина и закри очи с ръце, сякаш се плашеше от вида на Отоми. — Стореното — сторено, не ме тормозете още. Казахте, че са ви докарали тук, за да ви измъчват, така ли, принцесо Отоми?

— Да, пред очите на мъжа ми. Защо и дъщерята на Монтесума, принцесата на отомите, да не сподели съдбата на императора на ацтеките? Щом това, че съм жена, не може да ме запази, как да се надявам на високия сан, който загубих.

— Кортес нищо не знае, кълна се — рече Марина. — За другото го принудиха разбунтуваните войници, които го обвиняват, че е откраднал съкровището, а той въобще не го е намирал. Но за последното злодеяние нищо не знае.

— Да попита тогава своето оръдие Сарседа.

— Колкото до Сарседа, принцесо, обещавам ви, че ако мога, ще му отмъстя. Но сега няма време. Дойдох със знанието на Кортес, за да се опитам да откопча от вашия съпруг Теул тайната за съкровището на Монтесума. В името на моето приятелство към него аз ще измамя Кортес и ще ви помогна да избягате. Отказвате ли се от помощта ми?

Отоми мълчеше. Тогава аз за пръв път се обадих:

— Не, Марина, нямам желание да умра като разбойник, но как да избегна тази съдба, какво да направя?

— Възможността е малка, Теул, но ако излезете преоблечени от този затвор, може да се измъкнете, така мисля. Призори в лагера никой не мърда, а и да има някой, едва ли би разпознал човек от предмет. Гледай, донесох ти дрехите на един испански войник. Кожата ти е тъмна и в мрака ще минеш за испанец. На жена ти, принцесата, донесох други дрехи. Срам ме е да й ги предложа, но те са единствените, с които никой няма да я забележи през нощта. Освен това, Теул, донесох ти меч. Същият, който ти някога отне от друг един човек.

Докато говореше, Марина развърза пакета. Там беше облеклото и мечът, същият меч, който отнех от испанеца Диас по време на клането през ноче тристе. Най-напред измъкна женската дреха и я подаде на Отоми. Видях, че беше одеяние, каквото носеха само индианките, съпровождащи войската, с жълто и червено по него. Отоми също забеляза това и се дръпна.

— Момиче, та ти си ми донесла твоята рокля — каза тя спокойно, но по такъв начин, че показа повече дивашка гордост, присъща за нейната раса, отколкото друг път си е позволявала. — Във всеки случай такава рокля не мога да облека.

— Това, струва ми се, вече е твърде много — разгневи се Марина накрая, опитвайки се да скрие сълзите, които напираха в очите й. — Отивам си. — И започна да прибира вързопа.

— Прости й, Марина — бързо казах аз. Желанието ми да избягам растеше с всеки миг. — Мъката я кара да говори така.

После се обърнах към Отоми и добавих:

— Моля те, бъди добра заради мен, ако не заради себе си. Марина е единствената ни надежда.

— По-добре да беше ни оставила да умрем спокойно. Хубаво, така да бъде, заради теб ще облека тези омърсени дрехи. Но как ще избягаме от стаята, от лагера? Ще ни отвори ли някой вратата, ще се махне ли стражата? Дори да излезем оттук, ще можеш ли да се движиш, съпруже?

— Никой няма да ви отвори вратата, принцесо — отвърна Марина. — Защото тези, които чакат отвън, ще я заключат, когато изляза. Но от стражата не се страхувайте, вярвайте ми. Вижте решетките на прозореца. Дървени са и този меч бързо ще се справи с тях. Ако после ви забележат, ще се направите на пиян войник, когото една жена води до квартирата му. Нищо друго не знам, освен че поемам голям риск, защото открият ли, че съм ви помогнала, няма да ми е лесно да смекча гнева на Кортес, който, откак спечели войната — тук тя въздъхна, — няма нужда от мен, както преди.

— Мога да се държа и да подскачам на десния си крак — рекох аз, — а за останалото да се доверим на късмета си. По-лошо не може да стане.

— В такъв случай сбогом, Теул. Не смея повече да се задържам, нищо повече не мога да направя. Дано щастливата ти звезда те отведе оттук невредим. И ако не се срещнем отново, моля те, Теул, споменавай ме с добро, защото ще дойде ден, когато много хора ще мислят за мен противното.

— Сбогом, Марина — казах аз и тя си отиде.

Чухме как зад нея вратата се затвори, чухме далечните гласове на тези, които я понесоха в носилката, после настъпи тишина. Известно време още Отоми остана до прозореца, ослушвайки се. Стражата, изглежда, я нямаше. Кои бяха те и къде бяха отишли, досега не знам. Чуваха се само далечните гласове на гуляещите в лагера войници.

— Сега на работа — рекох аз на Отоми.

— Както искаш, съпруже, но се страхувам, че е безполезно. Не вярвам на тази жена. Тя е измамница и несъмнено нас също ще предаде. Но сега имаш меч и най-малкото ще можеш да го използваш.

— Какво още говорим? Положението ни не може да стане по-лошо, отколкото е сега. В живота няма нищо по-жестоко от изтезанията и смъртта, а те са вече при нас.

После седнах на столчето. Ръцете ми бяха здрави и силни и започнах да режа дървената решетка с острия меч, докато не направих отвърстие, достатъчно голямо да изпълзим през него. Никой не се появи да ни попречи. Сетне Отоми ме облече в донесените от Марина дрехи на испански войник, защото аз не можех да се облека сам. Нямате представа какво изтърпях, докато ми надене тези дрехи, особено докато нахлузи дългите ботуши на разранените ми крака. Неведнъж я спирах и се чудех дали не е по-добре да умра, отколкото да понасям такива ужасни болки. Най-после бях готов. Сега Отоми трябваше да облече жълто-червената рокля, позорно облекло за честните индиански жени, които биха предпочели да умрат, нежели да се видят в нея. Мисля, че в този момент агонията й, макар от съвсем друго естество, беше по-голяма дори от моята, защото за гордата Отоми тази рокля беше като разпятие. След малко тя се облече и заситни пред мен с дивашка подигравателна усмивка.

— Е, как е, войнико, добре ли го давам!

— Стига си се правила на глупачка! Животът ни е заложен на карта, какво значение има как сме облечени?

— Голямо, съпруже, но ти си мъж и чужденец, как да го разбереш? Сега ще се покатеря през прозореца, а ти ме последвай, ако можеш. Не можеш ли, ще се върна при теб и ще свършим с този маскарад.

Тя мина през дупката, защото беше гъвкава и силна като оцелот[1]. Аз се повдигнах на столчето и се опитах да я последвам, доколкото ми позволяваха раните. Успях да се метна на перваза, увиснах като умряла котка, докато тя ме издърпа, паднах заедно с нея на земята от другата страна и простенах. Тя ме вдигна на крака, по-точно на един крак, защото на другия не можех да стъпвам, и се огледахме. Никой не се виждаше наоколо, пиянските гласове бяха стихнали, гребенът на вулкана Попо вече се червенееше под първите слънчеви лъчи и в долината се зазоряваше.

— Сега накъде? — попитах аз.

Отоми, сестра й, жената на Куаутемок, и другите ацтекски благороднички имаха право да ходят свободно из лагера и тя като повечето индианци притежаваше дарбата да запомня всяко място, откъдето веднъж вече е минавала дори в най-тъмната нощ.

— Към южната порта — прошепна тя. — Войната свърши и вероятно вече не я охраняват. Поне знам пътя дотам.

Тръгнахме. Подпрян на рамото й, аз подскачах на един крак и с голяма мъка минахме триста ярда, без да срещнем някого. Но тук щастието ни изневери. Завивайки зад ъгъла на някаква сграда, ние се намерихме лице в лице с трима войници, които се връщаха от среднощен гуляй, придружавани от слугите си, местни жители.

— Кой си ти? — викна първият. — Как се казваш?

— Добър вечер, братко — отвърнах аз на испански с дрезгав пиянски глас.

— Искаш да кажеш добро утро — поправи ме той, тъй като вече се зазоряваше. — Как се казваш? Не те познавам, въпреки че, изглежда, си участвал в доста сражения.

— Как може да ме питаш за името? — отвърнах аз, полюлявайки се като пиян. — Капитанът може всеки момент да ме извика, а той е въздържател. Дай ми ръка, момиче. Време е да лягаме. Слънцето вече залязва.

Те се изсмяха. Единият от тях рече на Отоми:

— Остави този пияница, хубавице. Ела с нас да се поразходим. — И я хвана за ръката.

Но тя се обърна към него с такъв свиреп вид, че той ни пусна удивен и ние продължихме да се клатим, докато се скрихме от погледа им зад ъгъла на другата къща. Тук аз се свлякох на земята от болка, защото, докато войниците ни гледаха, бях длъжен да стъпвам и на ранения си крак, за да не събудя подозрение. Отоми ме издърпа до стената и каза:

— Уви, любими, трябва да вървим или ще загинем.

Аз се надигнах, стенейки, и не мога да ви опиша с какви усилия се добрахме до южната порта. Струваше ми се, че ще умра, но никога няма да я стигнем. Най-после тя беше пред нас и за щастие испанската стража спеше в караулното. Само трима тласкали дремеха навън край малък огън, завити през глава с одеялата, тъй като утрото беше хладно.

— Отворете портата, кучета! — изрекох гордо аз.

Виждайки пред себе си испански войник, единият от тласкалите стана, но се поспря и каза:

— Защо? По чия заповед?

Не можех да видя лицето му от одеялото, но гласът му ми се стори познат и аз се уплаших, но трябваше да говоря.

— Защо ли? Защото съм пиян и искам да си легна, докато изтрезнея. По чия заповед ли? По моя. Аз съм дежурният офицер и ако не ми се подчиниш, ще те бия, докато се научиш да не задаваш повече въпроси.

— Дали да не кажа на теулите в караулното? — попита единият начумерено.

— Не — отвърна другият, — господарят Сарседа е уморен и нареди никой да не го буди за дреболии. Ако щеш го задръж, ако щеш го пускай, но не го буди.

Изтръпнах. Де Гарсия беше в караулното. Ами ако се събуди? Ами ако излезе и ме види? Освен това сега се сетих чий беше този познат глас — на един от тласкалите, които помагаха при изтезаването ми. Ами ако видеше лицето ми? Едва ли не би познал белезите, които сам остави по мене. Онемях от страх, нищо не можех да кажа и ако не беше бързият ум на Отоми, моята история щеше да свърши дотук. Сега Отоми влезе в ролята си и я изигра добре. Отрупвайки го с груби войнишки шеги, тя го разсмя, накара го да отвори портата и да ни пусне. Почти бяхме минали, когато изведнъж ме обхвана слабост, олюлях се, паднах и се изтърколих на земята.

— Ставай, приятел, ставай — рече Отоми с груб смях, — ако ти се спи, чакай поне да намерим някой по-приятен храст.

И започна да ме дърпа и вдига. Със смях тласкалът й се притече на помощ и опирайки се на двамата, успях да стъпя пак на крака, но докато ставах, шапката ми, която не ми беше съвсем по мярка, падна. Той я вдигна, подаде ми я и погледите ни се срещнаха, но лицето ми остана някак в сянка. В следващия миг, подскачайки, аз погледнах назад и видях, че тласкалът се беше вторачил в нас, объркан като човек, който се съмнява дали е с всичкия си.

— Позна ме — казах аз на Отоми, — след малко, като се съвземе, ще ни подгони.

— Давай, давай — отвърна Отоми, — зад оня ъгъл има храсталак от алое. Там ще се скрием.

— Нямам сили, не мога повече. — И отново политнах да падна.

Отоми успя да ме хване и изведнъж, напрягайки всичките си сили, тя ме вдигна, както майка вдига детето си, притисна ме до гърдите си и неуверено тръгна напред. Любовта и отчаянието й даваха сила. Носи ме така петдесетина крачки, а може и повече, докато стигнахме храсталака и двамата се свлякохме на земята. Хвърлих поглед назад към пътеката, по която дойдохме. Зад ъгъла се зададе тласкалът със заострена тояга в ръка. Той ни търсеше, явно да се избави от съмненията си.

— Край — казах задъхан, — идва!

Вместо отговор Отоми извади меча ми от ножницата и го скри в тревата.

— Прави се, че спиш — рече тя. — Това е последният ни шанс.

Закрих лице с ръка и се престорих на заспал. Скоро чух, че тласкалът върви през храстите и застана над мен.

— Какво искаш? — попита Отоми. — Не виждаш ли, че спи? Остави го, не го буди!

— Първо трябва да погледна лицето му, жено — каза той и дръпна настрана ръката ми. — О, богове, така си и мислех! Това е той, теулът, с когото вчера се разправяхме. Избягал е.

— Ти си луд! — отвърна тя през смях. — Отникъде не може да е избягал, освен от някой пиянски скандал или сбиване.

— Лъжеш, жено, а може и просто нищо да не знаеш. На този мъж е известна тайната за съкровището на Монтесума. За него дават голяма сума пари.

И той вдигна тоягата.

— Защо тогава искаш да го убиеш? Наистина аз нищо не знам за него, но можеш да го върнеш там, откъдето е дошъл. Ще се радвам да се отърва от този тъп пияница.

— Вярно, глупаво е да го убивам. По-добре да го закарам жив на господаря Сарседа, ще спечеля и уважение, и награда. Хайде, помогни ми!

— Сам се оправяй — отвърна тя навъсено, — но първо претърси джобовете му. Може да се намери нещичко, което да си поделим с теб.

— Пак си права — отвърна той, коленичи, наведе се над мен и започна да бърника в джобовете ми.

Отоми беше зад него. Видях как лицето й се промени, страшен пламък блесна в очите й, такъв пламък светеше в очите на жреците при жертвоприношение. Бърза като мълния, тя измъкна меча от тревата и с всички сили го стовари върху врата на тласкала. Той се свлече, без да издаде звук, и тя падна до него. Но само след миг пак беше на крака с големия меч в ръка, вторачила див поглед в убития.

— Ставай, преди другите да са го потърсили! Не, не, трябва да станеш!

Отново започнахме трудното придвижване през храстите. Унесох се, съзнанието ми се замъгли и бавно потъна в дълбока бездна. Известно време ми се струваше, че съм изпаднал в кошмарен сън и вървя по нажежено желязо. После видях въоръжени хора с вдигнати копия и Отоми се затича към тях, протегнала напред ръце.

Повече нищо не помня.

Бележки

[1] Оцелот — огромно хищно животно от семейството на котките, разпространено в тропическа Америка. Б.пр.